Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   № 518                                    гр. София, 14 декември 2009 г   В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А   Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на втори декември през две хиляди и девета година, в състав:                                              ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАН НЕДЕВ                                                                  ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА                                                                                   ДАНИЕЛА АТАНАСОВА   при секретаря Аврора Караджова       и в присъствието на прокурора Петя Маринова        изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 562  по описа за 2009 г   Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Г. А. Д., депозирана чрез защитата му, срещу решение на Варненски апелативен съд № 125 от 16.07.2009 г, по ВНОХД № 201/09, с което е изменена присъда на Варненски окръжен съд № 59 от 13.05.2009 г, по НОХД № 1929/08, като наложеното наказание „лишаване от право да се управлява МПС” е намалено на шест месеца, подсъдимият е оправдан по чл. 20, ал. 2, изр. 1 ЗДП, и присъдата е потвърдена в останалата й част. С първоинстанционната присъда подсъдимият е признат за виновен в това, че на 27.02.2007 г, на главен път гр. В. с. Е., обл. Варненска, при управление на моторно превозно средство е нарушил чл. 20, ал. 2 ЗДП и по непредпазливост е причинил смъртта на И. Д. Н. , като след деянието е направил всичко зависещо от него за оказване помощ на пострадалата, с оглед на което и на основание чл. 343 а, ал. 1, б. „б” вр. чл. 343, ал. 1, б. „в” и чл. 54 НК, е осъден на шест месеца „лишаване от свобода”, отложено по реда на чл. 66, ал. 1 НК, за изпитателен срок от три години, и на „лишаване от право да управлява МПС”, за срок от една година, както и е осъден да заплати на малолетния Т. Н. Н. чрез неговия баща и законен представител Н. Т. Н. обезщетение за неимуществени вреди, в размер на 20 000 лв, заедно със законните последици. С жалбата се релевират всички касационни основания. Сочи се, че въззивното решение е изготвено в противоречие с изискванията по чл. 339, ал. 1 НПК. Оспорват се изводите по релевантните факти с твърдението, че фактическата обстановка почива на невярна интерпретация на доказателствените източници. Възразява се срещу възможността да се ползват показанията, дадени от вещото лице Задгорски като свидетел, както и срещу основаването на изводи върху експертни заключения с негово участие. Изтъква се, че неправилно е определен моментът, от който пострадалата пешеходка е представлявала опасност за движението, и че невярно са тълкувани понятията „пътно платно”, „платно за движение”, „граница на платното за движение”. Оспорват се изводите за начина на придвижване на пешеходката, за попадането й извън опасната зона за спиране, за възможността ударът да бъде избегнат чрез аварийно спиране. Твърди се, че на досъдебното производство е допуснато съществено процесуално нарушение, изразило се в провеждане на действия по разследването извън законоустановените срокове. Оспорва се становището за съставомерност на деянието, както и разсъжденията на въззивния съд по нарушения на правилата за движение по чл. 65 ЗДП и на чл. 129 ППЗДП, без наличието на такова обвинение. Според защитата, не е осъществено транспортно престъпление, а се касае за случайно деяние. Алтернативно се изтъква, че кумулативно наложените наказания са явно несправедливи и следва да бъдат намалени. Оспорва се и произнасянето по гражданската отговорност с довода, че размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди е прекомерно завишен. С жалбата се иска да бъде отменено въззивното решение и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на Варненския апелативен съд, или решението да бъде изменено, като наложените наказания бъдат сведени до законовия минимум. Иска се намаляване и на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, което, според жалбоподателя, следва да възлиза на 2 000 лв, като бъде отчетено и съпричиняването на резултата. В съдебно заседание на настоящата инстанция защитата пледира за уважаване на жалбата. Жалбоподателят не участва лично в касационното производство. Повереникът на частния обвинител и граждански ищец счита, че обжалваното решение следва да остане в сила. Представителят на ВКП намира жалбата за неоснователна.   Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Жалбата е неоснователна.   Релевираното нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК не е налице.   Обжалваното решение е изготвено в съответствие с чл. 339 НПК. Въззивният съд е анализирал доказателствените източници при спазване изискванията на чл. 14 НПК и правилата на формалната логика. Неоснователно се възразява срещу възможността вещото лице Задгорски, автор на АТЕ от досъдебното производство, да участва в назначените от съда АТЕ, Допълнителна АТЕ и КМАТЕ. Посоченият експерт не е разпитван като свидетел, както твърди защитата, както неправилно е приела и въззивната инстанция. Варненският окръжен съд е прочел заключението на АТЕ, изготвена от вещото лице Задгорски на досъдебното производство, и е пристъпил към неговия разпит, по реда на чл. 282 НПК. Дадените по този ред устни разяснения по процесуалната си същност не представляват свидетелски показания, а са елемент от заключението на изслушаната експертиза. Отделен е въпросът дали това заключение, заедно с устните разяснения, ще бъде кредитирано и ползвано при формиране на вътрешното убеждение по релевантните факти. Първата инстанция е приела АТЕ от досъдебното производство, но същевременно е констатирала, че вещото лице е ползвало данни, нямащи характер на доказателства, каквито са тези за скоростта на водача от протокола за разпита му като свидетел, което е наложило назначаване на Тройна АТЕ, в която няма пречка да участва същото вещо лице. Доколкото не е имало основание вещото лице Задгорски да бъде изключено от кръга на вещите лица, възражението срещу участието му по новоназначените експертизи е неоснователно. Въззивният съд е определил параметрите на пътната обстановка, като е ползвал легалните термини „платно за движение”, „пътно платно”, „пътен банкет”, „граница на платното за движение”, дефинирани в ЗДП. Същественият по делото въпрос: от кой момент пострадалата е представлявала опасност за движение, е намерил правилно разрешение. Според защитата, опасността за движението е възникнала от момента, в който пешеходката е навлязла в платното за движение на водача, която теза очевидно е неприемлива, съобразно трайната съдебна практика по транспортни дела, и правилно е отхвърлена от съдилищата. Не може да има спор, че пешеходец, движещ се по пътното платно, винаги представлява опасност за движението. Законосъобразно е прието, че до момента, в който пострадалата е стояла на автобусната спирка, тя не е представлявала опасност за движението, а е станала такава от момента на навлизането й на пътното платно. При формиране на вътрешното си убеждение въззивният съд правилно е ползвал експертните заключения, основани на релевантния за наказателната отговорност момент, от който възниква опасността за движението, а именно: момента, в който пешеходецът навлиза на пътното платно. При всяка от стойностите на скоростта на водача: 50 км/ч, по АТЕ на вещото лице Задгорски, 65 км/ч, по тахошайбата, и 73, 90 км/ч, по останалите експертизи, ударът е бил предотвратим. Вярно са интерпретирани доказателствата относно начина на придвижване на пешеходката, като е приет обикновен ход. В тази насока са отчетени претърпяната операция на десния долен крайник и състоянието й на средна степен алкохолно опиване, които фактори са препятствали възможността да се придвижва с бърз ход. Към момента на навлизането й на пътното платно водачът се е намирал на 180 м от мястото на удара и ако той е предприел своевременно действия по намаляване на скоростта или спиране, удар не би настъпил. Законосъобразно е прието, че водачът е имал обективната възможност да избегне удара, но това не е станало поради закъснялата му реакция, дължаща се на допуснатото нарушение по чл. 20, ал. 2, изр. 2 ЗДП. Що се касае до разсъжденията относно чл. 65 ЗДП и чл. 129 ППЗДП, те са в насока, че тези разпоредби поначало изискват от водача управление с повишено внимание, но съдът не ги е обвързал с действията на подсъдимия, като изрично е отбелязал, че такова обвинение не е повдигнато. Относно довода за допуснати на досъдебното производство съществени процесуални нарушения следва да се има предвид ТР № 2/2002 на ОСНК ВКС, а релевираните нарушения не попадат в неговия обхват. По изложените съображения, настоящата инстанция намери, че не е налице основанието по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, поради което не може да бъде уважено искането за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивната инстанция.   ВКС прие, че не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. От приетите релевантни факти следва, че материалният закон е приложен правилно. Деянието съставлява престъпление по чл. 343 а, ал. 1, б. „б” вр. чл. 343, ал. 1, б. „в” НК и по този текст на НК е квалифицирано. Прието е съпричиняване на резултата, каквото е налице поради пресичането на пострадалата в нарушение на правилата за движение. Правилно съпричиняването е взето предвид при налагане на наказанието и при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Неоснователно е становището, че се касае за случайно деяние. Несвоевременната реакция на водача по предприемане на аварийно спиране се дължи не на възникнала внезапна и неочаквана опасност за движението, а на допуснатото от него нарушение по чл. 20, ал. 2, изр. 2 ЗДП, поради което деянието попада извън обхвата на чл. 15 НК, както правилно е приел и въззивният съд. Не е нарушен материалният закон при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. Обезщетението отговаря на принципа, залегнал в чл. 52 ЗЗД, поради което неоснователно се иска намаляването му до размер от 2 000 лв. Не е налице и основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Наложеното наказание е явно несправедливо, когато то очевидно не съответства на степента на обществена опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства, както и на целите по чл. 36 НК / чл. 348, ал. 5 НПК /. В случая, такова несъответствие липсва. Кумулативните наказания „лишаване от свобода” и „лишаване от право да се управлява МПС” са определени за срокове от по шест месеца, като са отчетени релевантните за наказателната отговорност обстоятелства и целите по чл. 36 НК. Наложените наказания съответстват на законовия критерий за справедливост по чл. 348, ал. 5 НПК, поради което не може да бъде уважено искането за тяхното намаляване до законовия минимум от по три месеца.   По изложените съображения, ВКС намери, че жалбата е неоснователна и като такава не може да бъде удовлетворена.   Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, І НО, Р Е Ш И:   ОСТАВЯ в СИЛА решение № 125 от 16.07.2009 г на Варненски апелативен съд, по ВНОХД № 201/09. Решението не подлежи на обжалване.   ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: