6 РЕШЕНИЕ № 253 гр. София, 06 декември 2018 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и шести ноември две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА КОСТОВА ЧЛЕНОВЕ: СПАС ИВАНЧЕВ ХРИСТИНА МИХОВА при участието на секретаря МИРА НЕДЕВА и прокурора от ВКП КОМОВ изслуша докладваното от съдия ХРИСТИНА МИХОВА н. д. № 902 / 2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Постъпила е жалба от подсъдимия Ц. С. Ц., подадена чрез защитника му – адвокат С. Б., срещу въззивна присъда № 7 от 30.04.2018 год., постановена по внохд № 102/2018 год. по описа на Апелативен съд – Пловдив. В жалбата се релевира касационното основание по чл. 348, ал.1, т.3 от НК, като се твърди, че наложените на подсъдимия наказания за извършени от него деяния по чл. 194 от НК и чл. 129 от НК са явно несправедливи. Прави се искане за намаляване размера на наложените санкции за тези деяния. Постъпила е и касационна жалба от частния обвинител А. Д. К., чрез повереника - адвокат А. Б., с доводи за наличието на касационните основания по чл. 348, ал.1, т.1 и т.3 от НПК. В жалбата се твърди, че незаконосъобразно въззивният съд е оправдал подсъдимия по обвинението по чл. 199 от НК, като се иска отмяната на въззивната присъда в тази й част и осъждането на дееца, с налагане на наказание при превес на отегчаващите отговорността обстоятелства. Оспорва се справедливостта на наказанието, наложено на подсъдимия за деянието по чл. 150 от НК, като се предявява претенция за неговото увеличаване. Прави се искане за приложение на разпоредбата на чл. 24 от НК с увеличаване на размера на общото наказание, определено измежду наложените за трите отделни престъпления. В съдебно заседание пред касационния съд частният обвинител и неговият повереник, редовно призовани, не се явяват, като изразяват писмено становище за уважаване на жалбата им. Защитникът на подсъдимия Ц. Ц. поддържа жалбата само по отношение на несправедливостта на наложеното наказание за престъплението по чл. 194 от НК и претендира за неговото намаляване. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура е на становище, че жалбите на подсъдимия и частния обвинител следва да бъдат оставени без уважение, тъй като въззивният съд се е съобразил с указанията на ВКС, дадени при предходната касационна проверка, наложил е справедливи наказания, отчитайки наличието на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства и е извършил законосъобразно редукцията на наказанията, съобразно разпоредбата на чл. 58а от НК. Прокурорът пледира за оставяне на въззивната присъда в сила, като правилна и законосъобразна. Подсъдимият Ц. Ц. поддържа жалбата си и моли за справедливо решение. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 24 от 23.03.2017 год., постановена по нохд № 255/2017 год., Пловдивският окръжен съд е признал подсъдимия Ц. С. Ц. за виновен в това, че на 16.12.2016 год. в [населено място] отнел чужди движими вещи на обща стойност 1863,51 лв. от владението на А. Д. К. с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила и грабежът е придружен със средна телесна повреда, поради което и на основание чл. 199, ал.1, т.3, вр. с чл. 198, ал.1 от НК и чл. 58а, ал.1 от НК го осъдил на шест години лишаване от свобода. Със същата присъда подсъдимият Ц. е признат за виновен и в това, че на 16.12.2016 год. в [населено място] е извършил действия с цел да възбуди и удовлетвори полово желание без съвкупление по отношение на лице, навършило 14 – годишна възраст – А. Д. К., чрез употреба на сила, поради което и на основание чл. 150, ал.1 от НК и чл. 58а, ал.1 от НК е осъден на три години и четири месеца лишаване от свобода, като е признат за невиновен и оправдан по обвинението за това деянието да е извършено чрез привеждането на К. в безпомощно състояние и чрез използване на безпомощното й състояние. На основание чл. 23, ал.1 от НК с присъдата е определено общо наказание на подсъдимия за двете деяния в размер на шест години лишаване от свобода, като е постановено то да бъде изтърпяно при първоначален строг режим. Първоинстанционната присъда е обжалвана от подсъдимия и от частния обвинител пред Апелативен съд – Пловдив, като с решение № 199/04.10.2017 год., постановено по внохд № 334/2017 г. е потвърдена изцяло. Посоченото въззивно решение е атакувано пред ВКС, който с решение № 17 от 13.02.2018 год. постановено по н.д. № 1218/2017 год. по описа на ВКС, НК, ІІІ – то н.о. го е отменил изцяло с доводи за допуснато нарушение на материалния закон, върнал е делото за ново разглеждане от въззивната инстанция и е дал указания за точното приложение на закона. При повторното разглеждане на делото от въззивната инстанция е постановена обжалваната в настоящото касационно производство въззивна присъда № 7/30.04.2018 год. по внохд № 102/2018 год., с която Апелативен съд – Пловдив е отменил първоинстанционната присъда в частта й относно престъплението по чл. 199, ал.1, т.3, вр. с чл. 198, ал.1 от НК, оправдал е подсъдимият Ц. С. Ц. по същото обвинение и го е признал за виновен в това, че на 16.12.2016 г. в [населено място] противозаконно е отнел чужди движими вещи на обща стойност 1863,51 лв. от владението на А. К., без нейно съгласие и с намерение противозаконно да ги присвои, поради което и на основание чл.194 ал.1 вр. чл.54 ал.1 вр. чл.58 а ал.1 от НК го е осъдил на две години и осем месеца лишаване от свобода. Със същата въззивна присъда подсъдимият Ц. е признат за виновен в това, че на 16.12.2016 г. в [населено място] е причинил на А. К. средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на челюст довело до затрудняване на дъвченето и говоренето, поради което и на основание чл.129, ал.1, вр. с чл.54, ал.1, вр. с чл.58а, ал.1 от НК е осъден на две години лишаване от свобода. Въззивната присъда е изменена в частта относно приложението на чл. 23 от НК като е определено общо наказание измежду наложените за деянията по чл. 194, чл. 129 и чл. 150 от НК в размер на три години и четири месеца лишаване от свобода и е постановено на основание чл. 57, ал.3 от ЗИНЗС те да бъдат изтърпени при първоначален общ режим. Касационните жалби на подсъдимия и частния обвинител срещу така постановената въззивна присъда, са допустими, тъй като са подадени от страни, които имат право на това и срещу акт от категорията на посочените в разпоредбата на чл. 346, т. 1 от НПК. Разгледани по същество, касационните жалби са неоснователни. В отправената до ВКС жалба на частния обвинител се релевира касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 1 от НПК, като се твърди, че въззивният съд незаконосъобразно е оправдал подсъдимия по обвинението по чл. 199 от НК и го е признал за виновен в извършване на деяние по чл. 194 и по чл. 129 от НК. Това възражение не може да бъде споделено. Съобразно разпоредбата на чл. 355, ал.1, т.2 от НПК при новото разглеждане на делото указанията на касационната инстанция са задължителни относно прилагането на закона, освен в случаите, когато се установят други фактически положения. В касационно решение № 17 от 13.02.2018 год., постановено по н.д. № 1218/2017 год. по описа на ВКС, НК, ІІІ – то н.о., са посочени допуснатите от предходната въззивна инстанция нарушения, свързани с правилното квалифициране на престъпната дейност, осъществена от подсъдимия, като са дадени подробни и ясни указания за субсумирането й под нормите на чл. 194 от НК и чл. 129 от НК. Въззивната инстанция при постановяване на обжалвания съдебен акт, след като не е установила нови фактически положения, изцяло се е съобразила с указанията на касационната инстанция за правилното приложение на материалния закон, квалифицирайки деянията, осъществени от подс. Ц., съответно по чл. 194, ал.1 от НК и чл. 129, ал.1 от НК, като го е оправдала по първоначално повдигнатото му обвинение по чл. 199, ал.1, т.3, вр. с чл. 198, ал.1 от НК. Въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения, произтичащи от нормата на чл. 355, ал.1, т.2 от НПК, поради което не може да бъде упрекнат, че е постановил съдебен акт несъобразен с разпоредбите на материалния закон, визирани в НК. Изложеното предопределя неоснователността на релевираното в касационната жалба твърдение за наличието на касационното основание по чл. 348, ал.1, т.1 от НПК. Неоснователно е и оплакването на частния обвинител за несправедливост на наложените на подсъдимия наказания. Първоинстанционното производство е протекло по предвидената в чл. 372, ал.4, вр. с чл. 371, т.2 от НПК процедура, което е предопределило съобразяването на въззивната инстанция с разпоредбите както на чл. 54 от НК, така и на чл. 58а от НК. Въззивният съд в съответствие с нормата на чл. 54 от НК е определил санкциите за трите, осъществени от подсъдимия деяния, съответно по чл. 194 от НК, чл.129 от НК и чл. 150 от НК, като е отчел наличието на баланс на обективни и субективни обстоятелства, които водят до смекчаване или отегчаване на отговорността на подсъдимия. Личностната характеристика на подс. Ц., формирана от установените по делото факти като чисто съдебно минало, инцидентността на престъпната му проява, сравнително младата му възраст, трудовата му ангажираност към момента на деянието, изразеното съжаление за извършеното, е отчетена в посока снижаване на наказателната отговорност. Тежестта и обществената укоримост на престъпните прояви детерминирани от не малката стойност на предмета на престъпно посегателство за деянието по чл. 194 от НК и проявената упоритост и жестокост при осъществяването на престъпленията по чл. 129 от НК и чл. 150 от НК и проявеното след него безразличие към състоянието на пострадалата / оставянето й в безсъзнание, с не леки наранявания, в заключен отвън офис/ правилно са отчетени от въззивния съд като утежняващи отговорността обстоятелства. Последните не са в състояние да надделеят значително над смекчаващите отговорността факти. Поради това, решението на въззивната инстанция да наложи санкции за трите отделни престъпления при реално съществуващия баланс на обстоятелствата, визирани в чл. 54 от НК, е обосновано и законосъобразно. Редукцията на индивидуализираните по посочения начин наказания е съобразена с нормата на чл. 58а, ал.1 от НК и също не търпи критика. Отчетените от въззивния съд смекчаващи отговорността обстоятелства не се характеризират с многобройност или изключителност, поради което правилно не е приложена разпоредбата на чл. 58а, ал.4 вр. с чл. 55 от НК. Срокът от извършване на деянието – 16.12.2016 год. до настоящия момент, не може да бъде определен като излизащ извън рамките на разумния за разглеждане на дело с такава фактическа и правна сложност и налагащ корекция на санкциите само на това основание. В този смисъл заявеното от защитата искане за намаляване на санкциите, наложени за деянията по чл. 194 от НК и чл. 129 от НК, не следва да бъде удовлетворено. Не следва да се уважи и искането на частния обвинител за приложението на разпоредбата на чл. 24 от НК. Конкретните престъпления по своята характеристика /извършени в едно и също време и място, при една и съща обстановка, по отношение на един пострадал св. К./, не се отличават чувствително от други подобни престъпни прояви, което да изисква отчитане на многобройността на отделните деяния и увеличаване на общия размер на наложеното наказание. Този размер е съизмерим с тежестта и обществената укоримост на престъпните посегателства и може да осъществи целите на генералната превенция. Едновременно с това е достатъчен и за поправянето и превъзпитаването на дееца от гледна точка на неговата личностова характеристика. В заключение следва да се посочи, че санкциите, наложени на подсъдимия Ц., съответстват както на обществената опасност на деянията, така и на тази на дееца, поради което не е налице явна несправедливост на наказанията по смисъла на чл. 348, ал.1, т.3 от НПК. Обжалваната въззивна присъда е законосъобразна и следва да бъде оставена в сила. Воден от изложените съображения и на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК, Върховния касационен съд, І – во наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 7 от 30.04.2018 год., постановена по внохд № 102/2018 год. по описа на Апелативен съд – Пловдив. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.