О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 516 гр. София,09.08.2022 г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на седемнадесети май, две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ ГАЛИНА ИВАНОВА като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№1835 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Електроразпределение Север“ АД срещу решение №260091 от 21.05.2021 г. по в.т.д.№19/2021 г. на АС Варна. С обжалваното решение е потвърдено решение №260315 от 27.10.2020 г. по т.д.№47/2020 г. на ОС Варна, в частта, с която „Електроразпределение Север“ АД е осъдено да заплати на „Агропласмент-92-В“ АД сумата от 101 664.58 лв., представляваща разлика между заплатената от ищеца за периода 01.12.2014 г. - 31.12.2017 г. цена за услуга „пренос ниско напрежение“ и дължимата за същия период от време цена за услуга „пренос средно напрежение“ за обект „База за угояване на водоплаващи птици“ с аб. № 1699002, находящ се в [населено място], общ. Аксаково, обл. Варна, както и сумата 61.16 лв., представляваща средствата, с които ответникът без основание се е обогатил за сметка на ищеца чрез ползването на притежавания от последния енергиен обект „Възлова станция „Любен Каравелово“ за целите на преобразуването и преноса на ел. енергия до други потребители за периода от 01.01.2015 г. до 31.12.2017 г., ведно със законната лихва върху присъдените суми по двата иска от 10.01.2020 г. до окончателното заплащане. В касационната жалба са наведени доводи, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. При преобразуване на държавно предприятие в еднолично търговско дружество по реда на чл.17а от ЗППДОП /отм./, следва ли държавното предприятие да съществува като икономическа структурна единица към 1992 г., за да настъпи трансформация на предоставеното му право на стопанисване и управление в право на собственост върху конкретен държавен имот. 2. Кои са елементите на фактическия състав за придобиване на право на собственост на основание чл.17а от ЗППДОП /отм./ и следва ли всички те да са доказани, установени, да са налице кумулативно, за да се счете, че актът на принципала за преобразуване има вещно-прехвърлителен ефект. 3. Записването на един недвижим имот като ДМА в баланса на търговско дружество три години след преобразуването на държавно предприятие по реда на чл.17а от ЗППОДП /отм./ в това търговско дружество, представлява ли правно основание за придобиване на правото на собственост по реда на тази норма. Правно релевантно ли е такова вписване и доказва ли, че въпросният имот е предоставен за стопанисване и управление на съответното държавно предприятие. 4. Достатъчно ли е да се установи, че правото на собственост върху трафопост като сграда принадлежи на лице, на което не е предоставен лиценз за осъществяване на електроразпределителна дейност, за да се приеме за доказано, че това лице е и собственик на монтираните в тази сграда електрически уреди и следва ли в тези случаи да се изследва и дали електрическата уредба служи за разпределение и трансформация на електрическа енергия на други потребители, което налага специално обслужване и поддръжка, предвид значимия обществен интерес. 5. Подлежат ли на установяване факти, които не са включени в предмета на доказване от първоинстанционния съд с доклада по делото и може ли въззивният съд да приеме за недоказан факт от решаващо значение по делото, който първоинстанционният съд не е посочил като нуждаещ се от доказване и без преди това да е уведомил страните, че го счита за спорен по делото и че е включен в предмета на доказване. 6. Длъжен ли е въззивният съд да събере доказателства /свидетелски показания/, когато такива са необходими за изясняване на делото от фактическа страна и е налице оплакване във въззивната жалба за допуснато процесуално нарушение при първоинстанционното разглеждане на делото. 7. Когато съдът е приел, че за изясняване на някои въпроси от предмета на делото са необходими специални знания, за които се налага назначаване на вещо лице, длъжен ли е сам да следи дали предоставеното заключение е пълно, ясно и обосновано и дали отговаря на поставените задачи, може ли да обоснове решението си на заключение на вещо лице, без да е осъществил преценката въз основа и на другите доказателства по делото, както изисква разпоредбата на чл.202 от ГПК и ползва ли се с приоритет заключението на вещото лице пред останалите събрани по делото доказателства. 8. Освободена ли е въззивната инстанция от задължението да изложи собствени мотиви, от които да се установи обсъдил ли е, анализирал ли е относимите към правния спор доказателства, събрани по делото, формирал ли е собствени фактически констатации и правни изводи по предмета на делото, относно твърденията, доводите, възраженията и оспорванията на страните. Поддържа се, че разрешаването на четвърти въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, а спрямо останалите въпроси – че са решени в противоречие с практиката на ВКС. Ответникът по касация „Агропласмент-92-В“ АД заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна, в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е посочил, че ищецът се легитимира като собственик на процесния енергиен обект по силата на представения с исковата молба нотариален акт, съставен въз основа на АДС №1416/06.03.1996г. и АДС №353/15.09.1997г., издадени от Областния управител на [населено място], който констативен нотариален акт е оспорен от ответника и не се ползва с материална доказателствена сила, но тежестта да се проведе успешното отричане на легитимиращото му действие е на ответника. Приел е, че по делото е безспорно установено, че процесният трансформаторен пост ВС „Любен Каравелово“ е построен за нуждите на тогавашното предприятие „Телеугоително стопанство“, въведен е в експлоатация към 1974 г. /при действието на Закона за електростопанството (отм.); обн. ДВ, бр.71/27.03.1948 г., действал до 30.06.1976 г./ и му е предоставен за оперативно управление, като е служил за задоволяване нуждите на преобразуваното държавно предприятие, праводател на ищеца, но не и на други потребители в периода от 1974 г. до 2005 г. Изложил е съображения, че съгласно чл.2, ал.1 от посочения закон, енергийните източници и всички съоръжения за производството, пренос и разпределение на енергията, както и електропромишлеността, са държавна общонародна собственост, но в чл.3 е била уредена възможността държавата да преотстъпва на местните органи на държавната власт, на държавните предприятия, или на обществени организации - водни синдикати, кооперации и др. - строежа и експлоатацията на енергийни обекти от местно значение, или за собствени нужди, като тази собственост е била запазена при влизането в сила от 01.07.1976 г. на новия ЗЕл. – §4 от ПЗР. Посочил е и че според чл.2, ал.1 от ЗЕл. от 1976 г. /отм./, електрическите централи за производство на електрическа енергия и електрическите уредби и мрежи за пренос и разпределение на електрическа енергия са държавна собственост, но според ал.2 - кооперативни и други обществени организации с разрешение на Асоциация „Енергетика“ могат да придобиват и притежават отделни електроенергийни обекти по предходната алинея за задоволяване на собствените си нужди от електрическа енергия, като в чл.8, ал.1 и ал.2 от този закон са диференцирани ел. централи, уредби и мрежи като такива за общо ползване /изграждани и поддържани от Асоциация „Енергетика“ и останали държавна собственост, вкл. и при невъзможност да се придобиват по-късно по реда на чл.17а от ЗППДОбП (отм.)/ и такива с вътрешноведомствено предназначение /изграждани, поддържани и собствени на самите потребители, като това право е можело да се прехвърля, вкл. и чрез преобразуване и приватизация /. Анализирал е подробно основанията за признаване на трансформирането на правото на оперативно управление в право на собственост, с оглед посочените в чл. 17а от ЗППДОбП /отм./ правно-релевантни факти, тълкувани в контекста на §15а от ПЗР на ЗППДОбП /отм./ и е посочил е, че фактическият състав за придобиване право на собственост, на основание чл. 17а ЗППДОбП /отм./; включва следните елементи: 1. наличие на право на собственост на държавата върху конкретно определено имущество, 2. предоставяне на конкретното имущество за стопанисване и управление на държавно предприятие, 3. преобразуване на държавното предприятие, като в баланса на преобразуващото се дружество имуществото следва да е заприходено, 4. в акта за преобразуването да не е предвидено друго по отношение на това имущество, като при установяване на посочените елементи, правото на собственост върху съответното имущество преминава в патримониума на търговското дружество и последното се легитимира като собственик. С оглед така изложените мотиви, анализирайки приетите по делото доказателства и позовавайки се на разясненията в т.2г от ТР №4/2014 г. на ОСГК на ВКС /според които в рамките на възникнал гражданскоправен спор, предоставянето на имуществото за стопанисване и управление на определено държавно предприятие може да бъде доказано както чрез преки доказателства - самият административен акт за предоставяне на това право, така и с непреки доказателства: актове за държавна собственост, в които изрично е записано, че определен имот е предоставен за стопанисване и управление на определено държавно предприятие, разделителни протоколи, имотни ведомости, записвания в инвентарните книги на държавното предприятие и други подобни/, е достигнал до извод, че процесният енергиен обект, който е построен и въведен в експлоатация през 1974 г., е предоставен за стопанисване и оперативно управление на праводателя на ищеца и е бил включен в баланса му /през 1996 г. е включен и в активите на „Агропласмент-92-В" ЕАД - правоприемник на преобразуваната с решение №10836/08.02.1993 г. по ф.д. № 10836/2002 г. на ОС Варна, държавна организация, по реда на чл. 17 а от Закона за преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия (отм.)/. Изразил е становище, че доказателственото значение на АДС във връзка с предмета на доказване и разпределението на доказателствената тежест в хипотеза на преобразуване на държавно предприятие по реда на чл.17а от ЗППДОП /отм./ относно извършените отбелязвания за предоставяне правото на оперативно управление и стопанисване, се предопределя от това, че се касае до отбелязвания, извършени от длъжностно лице в кръга на неговите правомощия, като АДС е официален документ и се ползва с доказателствена сила, а ако същият се оспорва от гледна точка на конкуренция на права, то той следва да бъде ценен по правилата на чл.179 от ГПК, но в случая, ответникът не заявява конкретно свои права, а оспорва правото на собственост на ищеца по съображения, че всички енергийни обекти към релевантния момент са били изключителна държавна собственост. В тази връзка е намерил за неоснователни оплакванията на въззивника, че е следвало да бъде разгледано неговото несвоевременно заявено възражение за придобиване на имота по давност, още повече, че всички съображения на ответника са били за преминаване на собствеността върху енергийните съоръжения, които могат да бъдат само и единствено изключителна държавна собственост, от държавата към енергийните дружества, които имат лиценз за осъществяване на дейност по пренос и доставка на енергия, по силата на отменените Закон за електростопанството и Закон за енергетиката. В тази връзка и предвид установената характеристика на енергийния обект, който не е бил част от общата електроразпределителна мрежа през разглеждания период, е счел за неоснователно и възражението на ответника, че по силата на чл.2 от Закона за електростопанството (отм.), обектът е бил извън граждански оборот – приел е, че по аргумент от нормата на чл.18 от Конституцията на Република България, вр. чл.2, ал.2 от Закона за електростопанството, трафопостът, изграден, оборудван и ползван през разглеждания период за осигуряване нуждите на един потребител, собственик на обекта, не може да се квалифицира като обект на изключителна държавна собственост. Предвид изложеното, съставът на въззивния съд е споделил напълно правния извод на окръжния съд, че материалната доказателствена сила на процесния нотариален акт не е оборена, като с оглед разпоредбите на чл.14, ал.1 от ПИКЕЕ /обн., ДВ, бр. 98 от 12.11.2013 г./ и чл.30, ал.4 от Наредба №6/2014 г. на ДКЕВР за присъединяване на производители и клиенти на ел. енергия към преносната или разпределителните ел.мрежи, е приел, че средствата за търговско измерване на ищеца е следвало да бъдат монтирани на ниво средно напрежение. Възприемайки заключението на назначената от окръжния съд експертиза, е установил, че търговското мерене на консумираната в процесния обект електроенергия се осъществява на ниско напрежение от 0.4kV, следователно, средствата за търговско измерване на ползваната от ищеца ел. енергия през процесния период, не са били поставени на определеното с посочените нормативни актове място, а търговското мерене на изразходваната електроенергия е неправомерно, респ. не е възникнало задължение за заплащане на двата компонента - цената за достъп и цената за пренос /заплатени от ищеца/, а само заплащане на такса за пренос средно напрежение, при което искът по чл.55, ал.1 от ЗЗД се явява основателен. При липса на спор, че между страните не е сключен договор по чл.117, ал.7 от Закона за енергетиката и няма плащания за осъщественото ползване за предоставения от едната страна достъп до съоръженията в собствения й имот срещу заплащане от другата страна на цената за периода от 01.01.2015 г. до 31.12.2017г., е установил и че фактическият състав за основателността на претенцията по общия кондикционен иск с правно основание чл.59 от ЗЗД, е доказан, като по правните изводи относно размерите на присъдените парични суми, за които няма самостоятелни оплаквания в жалбата, / тъй като се отрича основанието за възникване на задълженията/, въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционното решение, като е възприел крайните изводи на окръжния съд за основателност на предявените осъдителни искове в размерите, уважени с обжалваното решение. Настоящият състав на ВКС намира, че решението не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Първите четири въпроса са израз на поддържаната от касатора, но невъзприета от въззивния съд теза, че ищецът не е придобил собствеността върху процесния енергиеен обект и с тях по същество се оспорва правилността на направените в решението изводи /която правилност не е предмет на проверка в настоящия стадий по селекция на касационните жалби/, като се предпоставя и наличие на неизразявани от въззивния съд становища /че преобразуващото се по реда на ЗППДОП /отм./ държавно предприятие не е съществувало към 1992 г., че правно основание за придобиване на правото на собственост върху процесния обект е вписването на обекта в баланса на ищеца, че е достатъчно да се установи, че ищецът е собственик на сградата, за да се приеме, че е собственик на електрическите уредби в нея/. Както бе посочено въззивният съд след подробен анализ на събраните по делото доказателства и съобразявайки се с дадените в т.2г от ТР №4/2014 г. на ОСГК на ВКС разяснения, е достигнал до направения в решението извод, че сградата и електрическите съоръжения в нея са били вписани в баланса на съществуващото към момента на преобразуване /1993 г./, преобразуващо се държавно предприятие и са обслужвали единствено това предприятие. Съдът се е позовал изрично на отбелязванията в приетите по делото АДС и на разпоредбата на §15а от ПЗР на ЗППДОП /отм./ /съгласно която се актуват като държавни, предоставените на държавните предприятия или придобитите от тях недвижими имоти, които се водят на отчет по баланса им, включени са в уставните фондове на държавните организации или са им зачислени по разделителни протоколи/, респективно при липсата на доказателства, че в акта за преобразуване е предвидено друго по отношение на това имущество и след анализ на приложимата нормативна уредба /съобразно който анализ, процесният трафопост, изграден, оборудван и ползван през разглеждания период за осигуряване нуждите на един потребител, собственик на обекта, не може да се квалифицира като обект на изключителна държавна собственост/, е достигнал и до извод за наличие на всички предпоставки по чл.17а от ЗППДОП /отм./. В този смисъл по посочените въпроси не се установява наличие на общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК и по тях касационно обжалване не може да бъде допуснато. Изложеното относно липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК се отнася и до пети въпрос, с който се въвежда неотговарящо на обективната реалност твърдение, че първоинстанционният съд не е разпределил доказателствената тежест относно установяване на собствеността върху процесния обект. Освен обаче, че данните по делото сочат, че първата инстанция изрично е указала, как се разпределя доказателствената тежест по основния спорен по делото въпрос, във въззивната жалба липсва каквото и да е оплакване за допуснато от първата инстанция нарушение във връзка с доклада по делото, а за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада на делото въззивният съд не следи служебно. Също така във въззивната жалба на „Електроразпределение Север“ АД липсва и каквото и да е било искане за допускане на свидетелски показания, поради което и независимо от направените в жалбата оплаквания за неправилност на извода на първата инстанция за преклудиране на направеното възражение за изтекла придобивна давност, въззивният съд изцяло в съответствие с т.3 от ТР №1/2013 г. по т.д.№1/2013 г. на ОСГТК на ВКС не се е произнесъл служебно по допускането на разпит на свидетели. В този смисъл не се установява наличие на селективното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по отношение на шести въпрос и по него касационно обжалване също не може да бъде допуснато. На следващо място седми въпрос, свеждащ се до задължението на съда да прецени експертното заключение във връзка с другите доказателства по делото и да изведе мотиви защо приема експертизата, е решен в съответствие с константната практика на ВКС /включваща и цитираните в изложението решения/, според която съдът може, както по молба на страните, така и по своя преценка да назначи експертиза, когато за изясняване на някои възникнали по делото въпроси из областта на науките, изкуството, занаятите и др. са нужни специални знания, които съдът няма, като заключението на вещото лице, като всяко доказателствено средство, трябва да бъде обсъдено наред и във връзка с всички доказателства по делото. Съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, дори и когато страната не е направила възражения срещу него, а да прецени доказателствената му сила съобразно обосноваността му, като независимо дали съдът възприема или не експертното заключение, той следва да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата. В случая в съответствие с тази практика, споделяна и от настоящия състав, съдът е анализирал подробно всички събрани доказателства /вкл. АДС, в които е посочена годината на построяване на обекта и приетите експертизи, в които е посочена същата дата/ в тяхната съвкупност и е кредитирал заключенията на вещите лица. С оглед изложеното и тъй като при постановяване на решението въззивният съд е изложил мотиви, съдържащи както обсъждане и преценка на всички събрани по делото доказателства, така и фактически констатации и правни изводи, като е дадено собствено мотивирано разрешение по очертания от ищеца предмет на делото, след произнасяне по приетите за релевантни, с оглед този предмет, доводи и възражения на страните, поставеният в изложението осми въпрос не е решен в противоречие с посочената от касатора практика, а и със служебно известната на настоящия състав практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 от ГПК. Следва да се посочи, че невъзприемането на поддържаните от дадена страна тези само по себе си не означава, че е налице осъществено от съда нарушение при осъществяване на решаващата му дейност, а несъгласието на тази страна с възприетата в решението фактическа обстановка и направените правни изводи, е предмет на преценка на правилността на решението по същество, на основанията по чл.281, т.3 от ГПК и извън въведеното с ал.2 на чл.280 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност, не може да бъде разгледано в настоящата фаза на селекция на касационните жалби. Предвид изложеното касационно обжалване не може да бъде допуснато. Ответникът по касация претендира разноски, но по делото липсват доказателства за заплащане на уговореното да бъде заплатено по банков път, адвокатско възнаграждение, поради което тези разноски не следва да бъдат присъждани. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, ОПРЕДЕЛИ: НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №260091 от 21.05.2021 г. по в.т.д.№19/2021 г. на АС Варна. Определението не може да се обжалва. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.