7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 541
София, 07.12.2015 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на първи декември през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теодора Нинова ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Геника Михайлова
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
частно гражданско дело № 5286 от 2015 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.274,ал.3,т.1 ГПК.
С определение №511, постановено на 16.07.2015г. по в.ч.гр.д.№588/2015г. от Пазарджишкия окръжен съд е потвърдено определение №114/04.02.2015г., постановено по гр.д.№1055/2014г. по описа на РС-Велинград, с което е прекратено производството по делото и е върната исковата молба с приложенията към нея. Със същото определение е потвърдено и определение №284/20.03.2015г., постановено по гр.д.№1055/2014г. по описа на РС-Велинград, с което е отхвърлено искането за допълване в частта за разноските на определение №114 от 04.02.2015г.
В частта, касаеща прекратяване на производството по гр.д.№1055/2014г. по описа на РС-Велинград постановеното от въззивния съд определение е обжалвано от Ф. А. Ш. и Б. Б. Ш. с оплаквания, че същото е неправилно поради допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост и с искане да бъде отменено и делото бъде върнато за продължаване на процесуалните действия. В представеното изложение поддържат, че следва да бъде допуснато касационно обжалване, тъй като въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпроса дали влязлото в сила решение по иск, основан на едни факти, преклудира правото да се предяви иск със същата правна квалификация, но основан на други факти, както и по въпроса допустимо ли е съдът при преценката за допустимостта на иска да разсъждава по същността на спора преди събирането на доказателства по предвидения в ГПК ред и във връзка с изводите си за основателността на твърденията в исковата молба, да обосновава становището си по допустимостта.
В писмен отговор в срока по чл.276,ал.1 ГПК ответниците по частна жалба Д. М. П. и С. Х. П. изразяват становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване, както и че жалбата е неоснователна по изложените в отговора съображения. Претендират присъждане на направените по делото разноски.
В частта, касаеща произнасянето по направените по делото разноски постановеното от въззивния съд определение е обжалвано от Д. М. П. и С. Х. П. с оплаквания, че е неправилно, незаконосъобразно и необосновано като постановено в противоречие със закона и със задължителната съдебна практика, при несъобразяване и неправилна преценка на доказателствата по делото и с искане да бъде отменено и вместо това да им бъдат присъдени разноските в производството пред районния съд, въззивната и касационната инстанция. Поддържат, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпроса относно крайния момент, до който страната може да поиска присъждане на направените от нея разноски в производството по делото и да представи доказателства за реалното им извършване, по въпроса допустимо ли е доказателствата да сторените разноски и техния размер да се представят с молбата за изменение на определението в частта за разноските, както и по въпроса кога се присъждат разноски за адвокатско възнаграждение и с какъв документ се удостоверява плащането.
В писмен отговор в срока по чл.276, ал.1 ГПК по така подадената частна жалба Ф. А. Ш. и Б. Б. Ш. изразяват становище, че жалбата е неоснователна по изложените в отговора съображения.
По подадената от Ф. А. Ш. и Б. Б. Ш. частна жалба:
Частната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.275,ал.1 ГПК. Предпоставките за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК обаче не са налице, като съображенията за това са следните:
С обжалваното определение въззивният съд е потвърдил определението, с което първоинстанционният съд е прекратил производството по делото поради недопустимост на иска с оглед установената в чл.299, ал.1 и ал.2 ГПК забрана за пререшаване на спор, разрешен с влязло в сила решение.
Прието е, че между същите страни, на същото основание и със същия предмет е налице приключило с влязло в законна сила решение съдебно производство, с което предявеният от същите лица иск е бил отхвърлен, поради което е и недопустимо отново да се предявява същият иск и да се пререшава вече решения със сила на присъдено нещо спор.
Въз основа на съдържанието на исковата молба, уточнителна молба и частната жалба е прието, че предявилите иска лица твърдят, че строителството в имота на ответниците им пречи, тъй като не могат пълноценно да застрояват своя имот, а това се дължи на незаконосъобразното според тях разрешаване на строителството на регулационната граница, при което те не могат да осъществят предвиденото им със заповед №740/14.06.2005г. на кмета на [община] застрояване в имота си, тъй като то предвижда сградата да отстои на три метра от регулационната граница. Взето е предвид също така, че в исковата молба се излагат доводи за незаконосъобразност на заповед №155/25.04.1994г., с която е одобрено частично изменение на ЗРП и са образувани парцели, вкл. и парцелите на страните по делото и с която е предвидено застрояването в съсобствения на ответниците УПИ Х1Н-4518 в кв.653, в съответствие с което предвидено застрояване им е издадено разрешение за строеж №159/12.06.2007г. и са одобрени проекти и строителни книжа за осъществяване на строежа.
За неоснователни са приети доводите, че основанието на така предявения иск е различно от това по предходното гр.д.№653/2007г. по описа на РС-Велинград, производството по което е приключило с влязло в сила решение, постановено на 21.10.2010г. по в.гр.д.№107/2009г. на Пазарджишкия окръжен съд, с което предявеният по реда на чл.109 ЗС иск е бил отхвърлен.
Прието е, че в случая за имота на ищците не е предвидено застрояване /тъй като посочената в исковата молба заповед №740/14.06.2005г. на кмета на [община] е отменена в частта, касаеща застрояването на техния имот/, което само по себе си обосновава извод за недопустимост на предявения по реда на чл.109 ЗС иск поради липса на правен интерес.
Прието е също така, че ищците се позовават на същите съображения и обстоятелства, както в производството по приключилото вече дело между същите страни по иск с правно основание чл.109 ЗС, твърдейки незаконосъобразност на заповед №155/25.04.1994г. на кмета на [община], незаконосъобразност на издаденото разрешение за строеж №159/12.06.2007г.
Прието е, че твърдението, че от ответниците не е било изпълнено даденото от главния архитект задължително указание от 30.05.2008г. за промяна на строителните книжа и параметрите на разрешената им вече за построяване сграда не може да обоснове ново основание за предявяване на същия иск, тъй като това указание е отменено като незаконосъобразно от Административния съд-П. с влязло в сила решение от 10.04.2014г. по адм.д.№500/2013г.
С оглед на това е прието, че заявеното с новия иск основание не е ново и различно, а се е обхващало от предмета на приключилото вече предходно дело, но дори да се приеме обратното, то факта на приключилото вече производство с предмет същите страни, същото основание и същия строеж, с искане за преустановяване и премахването му, не дава основание за предявяване на повторно такъв иск, тъй като за ищците според действащия ГПК вече е преклудирана възможността да се позовават на нови фактически твърдения, които са могли да въведат в предмета на предходното дело /тъй като при повторното предявяване на иска ищците не се позовават на нито едно ново-възникнало след приключване на предходното дело обстоятелство или факт, а само на такива, които са съществували и по време на производството по предишния им иск.
Така изразеното от въззивния съд становище за недопустимостта на предявения иск по причина, че същият спор между страните вече е разрешен със сила на присъдено нещо, не противоречи на разрешението, дадено в посочените в изложението актове на ВКС.
В решение №133/14.03.2011г. на Първо ГО на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК по гр.д.№2020/2009г. преценката за наличие на идентичност между две дела е извършена в хипотеза, при която не е съществувал спор относно идентичността на предмета /правото на собственост/, а на разглеждане е поставен въпросът налице ли е идентичност по отношение на страните, ако по едното от делата страната участва в качеството си на едноличен търговец, а в другото-само като физическо лице. Разглежданата по настоящето дело хипотеза е различна, поради което не може да бъде споделена тезата на жалбоподателите, че поставеният въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС.
В решение №89/11.07.2011г., постановено от Първо ТО на ВКС по т.д.№716/2010г. е прието, че в основанието на иска по смисъла на чл.298, ал.1 ГПК и чл.299 ГПК се включват всички факти, очертани в хипотезиса на правната норма, въз основа на която се поражда претендираното материално право. В съответствие с така даденото разрешение на поставения въпрос с оглед вина на търсената защита по предявения по реда на чл.109 ЗС иск в обжалваното определение е прието, че е налице идентичност между двете дела, тъй като и в настоящето производство предявилите иска лица твърдят, че строителството в имота на ответниците им пречи да упражняват пълноценно правото си на собственост. Прието е, че е налице идентичност по отношение на фактите, очертани в хипотезиса на съдържащата се в чл.109 ЗС правна норма /идентичност по отношение на извършваното от ответниците действие и по отношение на факта, че именно това действие пречи на упражняването на правата на предявилите иска лица/, при доказването на които собственикът на един имот може да иска от съда да приложи предвидената в правната норма санкционна последица. Начинът, по който извършеното от ответниците действие засяга правото на ищеца не е елемент от основанието на предявения по реда на чл.109 ЗС иск.
По подадената от Д. М. П. и С. Х. П. частна жалба:
Частната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.275,ал.1 ГПК. Налице са предпоставките за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280,ал.1, т.1 ГПК, като съображенията за това са следните:
С обжалваното определение е потвърдено определение №284/20.03.2015г., постановено по гр.д.№1055/2014г. по описа на РС-Велинград, с което е отхвърлено искането на жалбоподателите за допълване на определение №114/04.02.2015г. в частта му за разноските.
Прието е, че извършените от страните разноски са с краен срок на доказване до приключване на съдебното дирене, което в случая е приключило на 04.02.2015г., когато е постановено определението за прекратяване на производството по делото. Към тази дата е прието, че жалбоподателите не са представили доказателства за извършените от тях разноски в производството по делото-не е била представена разписка от 14.01.2015г. Поради това е прието, че при липса на данни, че разноските са направени, районният съд не е имал законово основание да присъди в полза на ответниците по предявения иск направените от тях разноски. Прието е, че представеният допълнително документ не може да бъде приет като основание за плащане, тъй като е представен едва в производството по изменение на вече постановения акт в частта му за разноските.
Така даденото от въззивния съд разрешение на въпроса относно крайния момент, до който страната може да поиска присъждане на направените от нея разноски в производството по делото и да представи доказателства за реалното им извършване, както и допустимо ли е доказателствата за сторените разноски и техния размер да бъдат представени с молбата за изменение на определението в частта за разноските в хипотеза, при която производството по делото е прекратено преди провеждане на открито съдебно заседание по делото противоречи на задължителната за съдилищата практика на ВКС – в определение №101/12.03.2012г. по гр.д.№102/2012г. на Първо ГО на ВКС е прието, че ответникът не е длъжен да включи искането за присъждане на разноски в отговора на исковата молба /по аргумент от чл.131, ал.2 ГПК/, нито е длъжен да представи с отговора доказателствата за извършените разноски и ако производството по делото е прекратено преди провеждане на първото съдебно заседание, ответникът може да представи доказателства за сторените разноски и след постановяване на определението за прекратяване на производството. В същия смисъл е и разрешението, дадено в определение №237/02.05.2011г. по гр.д.№178/2011г. на Трето ГО на ВКС.
Разгледана по същество частната жалба на Д. П. и С. П. е основателна по следните съображения:
Отговорът на исковата молба, подаден от Д. М. П. и С. Х. П., е постъпил в регистратурата на РС на 08.01.2015г. В същия се поддържа, че искът е недопустим, тъй като спорът е разрешен със СПН. Приложено е пълномощно и договор за правна защита и съдействие, в който е посочено, че е договорено възнаграждение в размер на 800лв. за всяка съдебна инстанция, платимо в 7-дневен срок от започване на делото в съответната инстанция, както и по 100лв. разходи за явяване във всяко съдебно заседание. Действително доказателства договореното възнаграждение да е било платено с отговора не са представени, но производството по делото е било прекратено с определение №114/04.02.2015г. преди провеждане на открито съдебно заседание по делото.
С молба от 11.02.2015г. Д. П. и С. П. са поискали определението от 04.02.2015г. да бъде допълнено като им бъдат присъдени направените разноски в размер на 800лв., като са представили списък на разноските и разписка с дата на съставяне 14.01.2015г., удостоверяваща изплащането на договореното възнаграждение в определения в договора за правна защита и съдействие срок. Доказан е следователно както фактът на договаряне на размера на адвокатското възнаграждение, така и фактът, че същото е било пратено преди постановяването на определението, с което производството по делото е прекратено, поради което следва да се приеме, че искането за присъждане на сумата от 800лв. е основателно и следва да бъде уважено.
С оглед изхода на спора в полза на ответниците по частната жалба следва да бъде присъдена сумата от 400лв., представляваща направените в производството по настоящето дело разноски, чието плащане е удостоверено от представения договор за правна защита и съдействие, сключен на 15.09.2015г.
Водим от гореизложеното,Върховният касационен съд,състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване по реда на чл.274,ал.3 ГПК определение №511, постановено на 16.07.2015г. по в.ч.гр.д.№588/2015г. по описа на Пазарджишкия окръжен съд, ГК в частта, с която е потвърдено определение №114/04.02.2015г., постановено по гр.д.№1055/2014г. по описа на РС-Велинград, с което производството по гр.д.№1055/2014г. е прекратено.
ДОПУСКА до касационно обжалване по реда на чл.274, ал.3 ГПК определение №511, постановено на 16.07.2015г. по в.ч.гр.д.№588/2015г. по описа на Пазарджишкия окръжен съд, ГК в частта, с която е потвърдено определение №284/20.03.2015г., постановено по гр.д.№1055/2014г. по описа на РС-Велинград, с което е отхвърлено искането на Д. М. П. и С. Х. П. за допълване в частта за разноските на определение №114/04.02.2015г.
ОТМЕНЯ определение №511, постановено на 16.07.2015г. по в.ч.гр.д.№588/2015г. по описа на Пазарджишкия окръжен съд, ГК в частта, с която е потвърдено определение №284/20.03.2015г., постановено по гр.д.№1055/2014г. по описа на РС-Велинград, както и определение №284/20.03.2015г., постановено по гр.д.№1055/2014г. по описа на РС-Велинград и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ДОПЪЛВА определение №114804.02.2015г., постановено по гр.д.№1055/2014г. по описа на Районен съд-Велинград в частта му за разноските като ОСЪЖДА Ф. А. Ш., ЕГН [ЕГН] и Б. Б. Ш., ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място], [улица] да заплатят на С. Х. П.,ЕГН [ЕГН] и Д. М. П., ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място], [улица] сумата 800лв. /осемстотин лева/, представляваща направените по делото разноски за производството пред първоинстанционния съд.
ОСЪЖДА Ф. А. Ш., ЕГН [ЕГН] и Б. Б. Ш., ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място], [улица] да заплатят на С. Х. П.,ЕГН [ЕГН] и Д. М. П., ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място], [улица] сумата 400лв. /четиристотин лева/, представляваща направените по настоящето дело разноски-адвокатско възнаграждение.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове:
|