Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   № 71   гр. София, 15 юли 2010 г.   В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А   Върховен касационен съд на Република България, ….Второ наказателно отделение, в публично заседание на двадесет и девети януари.......... две хиляди и девета година в състав:                                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ:  ЛИДИЯ СТОЯНОВА                                                                         ЧЛЕНОВЕ:   ЕЛЕНА АВДЕВА                                                                                                БИЛЯНА ЧОЧЕВА   при секретаря Н. Цекова............……………………………………в присъствието на прокурора И. Чобанова...............…………..………………..изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА …………………....……наказателно дело № 696 по описа за 2009 г. и за да се произнесе взе пред вид следното:   Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия Д. С. Б. против въззивна присъда № 355/18.09.2009 г. на Благоевградския окръжен съд, постановена по ВНОХД № 288/2009 г. С тази присъда Благоевградският окръжен съд е отменил изцяло присъда № 150/13.01.2009 г. по НОХД № 32/2007 г., с която Районен съд – Благоевград е оправдал подсъдимия Д. С. Б. по повдигнатото му обвинение по чл. 198 ал. 1 от НК. Вместо това е признал същия за виновен в това, че на 14.02.2006 г., в гр. Б., зад М. дом, е отнел мобилен телефон м. „Н” на стойност 225 лв. от владение на Г. Р. Г. , без негово съгласие и с намерение противозаконно да го присвои, като употребил за това сила и заплашване, поради което на основание чл. 198 ал. 1, вр. чл. 54 от НК му наложил наказание 3 години лишаване от свобода, чието изпълнение е отложил по чл. 66 ал. 1 от НК за срок от 4 години. Присъдил е в тежест на подсъдимия да заплати направените по делото разноски. В касационната жалба, поддържана в с. з. пред ВКС, се изтъкват доводи, съотносими към касационните основания по чл. 348 ал. 1, т. 1 и 2 от НПК. Твърди се, че деянието, за което подсъдимият е бил признат за виновен и осъден е несъставомерно, тъй като данните по делото са очертавали пострадалото лице доброволно да е предало мобилния телефон, респ. отсъства принуда в двете й форми сила и заплашване. На второ място се поддържа, че присъдата е била основана върху предположения за авторството, което е останало недоказано по категоричен и несъмнен начин. В тази връзка неправилно били кредитирани показанията на пострадалия св. Г въпреки тяхната противоречивост, а също и извършеното от него разпознаване, протоколът за което бил негоден, като неоправдано били игнорирани показанията на св. Б, установил, че мобилния телефон му е бил продаден от лице, различно от подсъдимия. Претендира се отмяна на присъдата и оправдаване на Б. по повдигнатото му обвинение. В последната си дума подсъдимия моли да бъде оправдан, тъй като не е автор на инкриминираното му деяние. Прокурорът от ВКП изразява становище за неоснователност на жалбата, поради което предлага въззивната присъда да бъде оставена в сила. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното:   Касационната жалба е неоснователна. За да приеме, че подсъдимият е осъществил състава на чл. 198 ал. 1 от НК, въззивният съд добросъвестно е изпълнил процесуалните си задължения, както и правилно е приложил материалния закон. Неоснователни са възраженията за основаване на присъдата върху недопустими предположение относно авторството, изводими от противоречиви показания на св. Г. В мотивите се съдържат достатъчно и убедителни съображения поради какви причини съдът е отдал доверие на изложеното от този свидетел и в кои части, които ВКС споделя и не намира за нужно да преповтаря. Противно на соченото в жалбата следва да се подчертае, че досежно авторството те са изцяло непротиворечиви, а тяхната надеждност е била проверена със СПЕ за свидетелската му годност. Показанията на св. Г изобщо не са разкривали колебания, че подсъдимият е лицето, което го проследявало до спирката на автобуса пред „М”, насилствено го е отвело в барака в непосредствена близост и държейки се заплашително му е отнело мобилния апарат „Н”. Той не само надлежно го е описал, но и сигурно идентифицирал при разпознаване, проведено на 06.06.2006 г., като тези свои възприятия е потвърдил и в хода на процеса пред първата инстанция. Твърденията на защитата за негодност на протокола за разпознаване поради заявленията на св. Г, че са му били показвани снимки на дееца, правилно не са били споделени. Такова процесуално-следствено действия няма данни да е било извършвано, а доколкото и св. А е сочил при оперативната си работа да е показвал снимки на лица, то е очевидно, че тази дейност е била част от оперативно издирвателните мероприятия. От друга с. , от показанията на св. Г е било изяснено, че той е разпознал дееца, а не лицето от снимките, които евентуално са му представяни. Годността на протокола за разпознаване като писмено доказателствено средство не е била опровергана и с оглед твърденията за различия във възрастта на участвалите лица или етнически произход. Никъде в показанията си поемните лица при разпознаването не са твърдяли, че единствено подсъдимият е бил от ромски произход. Св. Великова само е сочила, че не всички са били с такъв произход, но между тях е имало прилики, а св. В е заявила липса на спомен дали всички са били от ромски произход или не. Същите свидетели ясно са очертали, че св. Г не е имал колебания при посочване на подсъдимия, което положение е останало непроменено и в хода на съдебното следствие. За да изгради изводите си за авторството обаче, въззивният съд не само е отдал нужната тежест на показанията на св. Г, но и ги е съчетал с данните, установяващи връзка на подсъдимия с отнетия мобилен апарат, изведени от показанията на св. К, на когото той го е продал. При тази доказателствена съвкупност игнорирането на показанията на св. Б, сочил, че апаратът му е бил продаден от неизвестно лице докато подсъдимият е бил наблизо, не е било произволно, а разумно правно разрешение. Въз основа на приетите от въззивния съд фактически данни, изведени надлежно от доказателствената съвкупност, материалният закон е бил приложен правилно с осъждане на подсъдимия по повдигнатото му обвинение по чл. 198 ал. 1 от НК. Възраженията, че в случая не е имало реализирана принуда за отнемане на вещта и запазване владението върху нея поради доброволното и предаване, се основават на данни от показанията на св. Г в с. з., които очевидно не са били възприети и по този въпрос са изложени съображения. След прочитане на дадените пред съдия и инкорпорирани по делото показания, пострадалият недвусмислено е посочил, че поддържа тях, изяснявайки като причина за разликите изминалото време и преживяната уплаха. В същите се съдържа достатъчно информация както за упражненото физическо, така и психическо въздействие от с. на подсъдимия върху св. Г, поради което и с основание съдът е приел наличие и на двете форми на принуда. Възраженията на защитата, че обективно подсъдимият не е заплашвал пострадалия, а е ставало въпрос за обикновен диалог е извадено от контекста на цялостното му поведение. Въпросите са били задавани със заплашителен тон докато подсъдимият е дърпал пострадалия, отвеждайки го на изолирано място. В своя комплекс това негово поведение е породило преследваната цел да преодолее възможността за оказването на съпротива за отнемане на чуждата вещ, което е било допълнително улеснено от крехката психика на пострадалия. Предвид изложените съображения, ВКС намери, че сочените в жалбата основания по чл. 348 ал. 1, т. 1 и 2 от НПК не са налице, поради което и атакуваната въззивна присъда следва да бъде оставена в сила. С оглед изложеното и на основание чл. 354 ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение   Р Е Ш И:   ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 355/18.09.2009 г. на Благоевградския окръжен съд, постановена по ВНОХД № 288/2009 г. Решението не подлежи на обжалване.   ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.       2.