Р Е Ш Е Н И Е № 54 София, 22 юни 2015 година Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на седемнадесети февруари две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА МАЯ ЦОНЕВА при участието на секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Кирил Иванов изслуша докладваното от съдията Красимир Харалампиев н. дело № 1925/2014 година. Касационното производство е образувано по жалба от защитника на подсъдимия К. М. М. срещу решение № 135 от 07.10.2014 год. по в.н.о.х.д. № 187/2014 год. по описа на Варненския апелативен съд, в която е изразено недоволство от постановения съдебен акт и е изразено искане за неговата отмяна, поради незаконосъобразност и явна несправедливост на наложеното наказание. От съдържанието на жалбата могат да се изведат аргументи за възражения срещу начина на формиране на вътрешното убеждение на съда в нарушение на принципите по чл. 14 ал. 1 НПК и за превратно тълкуване на приетото в съдебно заседание заключение на вещото лице по назначената на досъдебното производство комплексна съдебно-автотехническа ескпертиза довели до неправилно приложение на материалния закон. Пред касационната инстанция подсъдимият и упълномощеният му защитник не се явяват. Процесуалният представител на частния обвинител – Т. Д. М. възразява срещу касационната жалба и по-конкретно, че фактите и обстоятелствата изложени в нея са обсъждани и взети под внимание от първоинстанционния и въззивния съд. Счита за погрешно възприемането на цялата конкретика около пътното произшествие, за неоснователна претенцията, че е налице спасителна маневра, както и че водачът е имал възможност да наблюдава цялата пътна обстановка на разстояние повече от 100 метра. Прокурорът дава заключение за неоснователност на жалбата на подсъдимия. Върховният касационен съд, за да се произнесе, съобрази следното: С присъда № 44 от 20.05.2014 год. по н.о.х.д. № 178/2014 год. на Варненския окръжен съд подсъдимият К. М. М. е признат за виновен в това, че на 09.12.2012 г., около 17.15ч., на главен път Добрич – Варна при условията на независимо съпричиняване при управление на л.а. /марка/, с рег. [рег.номер на МПС] , нарушил разподбите на чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗДвП, чл. 8, ал. 1 ЗДвП, чл. 15, ал. 1 ЗДвП, чл. 20, ал. 1 и 2 ЗДвП, чл. 21, ал. 2 ЗДвП, чл. 47, ал. 3 ППЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Д. М. М., поради което и на основание чл. 343, ал. 1, б. „в” и чл. 54 НК е осъден на две години лишаване от свобода, като на основание чл. 66, ал. 1 от НК изпълнението на наказанието е отложено за срок от четири години. На основание чл. 343г, във вр. чл. 37, ал. 1, т. 7 НК подсъдимият е лишен от право да управлява МПС за срок от две години. Със същата присъда подсъдимият Я. Б. А. е признат за виновен в това, че на 09.12.2012 г. на главен път Добрич – Варна при условията на независимо съпричиняване при управление на л.а. /марка/, с рег. [рег.номер на МПС] , нарушил разподбите на чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗДвП, чл. 8, ал. 1 ЗДвП, чл. 94, ал. 1 ЗДвП, чл. 97, ал. 4, 5 и 6 ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Д. М. М., поради което и на основание чл. 343, ал. 1, б. „в” и чл. 55, ал. 1, т. 1 НК е осъден на една година лишаване от свобода, като на основание чл. 66, ал. 1 от НК изпълнението на наказанието е отложено за срок от три години. На основание чл. 343г, във вр. чл. 37, ал. 1, т. 7 НК подсъдимият А. е лишен от право да управлява МПС за срок от една година. С обжалваното решение на основание чл. 337, ал. 1, т. 1 и т. 2 във вр. чл. 334, т. 3 НПК присъдата е изменена като е прието, че подсъдимият Я. Б. А. е невиновен да е извършил деянието по чл. 343, ал. 1, б. „в” НК при нарушение на чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗДвП, чл. 8, ал. 1 ЗДвП, а подсъдимия К. М. М. е признат за невиновен деянието по чл. 343, ал. 1, б. „в” НК да е в резултат на нарушение на чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗДвП и чл. 8, ал. 1 и чл. 20, ал. 1 от ЗДвП, като са оправдан в тази част на обвинението. Наказанието на подсъдимия М. е определено по реда на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК и е намалено от две години лишаване от свобода на една година лишаване от свобода, изпитателният срок по чл. 66, ал. 1 НК от четири на три години и наказанието лишаване от права по чл. 37, ал. 1, т. 7 НК от две години на една година. В останалата част присъдата е потвърдена. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в очертаните от чл. 347, ал. 1 от НПК рамки, намира жалбата на касатора за неоснователна. Според защитата, подсъдимият не е допуснал нарушение на правилата за движение, тъй като е направил животоспасяваща маневра, избягвайки челен удар с неправомерно спрелия в неговата лента автомобил на другия подсъдим. Безспорно е установено, че М. е възприел автомобила в своята лента за движение едва на 50 м., пострадалият е бил на 20 метра пред автомобила на подсъдимия, от което следва, че е попаднал в опасната зона за спиране. Поради включените светлини на неправилно спрелия автомобил, подсъдимият М. не е имал възможност да забележи пострадалия и по тази причина е предприел маневра на дясно към банкета. Не е установено дали жертвата М., който е бил с концентрация на алкохол в кръвта 2.2 промила, не е залитнал. Излага се, че е недопустимо да се търси вина във водача, тъй като той обективно не е имал възможност и не е могъл да възприеме, по какъвто и да е начин, че на банкета има човек. Въззивният съд превратно е тълкувал заключението на вещото лице, че М. е възприел на около 100 метра автомобила пред себе си, тъй като не е посочено в коя пътна лента е възприел светлини на автомобил и бил ли е възприет последният като опасност. Светлините са възприети като опасност едва на 50 метра, което разстояние попада в опасната зона за спиране на автомобила управляван от М.. При наличието на обективна невъзможност за възприемане на пострадалия не е налице виновно и противоправно причиняване на вредоносния резултат, предприетата маневра е спасителна, а настъпилите неблагоприятни последици са случайно деяние по смисъла на чл. 15 НК. Отправя се упрек към изводите, до които въззивният съд е достигнал, кредитирайки резултатите от проведен от вещото лице експеримент за сметка на заключението на вещото лице. Прави се оплакване и към възприетата скорост. Изложените по-горе възражения са формулирани пред двете инстанции и са получили аргументирани отговори. На стр. 16 в мотивите към решението въззивният съд, позовавайки се на т. 3 и т.4 от ТР № 106/31.10.1983 на ОСНК на ВС, правилно е приел, че спасителната маневра е неправомерна, когато водачът е нарушил правилата за движение и виновно се е поставил в положение да я извърши. Необходимо условие, за да е налице спасителна маневра, е опасността да не може да бъде предодвратена по предвидените в чл. 20, ал. 2 ЗДвП начини, в частност намаляване на скоростта или спиране на МПС. В случая, подсъдимият е нарушил правилата за движение по пътищата управлявайки МПС с несъобразена скорост от 64.62 км/ч. към момента на предприемане на спиране при максимално разрешена за пътния участък от 60 км/ч. Могъл е да възприме насрещния автомобил на разстояние около 100 метра, а го е възприел на 50 метра, при опасна зона за спиране 54-55 метра. С действията си подсъдимият М. виновно се е поставил в положение да извърши спасителна маневра, освен това чрез нея е лишил от живот друг участник в движението. Както правилно е отбелязал въззивният съд на стр. 11 в решението си, при съществуващата намалена видимост – мъгла по пътя, валеж, движение в участък с ограничена скорост, в тъмната част от денонощието, при режим на включени чистачки и възприемането на светлини на насрещно движещ се автомобил, водачът е следвало да повиши изключително вниманието си, което би довело до намаляване на скоростта. Подсъдимият е бил длъжен и е могъл да възприеме насрещния автомобил, но не е предприел мерки да намали скоростта и преустанови движението си. В случай, че водачът е реагирал своевременно, според предписанието на чл. 20, ал. 2 ЗДвП, то до „спасителна маневра” и прегазването на пострадалия като неизбежна последица от нея, не би се стигнало. Ударът с л.а. /марка/ е бил предотвратим – автомобилът се е намирал извън опасната зона за спиране на л.а. /марка/. Без значение за съставомерността на деянието е дали подс. М. е имал възможност да определи в коя лента е бил насрещно стоящият л.а. Х., когато същият е бил на разстояние от 100 метра. От значение е моментът, от който подсъдимият обективно е имал възможност да въприеме автомобила. Това е началният момент, от който възниква задължението на водача да предприеме мерки за безопасност. В тази връзка неоснователно е направеното оплакване за превратно тълкуване на заключението на вещото лице, тъй като изводът на съда е в съгласие с установената по делото фактология и константната съдебна практика, относима към преценката за началния момент на възникване на опасността за движението (Тълкувателно решение № 28/28.11.1984 г. по н. д. № 10/1984 г., ОСНК ) и следващите от това изводи за отговорността на водачите, поради което напълно се споделя от ВКС. Наведените възражения, че подсъдимият по независещи от него обстоятелства не е имал възможност да види пострадалия, по тази причина е предприел маневра в банкета, че не е изследвано дали пострадалият е залитнал в следствие на консумирания алкохол и че М. е попаднал в опасната зона за спиране на автомобила са неоснователни. В случая, с оглед конкретната пътна обстановка от техническа гледна точка, подсъдимият М. не е могъл да предотврати настъпилия удар с жертвата М., но не защото това обективно е било невъзможно, а защото подсъдимият сам се е поставил в тази ситуация с посочените в предходния абзац действия, в следствие на които е предприел неправомерна маневра довела като пряка последица до смъртта на пострадалия. Данните от механизма на настъпване на конкретното ПТП не сочат на изключващи вината на подсъдимия обстоятелства. Поради изложеното не може да се приеме, че е налице случайно деяние по чл. 15 НК. Направеното оплакване за възприетата по делото скорост е обсъдено от въззивната инстанция и е получило отговор на стр. 8, т. 2 и стр. 10, т. 3 от решението. ВКС напълно споределя изложените съображения. Възраженията от страна на касатора относно заключенията, до които въззивният съд е достигнал, кредитирайки изводите от проведен от вещото лице експеримент за сметка на заключението на вещото лице по същество, представлява оплакване за необоснованост. Освен това, те не са съвсем прецизни, тъй като извършеният експеримент е послужил за изготвяне на експертизата, а не е самостоятелно заключение. Необосноваността не е касационно основание и направеното оплакване не може да бъдат предмет на самостоятелно обсъждане. В случая, в хода на събиране и проверка на доказателствата е спазен регламентираният процесуален ред. На стр. 10, абз. 2 и 3 от решението въззивният съд е констатирал противоречия в заключението на вещото лице, посочил е в какво се изразяват, обсъдил ги е и е изложил мотиви защо кредитира даденото в съдебно заседание заключение, съпоставяйки го с останалите доказателства. При това положение начинът на формиране на вътрешното убеждение на контролираната инстанция не търпи упрек, като законът е приложен правилно. В касационната жалба цифрово е наведено оплакване за касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК, без да са релевирани конкретни данни в негова подкрепа. След извършената проверка по това основание настоящият състав на ВКС счита, че наложеното на М. наказание от една година лишаване от свобода, отложено на основание чл. 66 НК за срок от 3 години и лишаването му от право да управлява МПС за срок от 1 година, не е явно несправедливо по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 135 от 07.10.2014 год. по в.н.о.х.д. № 187/2014 год. по описа на Варненския апелативен съд. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: