Р Е Ш Е Н И Е № 482 гр.София, 15.01.2013 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на дванадесети ноември през две хиляди и дванадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: Биляна Чочева ЧЛЕНОВЕ: 1. Жанина Начева 2. Бисер Троянов при секретаря Н. Цекова в присъствието на прокурора Велинова изслуша докладваното от съдия Ж. Начева наказателно дело № 1625 по описа за 2012 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Настоящето производство е по глава тридесет и трета, част VІ от НПК, образувано по искане на осъдената В. М. Л. за възобновяване на производството по в. н. о. х. д. № 163/2012 г. на Пловдивския окръжен съд. Искането е основано на разпоредбата на чл. 422, ал. 1 НПК с доводи за съществени нарушения по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК, които се поддържат и в съдебно заседание. Направено е искане за отмяна на решението и оправдаване на подсъдимата по повдигнатото обвинение. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава заключение, че искането е неоснователно, тъй като не е било допуснато съществено нарушение. Върховният касационен съд, след като обсъди направеното искане, съображенията, развити устно в открито съдебно заседание, и извърши проверка в рамките на изтъкнатото основание за възобновяване, намира следното: С присъда № 538 от 1.12.2011 г. по н. о. х. д. № 7887/2010 г. Пловдивският районен съд е признал подсъдимата В. М. Л. за виновна в това, в периода 28.07.2004 г. – 3.12.2004 г. в гр.Пл., при условията на продължавано престъпление, пред надлежен орган на властта като свидетел (по дознание № 382/2004 г. по описа на сектор „Икономическа полиция” при ОД на МВР – гр.Пловдив устно съзнателно да е потвърдила неистина, поради което и на основание чл. 290, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 и чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б” вр. чл. 2, ал. 2 НК е наложено наказание глоба в размер на петстотин лева. В тежест на подсъдимата са възложени разноските по делото. Съдът е разпоредил да се върне оригинала от разрешението за ползване и оригинала на преписка № 939 от 2.07.2001 г. на РДНСК - Пловдив. С решение № 129 от 4.05.2012 г. по в. н. о. х. д. № 163/2012 г. на Пловдивския окръжен съд присъдата е потвърдена. Процесуално допустимото искане на осъдената е ОСНОВАТЕЛНО. Съдът не е изпълнил процесуалното си задължение внимателно и аналитично да обсъди всички доказателствени материали и в съответствие с тяхното действително съдържание. За да приеме, че при разпита й като свидетел на 28.07.2004 г. подсъдимата Л. съзнателно е потвърдила неистина, съдът е разгледал отделно взети думи, игнорирайки по недопустим начин друга част от заявеното, носеща обаче допълнителна информация и очертаваща реалния смисъл на свидетелските изявления. Доколкото подсъдимата е свързала казаното пред дознателя с договора за строителен надзор от преписката на РДНСК – Пловдив, за чиито съществуване била разбрала през 2004 г. по повод гражданските дела с П. И. Н., съдът не е могъл да интерпретира нейните думи изолирано, откъснато и избирателно, а само във връзка с този договор, към който са били отнесени свидетелските показания. Посоченото е налагало на съда прецизно да изясни точното му съдържание (и предмета на договора), задълбочено да анализира и обсъди поотделно и в съвкупност писмените материали и останалите доказателствени източници, в т. ч. обясненията на подсъдимата и показанията на св. Д. по отношение на представеното копие в РДНСК на оригиналния договор и времето, когато е подписан от страна на собствениците. Респективно и да изложи съображения защо счита, че подсъдимата Л. е знаела именно за този договор с присъщото му съдържание (за представения пред РДНСК), поради което и заявеното от нея, че не й е „поднасян подобен договор за подпис” също противоречи на обективната истина. Въззивният съд е отхвърлил тезата на защитата за липсата на умисъл, приемайки че „дори да е имало съмнение в подсъдимата относно това какви документи е подписвала......” категоричността на заявеното пред дознателя, че не е подписвала договора, разкрива признаците на престъплението, за което тя е била обвинена. По този начин единственият решаващ фактор, за да бъде отхвърлен надлежно формулираният довод на защитата е станала оценката на съда за степента на категоричност на свидетелските изявления, при това без да е отстранено всякакво съмнение по въпроса за вината на подсъдимата. Ето защо Върховният касационен съд намира за основателно възражението на осъдената Л., че съдът по същество не е изпълнил процесуалното си задължение аналитично да обсъди поотделно и в съвкупност всички доказателства, да отчете различията в писмените материали, да ги съпостави с останалите събрани доказателства посредством гласните доказателствени средства и в контекста на експертните заключения. Проявеният едностранчив подбор и превратно тълкуване на доказателствата са довели и до грубо нарушение на принципа по чл. 14 НПК за формиране на вътрешното убеждение, което следва да бъде основано на обективното, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото и на закона. Отсъствието на ясен и убедителен отговор на основните доводи е накърнило правото на защита на подсъдимата Л.. На следващо място въззивният съд е приел, че при разпита като свидетел от 3.12.2004 г. подсъдимата Л. е потвърдила неистина - че не е искала издаване и не е получавала разрешение за ползване № 421 от 19.07.2001 г. на строеж „Модулна газстанция”. По отношение на това деяние съдът отново е преиначил точния смисъл на свидетелските показания - подсъдимата ясно е уточнила, че не са искали от РДНСК разрешение за ползване, същото е било поискано от св. Н. и получено от него „без наше знание” (на подсъдимата и нейната майка – св. Я. Л.). Въпреки приетото за фактически установено, че искането за издаване на разрешение за ползване е било направено от св. Н., съдът по недопустим начин е пренебрегнал значението на това обстоятелство, изяснено чрез писмените доказателствени материали (искане от [фирма], констативен протокол № 939, разрешение за ползване № 421 от 19.07.2001 г.). От мотивите изобщо не личи съдът внимателно да е анализирал и да е обсъдил показанията на св. Й. и на св. М., в какъвто аспект са наведени възражения от осъдената и нейния защитник. Позовал се е на упълномощаване, вписано в т. 4 от акт за установяване годността на строеж от 29.06.2001 г. (видимо отчитайки чл. 17 ал. 3 от Наредба № 2/2003 г., регламентиращ и лицата, на които се връчва лично издаденото разрешение за ползване). Документ, който да съдържа текст на упълномощаване не фигурира в материалите по делото. За сметка на това, надлежно е било прието и приобщено копие от акт за установяване годността за приемане на строежа от 19.07.2001 г., в който текстът под т. 4 е заличен (л. 244 по н. о. х. д. № 7887/2010 г.). Необсъждането на доказателствените различия и липсата на част от писмените материали, която съдът е използвал при формиране на вътрешното си убеждение прави невъзможна проверката на Върховния касационен съд от гледна точка на законосъобразност. В крайна сметка по делото няма ясни и недвусмислени мотиви по въпрос със съществено значение – дали съдът приема, че П. И. Н. фактически е получил или не въпросното разрешение за ползване от РДНСК и ако го е получил дали това е станало със знанието или без знанието на подсъдимата В. Л., т. е. дали фактите и обстоятелствата, за които тя е свидетелствала при разпита от 3.12.2004 г. са отговаряли или са противоречали на обективната действителност. Абсолютно недопустимо е съдът да борави с предположения като тези, които се откриват във въззивното решение - „за разрешението е възможно да не е била наясно (подсъдимата) със започналата процедура по издаването му”. Също толкова недопустимо е да изопачава казаното от подсъдимата Л. като свидетел, приемайки че „тя категорично е заявила пред дознателя, че не е получавала препис от него (от разрешението) ...” (л. 6 от мотивите на въззивното решение). Следва да се отбележи и липсата на правни съображения защо съдът счита, че подсъдимата Л. в процесуалното си качество на свидетел съзнателно е потвърдила неистина по отношение на основни факти и обстоятелства от предмета на доказване по дознание № 382/2004 г., водено за престъпление по чл. 309, ал. 1 НК - съставяне на 13.12.2000 г. на неистински частен документ от неизвестен извършител, който го е употребил, за да докаже, че съществува правоотношение между страните по договор (ПС-0011/13.12.2000 г.). Върховния съд на Република България е имал различни поводи да подчертае, че деянието е съставомерно по чл. 290, ал. 1 НК само когато е доказано, че деецът съзнателно е потвърдил неистина или е затаил истина за факти или обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на делото. Защото само тогава лъжесвидетелстването би могло да „пречи за постигането на правилното и обективно правораздаване” (ТР №48/76 г.). Очевидно е, че ако едно лице в процесуалното си качество на свидетел е потвърдило неистина или е затаило истина по отношение на факти и обстоятелства, които са извън предмета на делото и не представляват интерес за процеса, деянието не попада под състава на посоченото престъпление по чл. 290, ал. 1 НК, тъй като депозираното от свидетеля не е от естество да повлияе за правилно решаване на делото и да накърни обществените отношения, свързани с нормалното осъществяване на правосъдната дейност. В този смисъл са и Решение № 345 от 21.12.1988 г. на ВС на Република България, Решение № 347 от 10.05.2004 г. на ВКС на Република България. Допуснатите съществени нарушения на процесуалните правила покриват основанието по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК за отмяна на въззивното решение по реда, предвиден за възобновяване и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Пловдивския окръжен съд от съдебно заседание. По изложените съображения Върховният касационен съд, на основание чл. 425 НПК Р Е Ш И: ВЪЗОБНОВЯВА производството по в. н. о. х. д. № 163/2012 г. по описа на Пловдивския окръжен съд. ОТМЕНЯ въззивно решение № 129 от 4.05.2012 г. по в. н. о. х. д. № 163/2012 г. на Пловдивския окръжен съд и връща делото за ново разглеждане от друг състав на Пловдивския окръжен съд от съдебно заседание. Настоящето решение не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: