Р   Е   Ш   Е   Н   И   № 4   Гр.София, 25.02.2009 г.   В   И М Е Т О   Н А    Н А Р О Д А   ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публично заседание на двадесет и шести януари през две хиляди и девета година, в състав:                                                                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ: Любка Илиева                                                                                 ЧЛЕНОВЕ: Дария Проданова                                                                                                                                                                                                            Тотка Калчева   при секретаря Красимира Атанасова, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 395 по описа за 2008г., за да се произнесе, взе предвид следното:               Производството е по чл.290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на “П” О. , гр. М. срещу въззивно решение № 35/07.05.2008г., постановено по гр.д. № 2313/2007г. от Софийския апелативен съд, с което е отменено изцяло решение от 30.07.2007г. по гр.д. № 160/2005г. на М. окръжен съд и “П” О. е осъдено да заплати на С. “М”, гр. С., на основание чл.79, ал.1 във вр. с чл.240, ал.1 от ЗЗД, сумата от 300000 лв., дължима по договор за паричен заем от 09.11.2004г. и анекси към него №1 от 05.01.2005г. и № 2 от 14.03.2005г. със законната лихва от 31.08.2005г., както и на основание чл.240, ал.1 от ЗЗД сумата от 12000 лв. – възнаградителна лихва по чл.8.1 и сумата от 46800 лв. – неустойка за забавено плащане за периода от 01.08.2005г. до 30.08.2005г. по чл.10 от същия договор. С определение № 51/03.10.2008г. ВКС, ТК, І отд. допусна касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.2 от ГПК само в частта, с която Софийският апелативен съд е отменил решение от 30.07.2007г. по гр.д. № 160/2005г. на М. окръжен съд и “П” О. е осъдено да заплати на С. “М”, гр. С. сумата от 46800 лв., представляваща неустойка за забавено плащане за периода от 01.08.2005г. до 30.08.2005г. по чл.10 от договор за паричен заем от 09.11.2004г. и анекси от 05.01.2005г. и 14.03.2005г. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушаване на материалния закон, тъй като уговарянето на неустойка за забава в размер на 0.5% за всеки просрочен ден, без краен предел като срок по договора, означавало, че тя е определена в противоречие с добрите нрави, накърняването на които е основание за нищожност на договора в тази част. Ответникът С. “М”, гр. С. оспорва касационната жалба. Претендира разноските за касационното производство.   За да постанови обжалваното решение въззивният Софийски апелативен съд е приел, че по силата на договор от 09.11.2004г. и анекси към него от 05.01.2005г. и от 14.03.2005г. ищецът С. “М” се е задължил да предостави на “П”О. паричен заем в размер на 700000 лв. В периода от 10.11.2004г. до 30.05.2005г. заемодателят е превел по банков път на заемателя сумата от 676855 лв., която не е върната на уговорения падеж – 31.07.2005г. Решаващият състав е изложил съображения, че уговорената в чл.10 от договора неустойка е за забава в изплащането на заетата сума, поради което е уважил иска с правно основание чл.92 от ЗЗД в размер на 46800 лв. за периода от 01.08.2005г. до 30.08.2005г. Въззивният съд не е разгледал възражението на длъжника и настоящ касатор за нищожност на клаузата за неустойка като противоречаща на добрите нрави. Възражението е заявено като нищожност на “уговорката за неустойка в размер на 0.5% за всеки просрочен ден, без краен предел като срок по договора” и е счетено за основателно от първоинстанционния съд.   Същественият материалноправен въпрос, произнасянето по който е обосновало приложното поле на касационното обжалване, е за действителността на уговорката за неустойка, респ. за нищожност на клаузата поради противоречие с добрите нрави, когато неустойката за забава се определя като процент върху главницата без краен срок за начисляването й. В производството по чл.288 от ГПК съдът е констатирал противоречие в практиката на ВКС. Касаторът се позовава на Решение № 173/15.04.2004г. по гр.д. № 788/2003г. на ВКС, ТК, с което е прието, че уговаряне на неустойка в размер на 1.5% за всеки просрочен ден и липсата на краен предел като срок по договора, до който тя да бъде изплащана, налага извода, че тази неустойка е определена в противоречие с добрите нрави, накърняването на които представлява основание за нищожност на договора в тази част. Съставът на ВКС е изложил съображения, че добрите нрави не са писани и конкретизирани, а съществуват като общи принципи, един от които е принципът на справедливостта. Според този принцип в гражданските правоотношения се закриля и защитава всеки признат от нормите на гражданското право интерес, като се търси максимално съчетаване на интересите на отделните субекти. При преценката за нарушаване на принципа на справедливостта правоприлагащият орган изхожда от законодателството, своето правосъзнание и обстоятелствата в конкретния случай. Неустойката има освен обезщетителна и наказателна функция, а договореният дневен размер не цели проявлението на функциите й, а сочи на несправедливо по съдържание съглашение поради обективната неравностойност на насрещните задължения. Прието е, че в случая се касае до неморално висок размер на неустойката, поради което договарянето й е в противоречие с добрите нрави, с които в обществен интерес е ограничена договорната автономия. Ответникът основава доводите си за действителност на клаузата за неустойка на Решение № 958/07.12.2004г. по т.д. № 5/04г. на ВКС, ТК, ІІ отд. Според това решение не е налице нищожност на уговорката за неустойка поради нарушаване на добрите нрави, когато неустойката надхвърля размера на законната лихва, респ. размера на претърпените от неизпълнението вреди. Съставът е аргументирал становището си с оглед на функциите, които би могла да изпълнява неустойката – освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните и наказателна, особено когато се касае до сделки между търговци. Такава функция неустойката има в случаите, при които размерът й надхвърля вредите от неизпълнението. Ч. тази си функция неустойката стимулира нормалното развитите на търговските отношения в условията на пазарна икономика. На следващо място, големият размер, доколкото е в пряка зависимост от периода на забавата – т.е. от поведението на самия длъжник и макар да надхвърля главната престация, не налага извод за накърняване на добрите нрави. Становището, поддържано от касатора, е застъпено и в Решение № 544/29.05.2006г. по т.д. № 31/2006г. на ВКС, ТК, ІІ отд. По делото клаузата за неустойка е прогласена за нищожна като противоречаща на добрите нрави, само на основание, че липсва краен срок за начисляването й , което създава предпоставка за нейното прекомерно нарастване и превръщането й в средство за неоснователно обогатяване. В подкрепа на тезата на ответника са и Решение № 140/20.03.2006г. по т.д. № 408/2005г. на ВКС, Решение № 218/27.03.2007г. по т.д. № 750/06г. на ВКС, І т.о., Решение № 418/10.05.2007г. по т.д. № 88/07г. на ВКС, ІІ т.о. В решение № 140/06г. е прието, че договорената неустойка по търговска сделка между търговци би могла да излиза извън пределите на нравствената допустимост, който въпрос е на конкретна преценка. Клаузата за неустойка не е обявена за нищожна, тъй като е определена в процентно съотношение с повишаване на процентите на начисляване с оглед на забавата на длъжника, което препятства неудържимото й нарастване и подлежи на контрол. По същите съображения и липсата на краен предел за начисляването й е счетено за обстоятелство, въз основа на което не би могъл да се направи извод за нищожност на клаузата за неустойка. В Решение № 218/07г. съставът се е мотивирал с нормата на чл.309 от ТЗ, която изключва възможността за намаляване на неустойката поради прекомерност, което е счетено за индиция от страна на законодателя за придаване на първостепенното значение на принципа на договорната свобода. Намесата на етичните правила в търговските отношения е приета за крайно ограничена, както и че същата не би могла да се сведе единствено до проста калкулация и съпоставка какво би получила или е получила една от страните по възмезден договор в резултат на присъдената в нейна полза неустойка. С Решение № 418/07г. е отхвърлено възражение за нищожност на уговорката за неустойка, тъй като в случая размерът й е нараснал значително не в резултат на завишената база при формирането й, а поради продължителното неизпълнение от страна на длъжника. Санкцията не била уговорена самоцелно и не поставяла купувача в неравностойно положение, тъй като компенсирала ползваната от него привилегия за разсрочено плащане на цената по приватизационния договор.   Настоящият състав на Първо отделение на Търговската колегия на ВКС, след преценка на застъпените становища в цитираните решения по поставения съществен материалноправен въпрос и на основание чл.291 от ГПК приема следното:   По силата на нормата на чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД нищожни са договорите, които накърняват добрите нрави. Разпоредбата намира приложение и при търговските сделки по правилото на чл.288 от ТЗ.редбата на неустойката в търговското право се изчерпва с установената забрана по чл.309 от ТЗ за намаляване поради прекомерност на неустойка, дължима по търговска сделка, сключена между търговци. В частта за функциите на неустойката, елементите от фактическия състав на отговорността на длъжника и възможността на кредитора да претендира обезщетение за по-големи вреди от размера на неустойката, отношенията между търговците се регулират по правилото на чл.92 от ЗЗД. Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, който може и да не е законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право. Такива са принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване – аргументи от чл.307 от ТЗ, чл.302 от ТЗ, чл.289 от ТЗ. Законодателят придава правна значимост на нарушението на добрите нрави с оглед на защитата на обществените отношения като цяло, а не само поради индивидуалния интерес на конкретен правен субект. Договорната клауза за неустойка би могла да е нищожна, като нарушаваща принципа на справедливостта и създаваща условия за неоснователно обогатяване, когато вследствие на заплащането й, ще е налице неравностойност на насрещните задължения по договора, или неустойката ще излезе извън обезпечителните или обезщетителните си функции, които са й придадени от страните. Преценката за накърняване на пределите на нравствената допустимост в тази хипотеза би следвало да се основава на вида на неизпълнението, за обезщетяване на което е уговорена неустойката, на начина на определянето й – като глобална сума или процент от главицата, на базата за начисляването й – съотношение между задължението и предварително определеното обезщетение за вредите, както и на уговорката или на липсата на такава за плаващо нарастване на размера на неустойката с оглед на продължителността на неизпълнението, респ. възможни са и други критерии. Изложените съображения за нищожност на неустойката не следва да се отнасят и за клаузите за неустойка за забава в изпълнението на договорно задължение, в случаите на позоваване на нормата на чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД единствено поради липсата на уговорка за крайния срок, до който ще се начислява неустойката. Неустойката за забава обезщетява вредите на кредитора за периода докато е налице състоянието на неизпълнение на задължението на длъжника. Времето, през което ще се начислява неустойката, е поставено изцяло на волята и на отговорността на неизправния длъжник. Забавеното неизпълнение предпоставя определяне на неустойката за период и до размер, които биха могли да бъдат ограничени единствено от погасяването по давност на претенцията. Да се приеме, че липсата на краен предел за начисляване на неустойката накърнява моралните норми, означава индиректно да се стимулира длъжника към виновното неизпълнение на договорните задължения, основавайки се на възможността при евентуален съдебен процес да иска клаузата за неустойка да бъде прогласена за нищожна. Непосочването в договора на краен срок, до който се дължи неустойката, не нарушава, а в определени случаи би могло в по –голяма степен да обезпечава точното изпълнение на задълженията по договора. Такава клауза за неустойка е в синхрон с общоприетото начало за добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения поради обстоятелството, че продължителността на времето, за което ще се дължи неустойката е поставено изцяло в зависимост от неизпълнението на неизправната по договора страна. При търговските сделки, сключени между търговци, неустойката не подлежи на намаляване поради прекомерност – чл.309 от ТЗ. Законодателят е изключил възможността за частично освобождаване от отговорност на длъжника съгласно чл.92, ал.2, пр.1 от ЗЗД – при съпоставяне на неустойката с размера на претърпените вреди. Изключването на прекомерността, като основание за намаляване на неустойката, сочи на законодателна воля за придаване на наказателна функция на неустойката по търговските сделки между търговци. Правата и задълженията в отношенията между търговци възникват на основание на свободното договаряне и при презумпция за добросъвестност на страните. Справедливостта, като общо правно правило и конкретното й проявление и разбиране за всяка от страните, принципно е предоставена за регулиране от съдоговорителите. Разпоредбата на чл.309 от ТЗ е императивна и действието й не би могло да бъде дерогирано от търговците, поради което сключвайки търговска сделка същите са със съзнанието, че уговорената неустойка не би могла да бъде намалявана. В този смисъл, преценката за накърняване на пределите на нравствената допустимост, според възприетите от настоящия състав критерии, би следвало да се проведе чрез стриктно разграничаване на фактите и обстоятелствата по конкретния случай – доколко същите са относими към основанието за нищожност или установяват прекомерност на неустойката.   По изложените съображения съставът на Първо отделение на Търговската колегия на ВКС приема, че клаузата за неустойка за забава по търговска сделка, сключена между търговци, би могла да бъде прогласена за нищожна на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, ако в конкретния случай уговорките относно вида на задължението и на неизпълнението, начина и базата за начисляването на неустойката и други критерии, посочени в договора, са определени извън пределите на нравствената допустимост. Единствено липсата на уговорка за краен предел като срок, до който да се начислява неустойката, не накърнява добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД. С оглед на разпоредбата на чл.291, т.1 от ГПК настоящият състав намира, че от посочените от страните решения на ВКС правилна е практиката, обективирана в Решение № 958/07.12.2004г. по т.д. № 5/04г. на ВКС, ТК, ІІ отд., като за незасегнатите в това решение аспекти на поставения въпрос, съставът мотивира и собственото си становище. По основателността на касационната жалба. Решението на въззивния Софийски апелативен съд в допуснатата до касационно обжалване част е постановено при спазване на материалния закон. Липсата на произнасяне по възражението за нищожност на клаузата за неустойка представлява нарушение на процесуалните правила, но предвид на правомощията на ВКС по чл.293, ал.3 от ГПК, това не е основание за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Присъждането на претендираната неустойка съгласно чл.92 от ЗЗД имплицитно включва и произнасяне относно действителността на договора, поради което решението е правилно като краен резултат. Уговорената в чл.10 от договора от 09.11.2004г. неустойка за забава за връщане на заетата сума не е нищожна на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД. Настоящият състав възприе за правилно становището, че единствено липсата на краен предел като срок по договора, до който да се начислява неустойката, не обосновава извод за накърняване на добрите нрави. В случая, наред с това обстоятелство длъжникът сочи и размера на неустойката - 0.5% за всеки просрочен ден. Не са въведени други конкретни доводи, а сам по себе си този размер би могъл да бъде преценен като прекомерен или несъразмерен в зависимост от различни факти и обстоятелства. Законодателно не е въведен праг в процентно отношение, до който да се уговаря неустойката, а такъв не би могъл да бъде поставен и от съдебната практика. Ако се приеме, че неустойката за забава е уговорена в завишен, според разбиранията на заемодателя, процент, то поради търговския характер на сделката и съгласно чл.309 от ТЗ на неустойката е придадена и наказателна функция.   По тези съображения въззивното решение следва да се остави в сила съгласно чл.293, ал., пр.1 от ГПК.   Право на разноски за настоящото производство има ответникът по касационната жалба, но не са представени доказателства за направени такива, поради което не следва да се присъждат. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд     Р Е Ш И :     ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 35/07.05.2008г., постановено по гр.д. № 2313/2007г. от Софийския апелативен съд, В ЧАСТТА, с което е отменено изцяло решение от 30.07.2007г. по гр.д. № 160/2005г. на М. окръжен съд и “П” О. е осъдено да заплати на С. “М”, гр. С., на основание чл.92 от ЗЗД, сумата от 46800 лв. – неустойка за забавено плащане за периода от 01.08.2005г. до 30.08.2005г. по чл.10 от договор за паричен заем от 09.11.2004г. и анекси към него №1 от 05.01.2005г. и № 2 от 14.03.2005г. В останалата част решението е влязло в сила. Решението е окончателно.     ПРЕДСЕДАТЕЛ:   ЧЛЕНОВЕ: 1.   2.