Р Е Ш Е Н И Е № 475 Гр.София, 01.11. 2010 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и пети октомври, две хиляди и десета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Лиляна Методиева ЧЛЕНОВЕ: Жанина Начева Теодора Стамболова При участието на секретаря ПАВЛОВА В присъствието на прокурора ГЕБОВ изслуша докладваното от съдия Стамболова К.Н.Д. 465/10 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда, постановена на 07.06.10 г.по В.Н.Ч.Х.Д.40/10 г., ОС-София /СОС/, НО, 2 въззивен състав, е отменил присъда № 81/08.12.09 г.,постановена по Н.Ч.Х.Д.312/08 г.по описа на РС-Самоков,оправдал е подсъдимия И. Б. по повдигнатото му с тъжба обвинение за извършено от него престъпление по чл.130,ал.1 НК и е отхвърлил предявения от М. К. иск за неимуществени вреди в размер на 5 000 лв. С отменената присъда пък подсъдимият е бил признат за виновен и осъден по повдигнатото му с тъжба обвинение за извършено престъпление по чл.130,ал.1 НК,освободен е от наказателна отговорност на основание чл.78 А НК и му е наложено административно наказание глоба в размер на 500 лв. На частния тъжител е присъдено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 1 000 лв. С определение, постановено от С., НО, 2 въззивен състав, в закрито заседание на 06.07.10 г. по реда на чл.306,ал.1,т.4 НПК, тъжителят К. е осъден да заплати на подсъдимия 850 лв.разноски за заплатено адвокатско възнаграждение пред първа и втора инстанция. Постъпила е касационна жалба от частния тъжител и неговия повереник, в която се изразява принципно недоволство от оправдателния съдебен акт на С.. В допълнителните съображения към жалбата са изложени нарушения на материалния и процесуалния закон, поради което се моли присъдата да бъде отменена и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав, за отстраняване на допуснатите процесуални нарушения и на тези по материалния закон, допуснати при постановяване на оправдателната присъда. Постъпила е и частна касационна жалба срещу определението на С. досежно присъдените разноски. Твърди се, че с произнасяне с отделен акт по разноските, а не със самата присъда, е допуснато съществено нарушение на правото на защита на тъжителя, доколкото обжалването на този процесуален документ става по различен ред от присъдата. Моли се определението да бъде отменено и на основание чл.345,ал.2 НПК въпросите по него да бъдат разрешени по същество. В съдебно заседание пред ВКС повереникът на частния тъжител поддържа жалбите с отразените в тях доводи. Подсъдимият, редовно призован, не се явява и не изпраща представител. Чрез неговия защитник са постъпили писмени бележки,с които се моли жалбата да бъде оставена без уважение и се настоява за присъждане на деловодни разноски пред ВКС. Представителят на ВКП намира,че жалбата по съществото на спора следва да бъде оставена без уважение. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбата и изтъкнатите в нея доводи, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 НПК, намира за установено следното: ПО ДОПУСТИМОСТТА НА ЖАЛБАТА СРЕЩУ ОПРЕДЕЛЕНИЕТО ПО чл.306,ал.1,т.4 НПК. Видно от диспозитива на определението, С. е насочил страните към възможност за обжалване по реда на чл.342, ал.1 НПК с частна жалба. В изпълнение указанията на съда, частният тъжител е сторил точно това и съдебният акт е атакуван пред ВКС по реда на глава 22 НПК. Затова и в частната жалба е отправено финално искане за произнасяне по същество от страна на ВКС след отмяна на определението, на основание чл.345,ал.2 НПК. Видно от разпоредбите, разписани в глава 22 НПК-чл.341-345, те се отнасят единствено за въззивната инстанция. Актовете,предвидени за атакуване в тях,както и начина, по който протича процедурата, не са предмет на разглеждане пред ВКС. В случаи като процесния обаче, когато въззивната инстанция постанови определение от категорията на чл.306,ал.1 НПК, законодателят е предоставил достатъчно гаранции за разглеждане на производство пред ВКС. И това е така,тъй като според разпоредбата на чл.346,т.3 НПК, по касационен ред могат да бъдат обжалвани определенията на окръжния и на апелативния съд по чл.306,ал.1 НПК, постановени в случаите на нова присъда. По настоящото дело сме изправени пред нова присъда, постановена от окръжен съд, поради което както тя, така и постановеното впоследствие определение по чл.306,ал.1,т.4 НПК, подлежат на атакуване по общ касационен ред-глава 23 НПК. Ето защо, като се оставят настрани изявленията за неправилност и необоснованост на обжалваното определение,относими като основания към въззивно разглеждане по реда на глава 22 НПК, може да се твърди,че в жалбата срещу определението за присъдени разноски има налично оплакване за нарушение на процесуалните правила-касационно основание по чл.348,ал.3, т.1 вр.ал.1,т.2 НПК. В този смисъл тя е допустима. Спецификата на атакуваното определение установява,че произнасянето по него, а именно- за разноските по делото,дължими от страна на частния тъжител към подсъдимия- е във функционална връзка с изхода на спора по съществото на обвинението. Тъй като е предвидена подобна процедура по закон, при това с гарантирано атакуване пред горестоящ съд в случай на оплакване за незаконосъобразност, не може да се говори за нарушаване правото на защита на частния тъжител, чрез постановяване на отделен акт за разноските, с който той е осъден; а не със самата присъда. Аргументите по жалбата за това се коренят в обстоятелството,че определението има собствена процесуална съдба и за него е предвидена различна от присъдата процедура по обжалване. Няма спор,че произнасяне по третирания въпрос с присъдата не само е допустимо, но е и желателно, доколкото тогава в цялост ще бъде огледан съдебният акт. Същевременно обаче процесуалният закон е предоставил възможност на решаващите по фактите и правото съдилища да се произнасят в процедура по чл.306 НПК по въпроси извън виновността на лицето, решими и на приложното поле на определенията по обсъждания ред. Фактът, че последните подлежат на отделно атакуване, без значение дали по глава 22 или 23 НПК, не води до ограничаване на правото на защита на страната в процеса, към която са насочени, с оглед решаемостта на въпросите по тях. Отделен е въпросът дали не се явява по- целесъобразно поради процесуална икономия, след като не се е произнесъл с акта по същество, съдът да се произнася по тези въпроси след влизане в сила на съответната присъда. Факт е обаче,че законът предвижда възможност като коментираната и не може да се говори за негово нарушение. ПО СЪЩЕСТВОТО НА ПРОИЗВОДСТВОТО: Макар и в жалбата и допълнителните съображения към нея да се набляга на касационни основания по чл.348,ал.1,т.1 и 2 НПК, прочитът на доводите в тяхната същина установява изключително отнасяне към неправилност и необоснованост на атакувания съдебен акт, буквално изписани като предпоставки при обсъжданите нарушения на материалния закон. Както е известно, необосноваността не е касационно основание и не следва да бъде обсъждана от ВКС. Имайки предвид същността на изложените възражения, по мнение на ВКС се цели възприемане на превратен доказателствен анализ от страна на С., с погрешно формирана негова крайна воля, довела и до нарушаване на материалния закон чрез оправдаване на дееца. Така формулирана тезата, тя вече очертава процесуално нарушение по силата на чл.348,ал.3,т.1 вр.ал.1,т.2 НПК и нарушение на материалния закон по чл.348,ал.2 вр.ал.1,т.1 НПК. Поначало касационната инстанция като такава по правото не е оправомощена да се намесва във формираното вътрешно убеждение на решаващите по фактите и правото съдилища, освен ако то не е построено на неверен доказателствен разбор, за който при това има изтъкнати в сезиращия документ доводи. Простото спорене с преценката на аргументите по доказателствената съвкупност на съда, чийто акт се проверява, защото приетата позиция не обслужва интереса на атакувалата страна, не стои на разглеждане пред ВКС. Ако обаче е посочен процедурен порок в допускането, събирането, проверката и преценката на доказателствените материали, то тогава въпросът се решава на плоскостта на нормата на чл.348,ал.3 вр.ал.1,т.2 НПК. Порок като обсъждания току-що липсва в атакувания съдебен акт. Въззивната инстанция е анализирала доказателствения материал и в частност гласните доказателствени средства, набавени в хода на производството както пред Самоковския РС,така и пред С.. Въз основа на законосъобразно направената доказателствена интерпретация се е стигнало до съответни фактологически изводи и до такива по приложението на материалния закон. Суверенно право на решаващите по фактите съдилища е, при противоречиви доказателствени източници на кои от тях ще дадат вяра, стига,разбира се, да бъде обяснено по надлежен процесуален ред защо. В конкретния случай обясненията на подсъдимия са намерени за подкрепени от показанията на свидетелите И. и С. Д.и и С., които са възприети като възможно най-незаинтересовани от изхода на спора. Депозираното от тези свидетели се разминава в определени несъществени детайли /С. Д. е разпитан едва пред въззивния съд и покрита от времето забрава е обяснима/, но съвпада в общи пунктове, оказващи влияние върху крайния извод по правото. Видели са къде частният тъжител и съпругата му пасат овцете, което е било повод подсъдимият да излезе, за да се разправя. Установява се,че става дума за имот на свидетеля Г., който сам удостоверява, че го е отдал за обработка на дееца. Горепосочените свидетели свидетелствуват, че Б. е започнал да разгонва с ръце и да рита овцете,за да напуснат стопанисваната от него земя. Т. К. го заудряла с тояга, а пострадалият тръгнал срещу него с отворен нож /според С. острието блестяло на слънцето/ и с вик “ще те заколам”/последното е прието най-малко по обясненията на Б./. Тогава именно подсъдимият хвърлил срещу М. К. носения плик с буркани, които се счупили, а онзи паднал на земята след нанесения му удар в главата. В жалбата си до ВКС частният тъжител твърди,че мъжете-очевидци на станалото не са имали видимост към мястото на събитието, но в кориците на делото липсват такива данни, поради което С. е възприел казаното от С. и Д.и. Другата група свидетели са близките на К.,като само Т. К. е очевидец. Отрича тя и съпругът й да са демонстрирали поведение като заявеното от подсъдимия и С. и Д.и. Дори заявява, наред със сина си като свидетел, че М. К. не носи у себе си нож,тъй като ръцете му треперят и не може да го отвори. Носенето на нож се оборва от показанията на М. К. /внук/ и неговата майка З. /снаха/, които съобщават,че частният тъжител винаги носи у себе си нож-чекийка. От една страна това е обяснимо предвид заниманието на М. К. /овчар/ , а от друга- потвърждава казаното от свидетелите, чиито показания в касационната жалба се настоява да не бъдат кредитирани. Предвид изложеното, което е буквално относимо към приетото от С., върховната съдебна инстанция по наказателни дела не може да разкрие белези на допускане на съществени процесуални нарушения при интерпретация на събрания по делото доказателствен материал, вследствие на които да са престъпени заложените в текстовете на чл.13,14 и 107,ал.3 НПК правила. Въззивната инстанция е изготвила акт в обсъжданата част,който отговаря и на правилата, заложени в разпоредбата на чл.339 НПК. Последното казано касае ревизираното решение и досежно приложението на неизбежната отбрана по чл.12,ал.1 НК. Вярно е извлечимото като отразено в касационната жалба, че С. е стеснил максимално времето, прието от него за обсъждане на посочения институт на материалното право. Но също така е вярно,че на претендираното от частния тъжител провокативно поведение от страна на подсъдимия с гонене и ритане на овцете, може да се противопостави, при това в темпорално предхождащ план, обстоятелството,че пашата на животните е осъществявана в частен имот, отдаден за стопанисване чрез обработване на земята на Б.. Престоят на овцете в неговите граници безспорно би намалило възможността за максимално използуване на земята по предназначение и е отключило поведението на подсъдимия да се опита да прогони животните. Ето защо необсъждането на претендираната от частния тъжител и неговия повереник провокация не води до извод за процесуално недопущение от страна на въззивния съд, концентрирал мотивировката си върху нападението и защитата в тяхната същина. Оттук насетне ВКС се солидаризира с всички изводи на С. по приложението на правото и не намира за нужно да ги повтаря. Общо казано, на осъщественото от частния тъжител нападение в процес Б. е отговорил с адекватна защита. Макар и К. да е значително по-възрастен и немощен от дееца и да има разлика във физическите параметри на мъжете, той е тръгнал срещу подсъдимия с нож. В този смисъл хвърлянето на чантата с буркани по главата на стария човек с последици за неговото здравословно състояние, не се явява поведение с очертани белези за превишаване пределите на неизбежната отбрана. Не е допуснато следователно нарушение на нормата на чл.348,ал.2 вр.ал.1,т.1 НПК. ПО СЪЩЕСТВОТО НА ЖАЛБАТА СРЕЩУ ОПРЕДЕЛЕНИЕТО ЗА РАЗНОСКИ: В съобразие с изложеното по-горе касателно жалбата за присъдените на К. разноски, тя следва да бъде оставена без уважение,тъй като решаемите по нея въпроси, както вече бе казано, се намират във функционална връзка с изхода на спора. А след като подсъдимият следва да остане оправдан, то частният тъжител му дължи направените разноски, по силата на чл.190, ал.1 НПК. Вярно е отразеното в жалбата,че ЕГН-то на осъдения да заплати деловодните разноски на Б. К. не е точно изписано в определението, но този недостатък следва да бъде отстранен от долустоящия съд; а и има достатъчно данни, установяващи по кое дело и за кои лица се отнася определението. ПО РАЗНОСКИТЕ, ДЪЛЖИМИ ЗА УЧАСТИЕ В ПРОИЗВОДСТВОТО ПРЕД ВКС: Накрая, с писмените бележки, приложени към делото,от страна на адвоката на подсъдимия Ц. Т., последният намира,че е изпълнил ангажиментите си към своя подзащитен за осигуряване на защита по настоящото касационно производство и желае присъждане на разноски за Б.. Затова частният тъжител следва да бъде осъден да заплати направените съгласно договора за правна помощ между Б. и Т. деловодни разноски за възнаграждение за защита пред ВКС, в размер на 500 лв. Водим от горните съображения и на основание чл.354,ал.1,т.1 НПК Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА присъда, постановена от ОС-София по В.Н.Ч.Х.Д. 40/ 10 г. по описа на същия съд, 2 въззивен състав. ОСТАВЯ В СИЛА определение, постановено на 06.07.10 г.по същото дело, от същия съд и състав. ОСЪЖДА М. К. да заплати на И. Б. направените пред ВКС деловодни разноски в размер на ПЕТСТОТИН лв. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/