Р Е Ш Е Н И Е № 30 София, 17 април 2018 година Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на шестнадесети февруари две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА МИЛЕНА ПАНЕВА при участието на секретаря Невена Пелова и в присъствието на прокурора Атанас Гебрев изслуша докладваното от съдията Красимир Харалампиев н. дело № 99/2018 година. Касационното производство е образувано по касационни жалби от защитника на подсъдимия Л. И. К. и от повереника на частните обвинители и граждански ищци В. А. С.-К., П. И. Т. и Е. И. П., като законен представител на И. И. Т. и Н. И. Т. срещу решение № 520 от 28.11.2017год., постановено по внохд № 1160/2017год. на Софийския апелативен съд. В жалбата от името на подсъдимия се релевира оплакване за нарушение на закона и явна несправедливост на обжалваното решение, както в наказателната, така и в гражданската му част. По първото от сочените основания се излага доводът, че въззивната инстанция неправилно е приела, че не е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, тъй като,, според защитата, той също е нарушил правилата за движение по пътищата като велосипедист. По второто от оплакванията се твърди, че при индивидуализиране на наказанието съдът не е отчел в достатъчна степен направените от подсъдимия самопризнания, искрено съжаление и проявена самокритичност към извършеното, както и в хода на разследването е спомогнал за разкриване на обективната истина по делото. Оплакването за явна несправедливост е свързано и с определения размер на присъдените на ищците обезщетения за причинените им неимуществени вреди, които, според защитата, са прекомерно завишени. Прави се искане за отмяна/изменяване/ на обжалваното решение и намаляване размерите на наложеното на подсъдимия наказание, както и на присъдените обезщетения. Недоволство от постановеното въззивно решение изразява и повереникът на частните обвинители и граждански ищци, който счита, че съдът е проявил неоправдано снизхождение към подсъдимия при определяне размера на наказанието „лишаване от свобода”, като макар да са налице предпоставките на чл. 24 от НК, не е завишил определеното общо за съвкупността от престъпления наказание. Прави се искане, касационният състав да измени решението и определи по-висок размер на лишаването от свобода. В съдебно заседание пред Върховния касационен съд защитникът на подсъдимия поддържа касационната жалба по основанията, доводите и исканията, съдържащи се в нея. Повереникът на частните обвинители и граждански ищци изразява становище за неоснователност на жалбата на подсъдимия и същевременно, изцяло поддържа жалбата от името на доверителите си по изложените в нея доводи. Представителят на ВКП изразява становище, че и двете касационни жалби са неоснователни, тъй като не са налице развитите в тях основания за отмяна или изменяване на обжалваното решение, което е правилно, законосъобразно и справедливо. Върховният касационен съд, за да се произнесе, съобрази следното: С присъда № 11 от 02.03.2017год. по нохд № 958/2016год.на Софийския окръжен съд подсъдимият Л. И. К. е признат за виновен в това, че: -На 06.05.2015 г. в [населено място], противозаконно е отнел чуждо моторно превозно средство - лек автомобил марка „марка" с /per. №/, собственост на фирма [фирма]-/населено място/, от владението на К. М. М. от [населено място], без негово съгласие, с намерение да го ползва и е последвала повреда на превозното средство, като общия размер на причинените вреди е 5 220.40 / пет хиляди двеста и двадесет лева и четиридесет стотинки / лева, като деянието е извършено в пияно състояние, поради което и на основание чл. 346, ал. 2, т. 1, пр. 1 и т. 2, пр. 1, вр. ал. 1, вр. чл. 54, ал. 1 и ал. 2, вр. чл. 58а, ал. 1 от НК е осъден на три години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален „Общ” режим и на основание чл. 343г, вр. чл. 37, ал. 1, т. 7 от НК е лишен от право да управлява моторно превозно средство за срок от 4 /четири/ години и 6 /шест/ месеца. -На 06.05.2015 г., около 18:00 часа на третокласен път 6206, в района на 15 - ти км., с посока на движение от [населено място],, към к.к. /име/., при управление в пияно състояние на моторно превозно средство - лек автомобил марка „марка” с /peг. №/, при условията на независимо съпричиняване с пострадалия И. П. Т. е нарушил чл. 5, ал. 1, т. 1, чл. 16, ал. 1,т. 1, чл. 20, ал. 1 и чл. 20, ал. 2, изр. 2-ро от ЗДвП и по непредпазливост е причинил смъртта на И. П. Т., поради което и на основание чл. 343, ал. 3, пр. 1, б. "б", вр. ал.1, б. "в", вр. чл. 342, ал.1, пр. 3, вр. чл. 54, ал. 1 и ал. 2, вр. чл. 58а, ал. 1 от НК е осъден на 4 /четири/ години и 4 /четири/ месеца лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален „Общ” режим и на основание чл. 343г, вр. чл. 37, ал. 1, т. 7 от НК е лишен от право да управлява моторно превозно средство за срок от 6 /шест/ години и 6 /шест/ месеца. На основание чл. 23, ал. 1 и ал. 2 от НК съдът е определил за изтърпяване по-тежкото, от така определените наказания лишаване от свобода, а именно 4 /четири/ години и 4 /четири/ месеца при първоначален „Общ” режим, към което е присъединил наказанието „лишаване от право да управлява МПС” за срок от 6 /шест/ години и 6 /шест/ месеца. На основание чл. 59, ал. 1 от НК, съдът е приспаднал времето, през което подсъдимият е бил задържан и по отношение на него е била взета мярка за неотклонение домашен арест, а на основание чл. 59, ал. 4 от НК и времето, през което той е бил лишен по административен ред от правото да управлява моторно превозно средство. Подсъдимият е осъден да заплати: - на В. А. С.-К. и П. И. Т. сумите от по 45 000 /четиридесет и пет хиляди/ лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 06.05.2015 г. до окончателното изплащане на сумата, като гражданския иск в останалата част, до пълния му предявен размер от 80 000 /осемдесет хиляди/ лева, е отхвърлен. -на И. И. Т. и Н. И. Т., лично и чрез законния им представител - Е. И. П. сумите от по 75 000 /седемдесет и пет хиляди/ лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 06.05.2015 г. до окончателното изплащане на сумата, като предявените граждански искове в останалата част, до пълния им размер от по 150 000 /сто и петдесет хиляди/ лева са отхвърлени. Съдът се е произнесъл по веществените доказателства; по дължимата на държавата такса върху размерите на уважените искове; по направените от частните обвинители и граждански ищци разноски по делото и по разноските, направени в хода на досъдебното производство, които възложил в тежест на подсъдимия. Въззивното производство е образувано по жалби на подсъдимия и на повереника на В. А. С.-К., П. И. Т., И. И. Т. и Н. И. Т., като с атакуваното решение на основание чл. 334, т. 3 от НПК първоинстанционната присъда е изменена, както следва: За извършеното от Л. К. престъпление по чл. 343, ал. 3, пр. 1, б. „б”, вр. ал.1, б. „в”, вр. чл. 342, ал.1, пр. 3 от НК, при условията на чл. 54 от НК и чл. 58 а от НК, наказанието от четири години и четири месеца лишаване от свобода е увеличено на пет години и четири месеца, като на основание чл. 304 от НПК подсъдимият е оправдан по повдигнатото обвинение, че е нарушил разпоредбите на чл. 16, ал. 1, т. 1 и чл. 20, ал. 2 от ЗДвП. Определеното на основание чл. 23, ал. 1 от НК общо най-тежко наказание от четири години и четири месеца лишаване от свобода е увеличено на пет години и четири месеца. Присъдата е изменена и в гражданскоосъдителната част, като присъдените на ищците обезщетения за причинени неимуществени вреди, които К. следва да им заплати са увеличени по размер, както следва: -по отношение на В. А. С.-К. и П. И. Т. от по 45 000 /четиридесет и пет хиляди/ лева на по 80 000 /осемдесет хиляди/ лева, ведно със законната лихва, считано от 06.05.2015 г. до окончателното изплащане на сумата. -по отношение на И. И. Т. и Н. И. Т. от по 75 000 /седемдесет и пет хиляди/ лева на по 150 000 /сто и петдесет хиляди/ лева, ведно със законната лихва, считано от 06.05.2015 г. до окончателното изплащане на сумата. На основание чл. 189, ал. 3 от НПК, подсъдимият е осъден да заплати в полза на държавата, сумата от 18 400 лева, представляваща държавна такса по уважените граждански искове. В останалата част присъдата е потвърдена. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите в жалбата, устно развитите съображения в открито съдебно заседание и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери касационните жалби на подсъдимия и на частните обвинители за неоснователни. По касационната жалба на подсъдимия При проверката на въззивния съдебен акт настоящият съдебен състав не констатира наличие на такива нарушения на процесуалния закон, които да представляват касационно основание и да са причина за връщане на делото за ново разглеждане. Касационната инстанция установи, че въззивният съд е приложил правилно материалния закон, квалифицирайки деянието на подсъдимия като престъпление по чл. 343, ал. 3, пр. 1, б. "б" вр. ал. 1, б. "в" вр. чл. 342, ал. 1 от НК. Законосъобразно Апелативният съд е преценил, от една страна, че не са допуснати нарушенията по чл. 16, ал. 1, т. 1 и чл. 20, ал. 2 от ЗДвП и е оправдал подсъдимия К. по тези първоначално повдигнати обвинения. В същото време от корекция се нуждаят изводите относно правилата за движение, които запълват състава на бланкетната норма на чл. 343 от НК, които Апелативният съд е приел, че са нарушени от подсъдимия - чл. 5, ал. 1, т. 1 от ЗДвП и чл.20, ал. 1 от ЗДвП. Досежно нарушението на чл. 20, ал. 1 от ЗДвП контролираната инстанция не търпи критика. Съгласно приетите от въззивния съд факти, при управление на автомобила и излизане от ляв завой, подсъдимият е загубил контрол върху моторното превозно средство, което навлязло в насрещната пътна лента, по която се движел велосипедистът И. Т. и там последвал удар между двете превозни средства, вследствие на което пострадалият е получил множество несъвместими с живота телесни увреждания, довели до бързата му смърт, т. е. налице е пряка и непосредствена причинна връзка между нарушението на правилата за движение и настъпилия съставомерен резултат. На следващо място, следва да се посочи, че в разпоредбата на чл. 5, ал. 1, т. 1 от ЗДвП не се съдържа императивно правило за поведение, респективно, нарушаването й в конкретния случай, не може да бъде основание за ангажиране на наказателната отговорност на подсъдимия. В този законов текст се съдържа общо изискване да не се поставя в опасност живота и здравето на хората, като това изискване е конкретизирано с множество други задължителни разпоредби в ЗДвП, една от които е инкриминирана и приета от съдилищата, че подсъдимият е нарушил - чл. 20, ал. 1 от ЗДвП. В нея законодателят е предвидил конкретно задължение за водачите на моторни превозни средства и поради това, е безпредметно да бъде инкриминирана и нормата на чл. 5 от ЗДвП. Поднесената от страна на обвинението и приета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, досежно „съпричиняването” на съставомерния резултат, както и правните изводи в същата насока, противоречат на основни принципни положения на наказателното право, което въззивният съд правилно е констатирал. Това е така, поради очевидното неразбиране на института на „независимо съпричинителство”, с хипотезата на фактическото допринасяне от страна на пострадалия за настъпилите вредоносни последици. При непредпазливите престъпления независимото съпричиняване на съставомерни последици е възможно, като се прилагат правилата за извършителство и всеки от дейците отговаря за онова, което обективно е допринесъл, съобразно формата и обсега на своята вина. Тоест, при този институт е необходимо да има повече от един наказателноправни субекта, всеки от който виновно да е допринесъл за настъпилите общественоопасни последици, които биха последвали и без противоправно поведение на останалите извършители. Верни са и изводите на въззивната инстанция, че задължението на велосипедиста по чл. 80, т. 2 от ЗДвП - да се движи възможно най-близко до дясната граница на платното за движение, обезпечава безопасното движение на велосипедистите и на попътно движещите се превозни средства, но в случая, дори да е имало допуснато такова нарушение от И. Т., то не е в причинна връзка с настъпилите общественоопасни последици, защото ударът между управлявания от подсъдимия лек автомобил и пострадалия е станал изцяло в лентата за движение на велосипедиста, поради неспазване изискването на чл. 20, ал. 1 от ЗДвП от страна на К.. Ето защо, тезата на защитата за наличие на противоправно поведение от страна на пострадалия и за негово „независимо съпричиняване” на настъпилите общественоопасни последици, довели до настъпването на смъртта му е несъстоятелна, респ. доводът за незаконосъобразност на обжалваното решение в тази му част е неоснователен. Неоснователно е и оплакването за неправилно приложение на закона и по осъждането на подсъдимия за деянието квалифицирано по чл. 346, ал. 2, т. 1, пр. 1 и т. 2, пр. 1, във вр. ал. 1 от НК по довода за несъставомерност на деянието от субективна страна. Този довод е излаган и пред въззивния съд, който на стр. 13-16 от мотивите на решението е дал изчерпателен отговор, защо не възприема оплакването на защитата и срещу тази част на обжалваната присъда, след като е направил детайлен анализ на доказателствата и е извел правилни изводи за съставомерността на извършеното от подсъдимия престъпление от обективна и субективна страна. Не е налице и релевираното в касационната жалба на подсъдимия основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Диференцираното производство е проведено при условията на чл. 371, т.2 от НПК и е приключило със съдебен акт. При постановяването му съдът е спазил изискванията на чл. 373, ал. 3 от НПК, като той се е произнесъл по въпросите за виновно извършените деяния, тяхната престъпна съставомерност и произтичащите от това санкции за подсъдимия К., определени в съответствие с чл. 373, ал. 2 от НПК, във вр. чл. 58а, ал. 1 НК. Признанието на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, при условията на чл.371, т.2 от НПК, е предпоставило реализация на претендираната наказателна отговорност на подсъдимия за инкриминираните престъпни деяния, поради което е недопустимо повторно да се отчита като смекчаващо обстоятелство относимо при индивидуализиране на наказанието/виж. ТР № 1/2009год. на ОСНК на ВКС/. При извършената преценка на обстоятелствата за индивидуализиране на наказанието по чл. 54 от НК първоинстанционният съд ги е определил по вид и размер, които по правилата на чл. 58а, ал. 1 от НК е редуцирал и на основание чл. 23, ал. 1 от НК е групирал, като определил за изтърпяване най-тежкото от тях-четири години и четири месеца лишаване от свобода. От своя страна, въззивният съд е извършил своя задълбочена оценка на обществената опасност на дееца и на инкриминираното престъпно деяние по чл.343, ал. 3, пр. 1, б.“б“, във вр. ал. 1, б.”в”, във вр. чл.342, ал.1 от НК, и е дал отговор, защо счита оплакването на частния обвинител за явна несправедливост за основателно. Съдът правилно е отчел съотношението на наличните отегчаващи и смекчаващи обстоятелства относими към индивидуализацията на наказанието и е изменил присъдата, като го е определил при превес на отегчаващите обстоятелства, в размер на осем години лишаване от свобода, което е редуцирал съобразно чл. 58а, ал. 1 от НК и определил пет години и четири месеца лишаване от свобода. При потвърждаване на присъдата в наказателната й част по осъждането на подсъдимия за престъплението по чл. 346 от НК отчетените от първоинстанционния съд отегчаващи и смекчаващи обстоятелства са ценени и от въззивната инстанция, която е дала отговор, защо оплакването на подсъдимия за явна несправедливост е неоснователно, като е изложила съображения, че при индивидуализирането му правилно е отчетено тяхното съотношение, които изводи се споделят и от настоящата инстанция. Така индивидуализираните поотделно и определеното за съвкупността от престъпления общо наказание, включително и лишаването от правоуправление на подсъдимия по чл. 343г от НК, обосновават изискването за съразмерност на определените санкции по чл. 35, ал. 3 от НК, като исканото им намаляване би било проява на неоправдано снизхождение. Доводът за несправедливост на въззивното решение и в гражданско-изменителната му част също е лишен от основание, тъй като не е допуснато нарушение по чл. 52 ЗЗД. Присъдените обезщетения за неимуществени вреди са съобразени с липсата на съпричиняване от пострадалия за настъпилите вредоносни последици и с принципа на справедливостта, залегнал в ЗЗД. Взето е предвид, че между починалия и неговите близки / родители и малолетни деца/ е имало отношения на топлота и привързаност, взаимност в обичта и грижите, както и това, че е отнет животът на мъж в разцвета на неговите сили. Ето защо, при решаване на въпросите относно гражданската отговорност е спазен материалният закон / ЗЗД / и искането на касатора за пререшаване на този въпрос не може да бъде уважено. По посоченото в касационната жалба на частния обвинител основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Неоснователна е и касационната жалба подадена от името на частните обвинители, по съображения които настоящият касационен състав изложи, свързани със същото оплакване от страна на подсъдимия, но с обратна насоченост. При индивидуализиране на наказателната санкция е необходимо да се търси съответствие между наказанието и тежестта на извършеното престъпление, за да може тя да постигне целения в чл. 36 от НК общопревантивен ефект, да въздейства върху подсъдимия предупредително и да му отнеме възможността да върши други престъпления, както и да доведе до положителни промени в съзнанието му към поправяне и превъзпитание и спазване на закона. Определеното по размер наказание за водещото по тежест престъпление и определеното по реда на чл. 23, ал. 1 от НК общо наказание на подсъдимия, с оглед конкретиката на случая е достатъчно и ще доведе до постигане целите на чл. 36 от НК. Ето защо, както жалбата на подсъдимия, така и жалбата на частните обвинители по релевираното основание на чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК са неоснователни и поради това, обжалваното решение следва да се остави в сила. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 520 от 28.11.2017год., постановено по внохд № 1160/2017год. на Софийския апелативен съд. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: