О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 205
София, 22.03.2021 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори февруари през две хиляди двадесет и първата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 3441 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Б. А. Ц., с адрес в [населено място], чрез адв. Г. В., против въззивно решение № 11646 от 22 юли 2020 г., постановено по гр.д. № 4614/2019 г. по описа на апелативния съд в гр. София, с което е потвърдено решение № 4836 от 28 юни 2019 г., постановено по гр.д. № 14171/2017 г. по описа на Софийския градски съд, за отхвърляне на предявения от Ц. против Агенция „Пътна инфраструктура“ иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за заплащане на сумата от 100000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди вследствие смъртта на А. П. Ц., починал при пътнотранспортно произшествие, станало на 25.07.2014 г. Решението е постановено при участието на „Трейс пътно строителство“ АД – трето лице помагач на страната на ответника.
В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради допуснати нарушения във връзка с обсъждането на доказателствата по делото, доводите, твърденията и възраженията на страните, като тези процесуални нарушения са довели до неправилно приложение на материални закон. Поддържа се, че от доказателствата по делото се установява, че и двете пътни ленти били с изрязани участъци от асфалта, които не са били видими, тъй като са били запълнени с вода поради обилните валежи от дъжд; че именно тези участъци са представлявали препятствие, допринесло за загубата на равновесие на А. Ц.; че участъкът от пътя, на който е възникнало процесното произшествие, не е бил сигнализиран и обезопасен съгласно изискванията на приложение № 43 към чл. 67, ал. 1, т. 4 от Наредба № 3/16.08.2010 г. за временната организация и безопасността на движението при извършване на строителни и монтажни работи по пътищата и улиците, като поставените пътни знаци, описани в протокола за оглед на местопроизшествието, включени в изискванията за дълготрайни и краткотрайни строително-монтажни работи по улиците, не обхващали всички изисквания, а и по делото липсвали данни за поставени знаци, маркировка и светлинни уредби на пътя. Оспорват се изводите на апелативния съд, че пътно-транспортното произшествие е настъпило в светлата част на денонощието, при лек дъжд и нормална видимост; че мотористът е имал добра видимост и локвата, запълнена с вода вследствие на обилния дъжд, е била достатъчно видима; че мотористът е пренебрегнал атмосферните условия, състоянието на пътя, знаковото стопанство в района и положението си на уязвим водач на двуколесно пътно превозно средство; че мотористът обективно е могъл да възприеме ремонтните дейности и е проявил занижен самоконтрол, движейки се с висока скорост, вследствие на което е настъпил инцидентът. Сочи се, че по време на настъпване на произшествието (20:30 ч.) видимостта е била силно ограничена поради по-ниската позиция на слънцето в тази част от деня и метеорологичните условия. Освен това Ц. носел предпазен шлем, което допринасяло за намаляване на видимостта, особено при дъждовно време. Неправилно било прието, че пострадалият се е движил със скорост над максималната разрешена в участъка (50 км/ч), тъй като липсата на знак в посоката на движение на моториста от [населено място] към [населено място] му давала право да се движи с 80 км/ч, съгласно чл. 21, ал. 1 ЗДвП. Поради това се поддържа, че Ц. е карал със скорост, по-ниска от предвиденото ограничение, съобразявайки пътните условия. Освен това процесният участък не бил обезопасен съгласно изискванията на Наредба № 3/16.08.2010 г., тъй като в посока Белово-Костенец били поставени само пътни значи А-23 на 300 метра от строително-монтажните работи, В-26 на 100 метра от строително-монтажните работи и А-12 („неравности по пътното движение“) и липсвали данни такива да са поставени в посока Костенец-Белово. Поради това се счита, че липсата на ограничения, означения, светлини и знаци, комбинирана с влошените атмосферни условия и невъзможността да се възприеме запълнената с вода дупка, са причинили процесния инцидент, за което отговорност следва да носи ответникът. Дори да се приемело, че пострадалият е нарушил изискванията на чл. 20 ЗДвП, се поддържа, че това нарушение не е в пряка причинно-следствена връзка с настъпването на инцидента, тъй като основаната причина за него е неизпълнението на задълженията на ответника за сигнализиране и обезопасяване на строително-монтажните работи. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Изложени са и доводи за очевидна неправилност на обжалвания акт.
В срока за отговор ответникът Агенция „Пътна инфраструктура“, чрез юрк. Г. Н., поддържа становище за неоснователност на жалбата. Третото лице помагач „Трейс БГ“ ЕАД (универсален правоприемник на „Трейс пътно строителство“ АД), със седалище и адрес на управление в гр. София, представлявано от изпълнителния директор М. К., сочи доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Във въззивното решение се приема за установено, че процесното пътнотранспортно произшествие е настъпило в светлата част на денонощието, при лек дъжд и нормална видимост, като пътната настилка е била с едрозърнест, износен гладък асфалт, с нарушения на повърхностното покритие с различна форма и размери, достигащи в дълбочина до 10 см, на прав равнинен участък; че А. Ц. управлявал мотоциклет в посока от гр. Костенец към гр. Белово със скорост 62 км/ч; че в тази посока участъкът от пътя бил с изрязан асфалт, а образувалата се неравност била пълна с вода; че попадането на Ц. в нея довело до загуба на равновесие с последващо падане, като вследствие получените тежки травматични увреди той починал. Установява се, че на процесния участък от пътя се е извършвал планиран ремонт в периода 21-26.07.2014 г., като продължителността му е изисквала сигнализиране на дълготрайните ремонтни работи по начина, указан в приложение № 42 към Наредба № 3/16.08.2010 г. за временната организация и безопасността на движението при извършване на строителни и монтажни работи по пътищата и улиците; че според протокола за оглед на местопроизшествието на пътното платно са били поставени пътни знаци А-23 („участък от пътя в ремонт“), Б-26 („забранено е движение със скорост, по-висока от означената с надпис на него“ „50“) и А-12 („неравности по платното за движение“).
При тези данни въззивният съд приема, че ответникът не носи вина за настъпване на инцидента, тъй като мотористът е имал добра видимост (около 100 метра) и локвата, запълнена с вода вследствие обилния дъжд, е била достатъчно голяма и видима за него, поради което той е могъл своевременно да я възприеме и да съобрази поведението си на водач на превозно средство, като сведе скоростта, с която е управлявал мотоциклета, до безопасната по смисъла на чл. 20, ал. 2 ЗДвП. Прието е, че пострадалият е пренебрегнал атмосферните условия, състоянието на пътя, знаковото стопанство в района и положението си на уязвим водач на двуколесно пътно превозно средство. Поради това, въпреки метеорологичната обстановка, знаците на пътя и добрата видимост, която е имал, и възможността обективно да възприеме ремонтните дейности, Ц. бил проявил занижен самоконтрол, движейки се с висока скорост, вследствие на което произшествието е настъпило.
Касационният съд приема, че следва да допусне касационното обжалване по обусловилия изхода на спора и уточнен от настоящия съдебен състав въпрос длъжен ли е съдът да обсъди всички допустими и относими доказателства заедно и поотделно, в тяхната съвкупност и взаимовръзка, при спазване на логическите, опитните и научните правила, като изложи в мотивите си изводи относно правно релевантните факти, твърденията, възраженията и доводите на страните. Касационното обжалване се допуска, за да се провери дали даденото от въззивния съд разрешение не противоречи на практиката на ВС според ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г., ТР № 1 от 04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г., ОСГК, и практиката на ВКС, обективирана в решение № 212 по т.д. № 1106/2010 г., II т.о.; решение № 17 по т.д. № 811/2012 г., II т.о.; решение № 136 по т.д. № 2483/2014 г., II т.о.; решение № 161 по т.д. № 2220/2015 г., II т.о.; решение № 222 по т.д. № 505/2017 г., II т.о.; решение № 134 по т.д. № 34/2013 г., II т.о.; решение № 127 по гр.д. № 1321/2009 г., IV г.о.; решение № 554 по гр.д. № 1163/2010 г., IV г.о.; решение № 65 по т.д. № 1656/2013 г., II т.о; решение № 3 по гр.д. № 2526/2015 г., III г.о.; решение № 52 по гр.д. № 3463/2016 г., I г.о.; решение № 72 по гр.д. № 1934/2017 г., IV г.о.; решение № 247 по гр.д. № 540/2018 г., III г.о.; решение № 327 по гр.д. № 2119/2016 г., IV г.о.; решение № 177 по гр.д. № 1263/2016 г., III г.о.; решение № 296 по гр.д. № 1776/2016 г., IV г.о. Едва след тълкуването на поставения въпрос би могло да се отговори и на въпроса дали е налице пълно самоувреждане от страна на водач на моторно превозно средство при установено частично неизпълнение на задължението за стопанисване на пътя от страна на отговорното за това лице, което е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилото увреждане.
Неоснователно се твърди от касаторката, че обжалваното решение е очевидно неправилно. Очевидната неправилност е такава квалифицирана форма на неправилността, която е следствие от явно тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване, в случай че законът е приложен в неговия обратен, противоположен на вложения в него смисъл, когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма, или когато грубо са нарушени правилата на формалната логика. Този тежък порок на съдебния акт трябва да е установим пряко от мотивите му, без да е необходимо да се съобразяват доказателствата по спора или извършените от съда и страните процесуални действия. В процесния случай хипотезите на очевидната неправилност не се установяват.
За касационното обжалване жалбоподателката дължи държавна такса от 500,00 лева.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 11646 от 22 юли 2020 г., постановено по гр.д. № 4614/2019 г. по описа на апелативния съд в гр. София.
УКАЗВА на Б. А. Ц. в едноседмичен срок от получаването на препис от определението да представи в деловодството на ВКС доказателство за внесена по сметката на касационния съд държавна такса от 500,00 лева, като в противен случай производството по касационната жалба ще бъде прекратено.
Делото да се докладва на председателя на IV г. о. за насрочването му в открито съдебно заседание след представяне на доказателства за внесена държавна такса.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |