Р Е Ш Е Н И Е № 414 гр. София, 13.11.2013 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на шестнадесети октомври през две хиляди и тринадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: Татяна Кънчева ЧЛЕНОВЕ: 1. Жанина Начева 2. Теодора Стамболова при секретаря Н. Цекова в присъствието на прокурора Михайлова изслуша докладваното от съдия Ж. Начева наказателно дело № 1406 по описа за 2013 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия М. Й. М., чрез защитника, против решение № 82 от 22.04.2013 г. на Пловдивския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 98/2013 г. В жалбата са изтъкнати касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1-2 НПК. Твърди се, че събраните по делото доказателства подкрепят обясненията на подсъдимия М.; че съдът незаконосъобразно е отказал да преквалифицира деянието по чл. 278, ал. 1 от НК и да приложи чл. 78а от НК; че деянието е малозначително по смисъла на чл.9, ал. 2 от НК. В съответствие с различните доводи се иска отмяна на въззивното решение, преквалификация на деянието или оправдаване на подсъдимия. В съдебно заседание защитникът (адв. Б.) поддържа жалбата, подчертавайки, че подсъдимият не е имал задължение за регистрация и идентификация, не е установен нито умисълът, нито фактическата му власт върху археологическите обекти. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава заключение, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите в жалбата, устно развитите съображения в открито съдебно заседание и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното: С присъда № 3 от 14.02.2013 г. по н. о. х. д. № 230/2012 г. Кърджалийският окръжен съд е признал подсъдимия М. Й. М. за виновен в това, на 28.08.2012 г. в гр.К. да е държал повече от три археологически обекта, които не са идентифицирани и регистрирани по съответния ред, предвиден в Закона за културното наследство, поради което и на основание чл. 278, ал. 6 НК и чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б“ НК е наложено наказание пробация, изразяваща се в двете задължителни пробационни мерки по чл. 42а, ал. 2, т. 1 и т. 2 НК, всяка от тях за срок от шест месеца. Съдът е отнел в полза на държавата предмета на престъплението, разпоредил се е с веществени доказателства и в тежест на подсъдимия е възложил разноските по делото. С решение № 82 от 22.04.2013 г. на Пловдивския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 98/2013 г. присъдата е потвърдена. Касационната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА. Основното възражение е насочено срещу оценката на съда за недостоверност на показанията на св. Д. и на обясненията от съдебно заседание, че подсъдимият случайно е намерил археологическите обекти при ремонт на къщата на баща си само три дни преди датата, на която при претърсването те са били иззети. Оплакването за допуснати процесуални нарушения при оценката на доказателствените материали и формиране на вътрешното убеждение не могат да бъдат споделени. Въззивният съд не е пренебрегнал процесуалните си задължения да извърши собствен анализ и оценка на доказателствените материали. Приел е, че обясненията на подсъдимия и показанията на св. Д. от досъдебното производство са достоверни, тъй като напълно се съчетават с показанията на св. С. и данните от протокола за претърсване и изземване на археологическите обекти. Показанията на св. Д. от досъдебното производство са били депозирани при изпълнение на формалните изисквания както по чл. 119 НПК, така също по чл. 121 от НПК, и поначало не е съществувала процесуална пречка да служат при изграждане на съдебни заключения. Въз основа на доказателствените материали съдът е решил и въпроса с авторството на подсъдимия, приемайки, че именно той е държал предметите в дома, в който е живеел във фактическо съжителство със св. Д.. Не се е доверил на обясненията на подсъдимия, показанията на св. Д., св. Х. и св. С. от съдебно заседание, в частта относно заявеното време на придобиване на античните вещи. Съдът е счел за установено, че подсъдимият, който е упражнявал фактическа власт върху предметите няколко години, не е предприел действия да поиска тяхната идентификация и регистрация по предписания ред в Закона за културното наследство, съответно в Наредба № Н-3/2009 г. В тази връзка е отчел и данните от справката на Регионалния исторически музей в гр.К. Неприемлив е доводът на защитника за липсата на нормативно задължение на подсъдимия да поиска идентификация и регистрация, за да се определи има ли съответния предмет характеристиките на културна ценност. Такова задължение произтича от текста на пар. 5, ал. 1 от Закона за културното наследство. Неоснователно се претендира и несъставомерност на деянието в субективно отношение. Умисълът на подсъдимия М. е изведен от установените по делото факти предвид и специфичните характеристики на държаните от него оригинални антични вещи. Решението съдържа отговор на всички основни и ясно формулирани доводи, които са повдигнали подсъдимият и неговият защитник. В рамките на възприетите фактически положения въззивният съд правилно е отказал преквалификацията на деянието по чл. 278, ал. 1 от НК, както и приложението на чл. 9, ал. 2 НК – деянието не е малозначително, преценявано и с оглед количеството на държаните археологически обекти (11 бр.). При отсъствието на касационно основание, решението на въззивния съд трябва да бъде оставено в сила. По изложените съображения Върховният касационен съд, на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 82 от 22.04.2013 г. на Пловдивския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 98/2013 г. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: