Р Е Ш Е Н И Е № 49 гр.София, 18.05.2018 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и първи март две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА при участието на секретаря Зоя Якимова изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. дело № 1957 по описа за 2017 година и за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл. 290 - 293 ГПК. Образувано е по касационни жалби на Н. Т. Ж. и А. Т. Г. от [населено място], както и на М. А. Д. от [населено място] срещу въззивно решение № 70 от 21.02.17г., постановено по в. гр. д. № 475/16 г. на Пазарджишкия окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Решението е допуснато до касационен контрол в частта, с която окръжният съд служебно е отменил на основание чл. 537, ал. 2 ГПК нот. акт № 5/01 г. и нот. акт № 459/02 г., с които е признато право на собственост на И. А. Г. върху 2/3 ид.части от имота и на М. А. Д. върху останалата 1/3 ид.част от него, при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса допустимо ли е съдът да отмени констативен нотариален акт за право на собственост на ищеца при отхвърляне на предявения от него ревандикационен иск и при липсата на предявен насрещен иск за собственост от ответника. Ответниците по жалбите считат същите за неоснователни и молят въззивно решение в частта му, която е допусната до касационно обжалване да бъде оставено в сила като правилно. Доводите се поддържат и в съдебно заседание. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, като извърши проверка на обжалваното решение във връзка с наведените от касатора основания, намира следното: С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 127 от 14.04.15г. по гр.д.№ 82/15г. на Велинградския районен съд, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от Н. Т. Ж., А. Т. Г., М. А. Д. и Т. А. Г. /заместен в хода на процеса от своите наследници по закон Н. Т. Ж. и А. Т. Ж./ против А. В. М. и И. В. М. иск с правна квалификация чл.108 ЗС за ревандикация на имот пл.№ 3127, за които е образуван УПИ ХІ в кв.134 по плана на [населено място] с площ от 150 кв.м. по нотариален акт, а по скица- 128 кв.м., ведно с изградените върху него две сгради, съответно с площ от 86 кв.м. и 15 кв.м. Със същото решение окръжният съд е отменил нот.акт № 5/01г. и нот.акт № 459/02г., с които е признато право на собственост на И. А. Г. върху 2/3 ид.части от имота и на М. А. Д. върху останалата 1/3 ид.част от него. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че процесното дворно място е част от по-голям имот, който е бил собственост на общия наследодател на ищците А. П., починал през 1974г., като през 1980г. същият е бил отчужден от неговите наследници за мероприятия по ЗТСУ /отм./ - разширение на улица и строителство на универмаг. С молба от 25.03.1992г. по чл.4 ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС същите са поискали са бъде отменено отчуждаването на имота, по което искане на 24.04.1992г. кметът на [община] е постановил отказ с мотив, че отчуждителното мероприятие е реализирано, който отказ не е бил обжалван и е влязъл в сила. Впоследствие, въз основа на повторно направено искане от 20.05.98г., кметът на общината е възстановил правото на собственост върху 150 кв.м. от отчуждения имот с решение 40 от 11.06.1998г. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че второто решение е постановено в недопустимо производство, респ. че наличието на стабилен административен акт /отказ за реституция на имота/ изключва компетентността на кмета на общината да се произнася повторно и че решението е нищожно, поради което не е произвело правно действие. Посочено е, че възстановяването на срока за реституция с изменението на закона през 1997г. се отнася само за бившите собственици, които са пропуснали своевременно да направят искане за реституция на отчуждените им имоти, но не и тези, които са направили такова, но имат постановен отказ, какъвто е настоящият случай, както и че за ответниците е налице правен интерес да оспорват правото на собственост на ищците, тъй като претендират да са носители на правото на собственост върху построена през 1984г. в процесното място масивна сграда /магазини/ по силата на прехвърлителна сделка от 1995г. и дължат предаване на имота само на действителните му собственици. Изложени са и съображения, че мероприятието разширение на улица е било реализирано и реституираната част от отчуждения имот не отговаря на нормативните изисквания за образуване на самостоятелен парцел поради малката си площ, поради което решението за реституция е незаконосъобразно и на това основание. Евентуалното искане на ищците за признаване правото им на собственост върху имота по давност също е прието за неоснователно, тъй като понастоящем дворното място е частна общинска собственост и по силата на §2 на Закона за допълнение на ЗС /ДВ, бр.46/2006г. придобивната давност за такива имоти не тече до 31.12.17г. Формиран е решаващ правен извод, че при направена констатация, че ищците не притежават право на собственост върху претедирания имот, съдът е длъжен служебно на основание чл. 537, ал. 2 ГПК да отмени констативните нотариални актове, с които на тях, респ. на техните наследодатели е признато това право. Поставеният правен въпрос, обусловил изводите на въззивния съд относно правомощията на съда при приложението на разпоредбата на чл. 537, ал. 2 ГПК, е решен в противоречие с задължителната практиката на ВКС - ТР № 3/12г. на ОСГК на ВКС, съгласно която лице, което претендира правото на собственост, признато с констативния нотариален акт, може по исков път да установи несъществуването на удостовереното с този нотариален акт право. С постановяването на съдебно решение, което със сила на пресъдено нещо признава правата на ищеца по отношение на посочения в констативния нотариален акт титуляр – ответника по делото, който в това производство е длъжен да изчерпи всички основания, на които претендира да е придобил собствеността върху имота, издаденият нотариален акт следва да се отмени на основание чл.537, ал.2 ГПК. Отмяната на констативния нотариален акт на това основание винаги е последица от постановяването на съдебно решение, с което се признават правата на третото лице. Константна е съдебната практика, че собственик на недвижим имот може да предяви иск за защита на правото си на собственост против лицето, на което е издаден по обстоятелствена проверка нотариален акт за собственост на същия имот като при уважаване на предявения иск, нотариалния акт се отменя /ТР № 178/30.06.1986 г. по гр.д. № 150/85 г. на ОСГК на ВС/. Действително разпоредбата на чл. 537, ал. 2 ГПК урежда задължение на съда да отмени, респ. измени, порочен охранителен акт, като последица от разрешен по исков ред спор за материално право, при което се касае се не до предявен самостоятелен иск по чл. 537, ал. 2 ГПК, а до уредена от закона правна последица от уважаването на иска за материалното право, засегнато от охранителния акт /Р № 138/21.05.2015 г. по гр. д. № 799/12 г. на ВКС, ІІ г.о./. При отхвърляне на ревандикационен иск обаче, издаденият в полза на ищеца такъв акт не следва да се отменя, тъй като в този случай съдебното решение отрича със сила на пресъдено нещо претендираното от ищеца абсолютно вещно право на собственост на предявеното основание, който може да предяви нов иск за същото право на друго основание, но с него не се разрешава въпросът за принадлежността на правото на собственост върху имота, предмет на делото, нито със сила на пресъдено нещо се признават права на ответника по делото по отношение на посочения в констативния нотариален акт титуляр. Предвид отговора на поставения правен въпрос следва да се приеме, че въззивният съд неправилно е отменил на основание чл. 537, ал. 2 ГПК издадените по реда на чл. 483, ал. 2 ГПК /отм./ в полза на касатора М. А. Д. и на праводателя на касаторите Н. Т. Ж. и А. Т. Г. /всичките ищци по ревандикационния иск/, нот. акт № 459/02 г. и нот. акт № 5/01 г., с които е признато право на собственост на М. А. Д. върху 1/3 ид.част от имота и на И. А. Г. върху останалите 2/3 ид.части от него. С оглед изложеното и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК въззивното решение следва да бъде отменено в тази му част. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответниците по жалбата следва да бъдат осъдени да заплатят на касаторите Н. Т. Ж. и А. Т. Г. сторените от тях разноски пред настоящата инстанция в размер на 655 лв., а на М. А. Д. в размер на 355 лв., изчислени съобразно допуснатите до касационно обжалване, респ. уважени части от жалбите и по компенсация. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. Р Е Ш И : О т м е н я въззивно решение № 70 от 21.02.17г., постановено по в. гр. д. № 475/16 г. на Пазарджишкия окръжен съд в частта, с която на основание чл.537, ал.2 ГПК са отменени нот.акт № 5, т.I, рег.№ 795, н.д.№ 47/2001г. и нот.акт № 459, том III, рег. № 3600, н.д.№ 453/2002г. на нотариус Г. Х., рег.№ 156 на нотариалната камара. О с ъ ж д а А. В. М. и И. В. М. от [населено място] заплатят на Н. Т. Ж. и А. Т. Г. от същия град сумата 655 лв./шестстотин петдесет и пет лева/ разноски. О с ъ ж д а А. В. М. и И. В. М. от [населено място] заплатят на М. А. Д. от [населено място] сумата 355 лв./триста петдесет и пет лева/ разноски. Р е ш е н и е т о не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: