Р Е Ш Е Н И Е
№. 139
София , 01.07.2013 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в съдебно заседание на двадесет и пети септември две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело N 204/2011 година
Производство по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на [община] и [фирма] срещу решение № 143 от 12.11.2010 г., постановено по гр.д.№ 430/2010 г. на Варненския апелативен съд в частта, с която след частична отмяна на отхвърлителната част на решение № 283 от 11.06.2010 г. по гр.д.№ 367/2008 г. на Добричкия окръжен съд е постановил друго, с което на основание чл.49 във вр. с чл.45 ЗЗД осъдил [община] и [фирма] солидарно да заплатят на [фирма] сумата 73 736.50 лв., представляваща обезщетение за причинени вреди от пожар, възникнал в съседство на посевите на ищеца градско сметище.
С определение № 366 от 23.05.2012 г. настоящият състав на Второ търговско отделение е допуснал касационно обжалване на въззивното решение за проверка на процесуалната му допустимост на основание т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Касаторът [община] поддържа, че съдът не е обсъдил възражението му, че правоотношенията му с втория ответник не могат да се определят като такива по чл.49 ЗЗД, обосноваващи солидарна отговорност и непроизнасянето му води до противоречие с практиката на ВКС.
Касаторът [фирма] поддържа аналогични доводи за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, на материалния закон и необоснованост.
Ответната страна [фирма] не е взела становище по касационните жалби.
Върховният касационен съд, състав на второ търговско отделение, при извършената проверка относно процесуалната допустимост на въззивното решение, намира следното:
С исковата молба ищецът е поддържал, че в обработваните от него земеделски земи в землището на [населено място] възникнал пожар и били унищожени 550 дка пшеничен масив. Тъй като вероятната причина за пожара било недоброто обезпечение и обезвреждане на градското сметище, от което се запалило близко стърнище, а от там и процесната нива, отговорност за вредите следвало да носят солидарно двамата ответници – Община [населено място] и [фирма], като Общината следвало да отговаря като натоварена по закон с организацията и контрола на дейностите по третиране на отпадъци /съгласно Закона за управление на отпадъците и приетата въз основа на същия наредба от общината/, а [фирма] – поради прякото му ангажиране с поддръжката и обезопасяването на градското депо за отпадъци, съгласно сключен с [община] договор № 61/12.07.2005 г.
За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд се позовал на влязлото в сила решение по гр.д.№ 328/2008 г. на Апелативен съд – В., с което е бил уважен предявения от [фирма] частичен иск с правно основание чл.49 във вр. с чл.45 ЗЗД за солидарното осъждане на ответниците [община] и [фирма] за сумата 10 001 лв. от пълен размер 65 801 лв., представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди, изразяващи се в опожарени пшенични посеви на ищеца при възникнал на 05.07.2007 г. пожар в съседното на тях сметище. С решението било прието, че отговорността на ответната община произтича от разпоредбите на Закона за управление на отпадъците, по силата на които кметът й следвало да осъществява контрол върху дейностите по съхраняването им, а тази на [фирма] следвала от договора, с който общината му възложила извършване на услугата „оператор на депо за ТБО при [населено място]”, в дължимата престация по който се включвало задължението да не допуска запалване и самозапалване на депонираните отпадъци. Прието е, че при предявен иск за горницата над частично заявената претенция, съдът е обвързан от силата на пресъдено нещо по отношение на правопораждащите факти, поради което не следва да се обсъждат правоизключващите възражения на касаторите и произнасяйки се по размера на вредите приел, че същите са доказани за разликата до 73 736.50 лв., в който размер счел, че следва да се ангажира солидарната отговорност на ответниците по предявените с правно основание чл.49 във вр. с чл.45 ЗЗД искове.
І. По касационната жалба на [община]:
Обжалваният съдебен акт е съобразен с Решение № 89 от 11.07.2011 г. на ВКС по т. д. № 716/2010 г., I т. о., постановено по реда на чл.290 ГПК и съставляващо задължителна за съдилищата практика, с което е прието, че установените с решението по частичния иск общи правопораждащи факти на спорното право, доколкото индивидуализират спорното право чрез основанието и петитума на иска, се ползват със сила на пресъдено нещо.
Според настоящият състав обаче, така формираната сила на пресъдено нещо не освобождава съда в последващ процес за останалата част от вземането от дължимата по чл. 130 ГПК преценка за допустимост на иска - дали са налице данни за възникнал спор относно гражданско право или правно отношение, подведомствен на гражданските съдилища – чл.14, ал.1 ГПК. Подведомствеността на съдилищата по граждански дела зависи от метода на регулиране на отношението. Граждански са всички правоотношения, регулирани с метода на равнопоставяне на техните субекти. Административни са споровете относно уредени от административното право отношения.
Неправилен е изводът, направен с обжалваното решение, че предявеният срещу [община] иск е с правно основание чл.49 във вр. с чл.45 ЗЗД. По сключения с втория касатор договор, имащ характера на договор за изработка, Общината има качеството на поръчващ по отношение на съконтрахента си като изпълнител на поръчаното, но не и на възложител по смисъла на чл.49 ЗЗД. При възлагането е налице отделяне на собствената работа и изпълнението й чрез друго лице, което възлагане отсъства при договора за изработка, тъй като изпълнителят действа самостоятелно и на свой риск срещу заплащане на възнаграждение.
От обстоятелствената част и петитума на исковата молба следва, че предявеният срещу [община] иск е с правно основание чл.1, ал.1 ЗОДОВ – за обезщетение за причинените имуществени вреди, пряка и непосредствена последица от незаконосъобразни действия или бездействия на служители на съответния държавен орган, които са във връзка, при или по повод изпълнение на административна дейност. Извършването на административната дейност по управление на битовите отпадъци, съгласно чл. 16 и чл. 17, ал. 2 от Закона за управление на отпадъците и чл. 15, ал. 1, т. 3 от Закона за опазване на околната среда, е възложено на кмета на съответната община, който отговаря за избора на площадка, изграждане, поддържане, експлоатация, закриване и мониторинг на депата за битови отпадъци. От посочените текстове се налага извода, че дейността по управление на отпадъците е част от административната дейност на местната администрация, поради което твърдяното в исковата молба нарушение е по повод изпълнението на тази дейност. Изложеното обосновава правен извод, че спорът между ишеца и Общината не е подведомствен на гражданските съдилища, и като е приел за разглеждане иск, за който е предвиден ред, установен в Административнопроцесуалния кодекс - чл.1, ал.2 ЗОДОВ, въззивният съд е постановил недопустимо спрямо [община] решение, каквото е и решението на първоинстанционния съд. Това налага тяхното обезсилване и прекратяване на производството в тази му част, като делото следва да се изпрати на компетентния административен съд.
ІІ. По касационната жалба на [фирма]:
Различната подведомственост на заявените от ищеца два иска не позволява съединяването им, но по аргумент от чл.14, ал.1 ГПК, след като спорът между ищеца и този касатор е подведомствен на гражданския съд, то постановеното по него решение е допустимо. Същото е и правилно, тъй като с него е зачетена силата на пресъдено нещо, формирана с решението по частичния иск и в този смисъл е съобразено със задължителната за съдилищата практика на ВКС, обективирана във вече цитираното Решение № 89 от 11.07.2011 г. на ВКС по т. д. № 716/2010 г., I т. о.
Други доводи за допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон извън разгледаните не са изложени, поради което въззивното решение в обжалваната от касатора част следва да бъде потвърдено.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.1 ГПК, с отбелязване, че касаторът [община] не е представил списък на разноските по чл. 80 ГПК, следва да се присъдят разноските, направени от страната за настоящата инстанция в размер на 1 505.13 лв., както и юрисконсултско възнаграждение в размер на 1 875 лв.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решение № 143 от 12.11.2010 г., постановено по гр.д.№ 430/2010 г. на Варненския апелативен съд, както и решение № 283 от 11.06.2010 г. по гр.д.№ 367/2008 г. на Добричкия окръжен съд в частта им, с която са се произнесли по същество по предявения от [фирма] срещу [община] иск с правно основание чл.49 във вр. с чл.45 ЗЗД за сумата 117 549 лв. и
ПРЕКРАТЯВА производството по делото в тази му част.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на [община] разноските, направени от страната за настоящата инстанция в размер на 1 505.13 лв., както и юрисконсултско възнаграждение в размер на 1 875 лв.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 143 от 12.11.2010 г., постановено по гр.д.№ 430/2010 г. на Варненския апелативен съд в останалата обжалвана част.
ИЗПРАЩА делото в прекратената му част на Административен съд – Варна по компетентност.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
|