Р Е Ш Е Н И Е № 176 София, 25.09.2018 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на седемнадесети септември две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : Галина Захарова ЧЛЕНОВЕ : Елена Авдева Галина Тонева при секретар Кристина Павлова и в присъствието на прокурора Ив.Симов. изслуша докладваното от съдията Елена Авдева наказателно дело № 606/2018 г. Производството по делото е образувано на основание чл. 346, т.1 от НПК по жалба от защитника на подсъдимия Г. Т. И. против решение № 66 от 08.03.2018 г. по внохд № 22/2018 г. по описа на Пловдивския апелативен съд. В жалбата се сочи, че с атакуваното решение е потвърдено наложеното от първата инстанция явно несправедливо наказание. Изтъква се, че при неговата индивидуализация съдът не е съобразил многобройните смекчаващи обстоятелства – пълни самопризнания на подсъдимия, изключително критично отношение към деянието, добра характеристика, чисто съдебно минало, млада възраст, социален статус и образование, тежко семейно положение. Това изброяване е дало основание на жалбоподателя да настоява за приложение на разпоредбата на чл. 55, ал.1 от НК и определяне на санкция под минималния предвиден от закона размер. Касаторът изразява и несъгласие с определеното обезщетение за понесени от пострадалия неимуществени вреди. Подчертава, че то не съответства на преходността на търпените болки и страдания и ниската стойност на евентуално бъдещо лечение, поради което, за да отговори на критерия за справедливост, също трябва да бъде намалено. Пред касационната инстанция подсъдимият и неговият защитник поддържат жалбата по изложените в нея съображения. Прокурорът пледира обжалваният съдебен акт да бъде оставен в сила. Гражданският ищец и частен обвинител А. Д. не изразява становище по жалбата. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл.347, ал.1 от НПК, установи следното : Окръжният съд в гр. Стара Загора, с присъда № 60 от 12.12.2017 г. по нохд № 543/2017 г., признал подсъдимия Г. Т. И. за виновен в това, че на 29.08.2016 г. в [населено място], обл. С. З., направил опит умишлено да умъртви А. А. Д., поради което и на основание чл.115, във вр. с чл. 18, ал.1 от НК и чл.58а, ал.1 от НК го осъдил на шест години и осем месеца лишаване от свобода, търпими при строг режим, както и да заплати на пострадалия сумата 40 000 лева, представляваща обезщетение за понесените неимуществени вреди от престъпното деяние, ведно със законната лихва, считано от 29.08.2016 г. до окончателното изплащане на главницата. В тежест на подсъдимия съдът възложил и сторените по делото разноски и дължими такси. Пловдивският апелативен съд с решение № 66 от 08.03.208 г. по внохд № 22/2018 г. потвърдил изцяло първоинстанционната присъда. Касационната жалба срещу така постановения въззивен акт е неоснователна. Производството пред първата инстанция протекло по реда на глава двадесет и седма от НПК, след като подсъдимият на основание чл. 371, т.2 от НПК признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, и се съгласил да не се събират доказателства за тях. Следваната процедура обусловила редукция на наложената санкция от десет години лишаване от свобода до размер от шест години и осем месеца. При индивидуализация на наказанието двете предходни инстанции са обсъдили смекчаващите отговорността на подсъдимия обстоятелства и правилно са стигнали до заключение, че те не са многобройни по смисъла на чл. 55, ал.1 от НК. Както е добре известно тази квалификация е възможна само тогава, когато натрупването на смекчаващи обстоятелства е довело до значително по-ниска степен на обществена опасност на деянието и дееца. Преценката на съда е винаги конкретна и не е обусловена от механично сумиране на факти в различни по дължина списъци. В настоящия случай въззивният съд, противно на твърденията на касатора, е констатирал смекчаващия характер на чистото съдебно минало, младата възраст, заявеното разкаяние и семейните обвързаности на подсъдимия, но правилно не ги е преценил като екстремен коректив на степента на обществена опасност, типична за този вид престъпления. В обсъждания акт се съдържа законосъобразна обосновка защо към смекчаващите обстоятелства не следва да се присъединят и направените в съдебна фаза самопризнания на подсъдимия. Касационната проверка потвърди констатацията, че те не са спомогнали съществено за своевременно разкриване на престъпното посегателство още в досъдебната фаза, а в съдебната фаза благоприятният им за подсъдимия ефект е реализиран чрез намаляване на срока на определеното наказание лишаване от свобода с една трета. Несподелимо е и оплакването на защитника, че съдът е подценил смекчаващия отговорността характер на „социалния статус и образование на подсъдимия”. От приетите за установени данни става ясно, че Г. Т. И. е грамотен, описан от свидетеля Т. като „средно интелигентен”, с временна работа в селското стопанство и строителството. Доколкото свидетелят изразява впечатления от гледна точка на най-близкото обкръжение на подсъдимия не би могло да се направи извод, че последният е имал маргинално съществуване, обективно предпоставящо неглижиране на общоприетите норми за поведение. В тази връзка следва да се отбележи, че инкриминираното деяние се отличава с брутално посегателство върху живота на друг член на общността, към която принадлежал и касаторът. Несъмнено хроничната бедност и липсата на образование са фактори, които не насърчават формиране на социални добродетели, но разпознаването на извършеното деяние като тежко престъпление не изисква високи нива на гражданско осъзнаване . Не търпи упрек и извършеният от въззивния съд анализ на направената от свидетеля Т. позитивна характеристика на подсъдимия. След съпоставка с информацията от представената справка от местния полицейския инспектор, която разколебава твърденията за безукорен член на обществото, съобщените от свидетеля данни са разумно оценени в съвкупността от смекчаващи и отегчаващи обстоятелства. Тук е място да се подчертае, че незаконосъобразно въззивният съд е обсъждал в контекста на лоши характеристични данни предходното осъждане на подсъдимия, за което той реабилитиран. Настоящият съдебен състав изразява разбирането, че по силата на чл.85, ал.1 от НК за съда възниква безусловна забрана след реабилитация на подсъдимия да отчита същото осъждане при индивидуализация на наказанието. Вж решение № 426 от 03.02.2009 г. по нд № 398/2008 г.на ВКС , второ наказателно отделение, решение № 40 от 12.03.20113 г. по нд № 2159/2012 г. на ВКС , второ наказателно отделение, решение № 217 от 01.06.2015 г. по нд№ 413/2015 г. на ВКС, второ наказателно отделение,решение № 459 от 11.02.2015 г. по нд № 1462/2014 г. на ВКС , трето наказателно отделение, решение № 191 от 17.10.2016 г. по нд № 879/2016 г.на ВКС , второ наказателно отделение решение № 263 от 17.11.2017 г. по нд № 936/2017 г. на ВКС , второ наказателно отделение, решение № 327 от 26.01.2018 г. по нд № 111/2017 г. , второ наказателно отделение и др., както и Пушкарова, И. Съдебни подходи към чистото съдебно минало на извършител на изключително тежко престъпление при индивидуализацията на доживотен затвор без замяна , Сборник доклади от научна конференция, проведена в София на 29.02.2016 г., Университетско издателство „Св Климент Охридски” 2016 г., 184-199 Тази констатация не се отразява върху крайния извод на въззивния съд за превес на смекчаващите обстоятелства, което е обусловило и определяне на наказание лишаване от свобода в размер на легалния минимум по чл. 115 от НК. Обобщено, не е налице очевидно несъответствие между отмерения от съда обем наказателна принуда, от една страна, и обществената опасност на деянието и извършителя и смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства, от друга. В конкретизирания от съда размер наложеното наказание съответства на целите на чл. 36 от НК на плоскостта на личната и генерална превенция, поради не е налице основание по чл. 348, ал.1, т.3 от НПК за неговото намаляване. Неоснователни са и възраженията срещу справедливостта на присъденото в полза на пострадалия обезщетение. Касационната проверка отхвърли твърдението на касатора, че болките и страданията на пострадалия са преминали след проведеното лечение. Гражданският ищец А. Д. е претърпял операция по спешност, но последиците от увреждането му не са преодолени. След отстраняване на раздробената част от черепа е останал участък, в който мозъкът не е защитен. Д. продължава да води живот в риск за здравето и при необходимост от допълнително протезиране. Размерът на присъдената сума – 40 000 лева, удовлетворява наложения от съдебната практика и икономическата реалност стандарт за обезщетение на неимуществените вреди по справедливост и не противоречи на разпоредбата на чл.52 от ЗЗД. Изтъкнатият от защитата аргумент за евентуалната стойност на бъдещо лечение е ирелевантен , тъй като предмет на иска са само понесените от ищеца неимуществени вреди. Водим от горното и на основание чл. 354, ал.1, т1 от НПК Върховният касационен съд , второ наказателно отделение, Р Е Ш И ОСТАВЯ В СИЛА решение № 66 от 08.03.2018 г. по внохд № 22/2018 г. по описа на Пловдивския апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.