Р        Е        Ш       Е       Н       И        Е                                                                         № 106                                        София, 18 март  2010 година                                           В   И М Е Т О    Н А     Н А Р О Д А               Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в съдебно заседание на осемнадесети февруари две хиляди и десета година, в състав:                                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Ангелов                                                            ЧЛЕНОВЕ: Фиданка Пенева                                                                                Цветинка Пашкунова   при секретар Ив. Илиева и с участието на прокурор от ВКП – Р. Карагогов изслуша докладваното от съдията Ф. Пенева наказателно дело № 5/2010 г.   Касационното производство е образувано по протест на прокурора и жалба от повереника на частните обвинители и граждански ищци адвокат Н, срещу нова присъда № 73/11.11.2009 година по в н о х д № 652/2009 година по описа на Софийски апелативен съд. Въведени са две от касационните основания – по чл. 348 ал. 1, т. 1 НПК, за допуснато нарушение на материалния закон, тъй като не е приложен чл. 124 ал. 1, пр. 1 НК и по чл. 348 ал. 1, т. 2 НПК – съществени нарушения на процесуалните правила, поради неправилна оценка на събраните доказателства, в нарушение на принципите за формиране на вътрешното убеждение у решаващия съд. В протеста се твърди, че по делото има гласни доказателства – показанията на св. Т, Т. и С. , които макар и косвени налагат единствения извод за авторството на престъплението, в лицето на подсъдимия К. Както с протеста, така и жалбата е направено искане за отмяна на новата присъда от касацонната инстанция и връщане на делото на САС, за ново разглеждане, с указания за отстраняване на процесуалните нарушения и правилно приложение на закона. В съдебното заседание пред третата инстанция, прокурорът поддържа протеста по изложените в него съображения и искания. Твърди, че единствената житейски обяснима причина за смъртта на пострадалия, е побоят нанесен му от подсъдимия К. Б. Х. и Р. М. - частните обвинители и граждански ищци представят писмена защита, в която са посочели различни доказателства, необсъдени от въззивния съд. Пред третата инстанция подсъдимият И се явява лично и с упълномощения си з. – адвокат М. М. от САК. Последният възразява срещу изложеното в протеста, допълнението към него и в касационната жалба и с позоваване на мотивите на въззивната присъда пледира новата присъда на САС да се остави в сила. Върховният касационен съд, за да се произнесе, съобрази следното: С присъда № 189/8.05.2009 година по н о х д № 969/2008 година, състав на Софийски градски съд е признал подсъдимия И. Л. К. за виновен в това, че на 22.10.2006 година между 1 часа в гр. С., причинил по непредпазливост смъртта Д, чрез умишлено причиняване на тежка телесна повреда с нанасяне на удар в областта на лицето и устата му – прест. по чл. 124 ал. 1, пр. 1 НК. За това престъпление, на основание чл. 55 ал. 1, т. 1 НК му е наложено наказание лишаване от свобода в размер на две години, отложено условно за срок от четири години. С присъдата е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявеният от наследниците на пострадалия – Б. Х. и Р. М. граждански иск за по 70 000 лева на всеки. Подсъдимият е бил осъден на основание чл. 189 ал. 3 НПК да заплати разноските по делото направени на досъдебното производство и в съдебната фаза. С присъдата е зачетено времето през което подсъдимият е бил задържан под стража. По жалба на подсъдимия и на гражданската ищца Х. било образувано въззивно производство за проверка на тази присъда. С нова присъда № 73/11.11.2009 година, състав на Софийски апелативен съд по в н о х д № 652/2009 година отменил присъдата на първата инстанция и постановил нова, с която признал подсъдимия К за невиновен по обвинението в престъпление по чл. 124 ал. 1, пр. 1 НК и отхвърлил гражданските искове, като направените разноски по делото оставил за сметка на държавата. Протестът и касационната жалба на гражданските ищци и частни обвинители – Б. Х. и Р. М. са неоснователни. Неоснователна е тезата на страните по обвинението, че са налице правни пороци при формиране на вътрешното убеждение на съда, постановил обжалвания съдебен акт, относно авторството на инкриминираното деяние. В съответствие с изискванията на чл. 14 ал. 1 НПК решението за недоказаност на обвинението в тази насока е взето на основата на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. Преди всичко, с мотивите към новата присъда е даден отговор на доводите на защитата на подсъдимия К за необоснованост на фактическите положения, приети от първата инстанция и допуснати от нея съществени нарушения на процесуалните правила при оценяване на доказателствените материали. На всеки от тях е даден убедителен отговор. Освен това, въззивният съд, в изпълнение на правилата за цялостна проверка на присъдата, независимо от основанията посочени от страните, направил нов анализ на събраните доказателства и не приел тази част от очертаната от първата инстанция фактология, относно това, че подсъдимият е подгонил пострадалия като го е видял, че краде от неговия магазин на пазара, както и това, че го е ударил и е станал причина за неговото падане на асфалта, което е станало причина за настъпване на смъртта след около три часа. Според настоящия състав по делото липсват доказателства, както преки, така и косвени, които да установяват посочените обстоятелства. Само в своите саморъчни обяснения, по време на предварителното задържане за 24 часа, по реда на ЗМВР, досежно травмата на пострадалия, подсъдимият е описал други различни от тези в обвинителния акт обстоятелства – пострадалият се отскубнал от ръцете на подсъдимия, /който го задържал като крадец/ и при това се ударил в паркиран микробус. Тази теза, от една с. е отчетена като защитна и недостоверна, а от друга е прието, че тя е ирелевантна, тъй като това обяснение не е доказателство събрано по реда на НПК. Правилно към тази категория е отнесена и информацията дадена от полицейски служител описана в докладна записка. В съобразителната част на въззивната присъда е акцентирано върху необосноваността на изводите на първостепенния съд, относно авторството на престъплението, с позоваване на мотивите към присъдата, че в показанията на св. Т се потвърждава непротиворечиво възприетия от Тачев факт, че подсъдимият съобщил на семейство Тачеви, че не се е обаждал на бърза помощ. Правилно въззивният състав е приел, че направеното предположение от този факт за наличие на нанесен удар от подсъдимия спрямо пострадалия е недопустимо, тъй като е в противоречие с чл. 303 ал. 1 НПК: присъдата не може да почива на предположения. В атакувания съден акт е направен подробен анализ на косвените доказателства. При това правилно е приел, че постановяването на осъдителна присъда само въз основа на косвени доказателства, не е процесуално недопустимо, ако съдът при анализа и оценката на доказателствата е изследвал цялата доказателствена съвкупност, не е игнорирал нито едно доказателство и едва след това е направил единствено възможния и безпротиворечив извод за авторството на престъплението в лицето на подсъдимия. В случая особеното е това, че обсъдените косвени доказателства от първостепенния съд се отнасят за обстоятелства, от които само по пътя на предположението може да се стигне до извода, че именно подсъдимият е ударил пострадалия. За този важен факт няма нито едно доказателство, нито пряко, нито косвено. Това е основният извод на въззивният съд за да постанови оправдателната си присъда. Според настоящия състав, основната причина за липса на доказателства е забавеното действие на органите на разследването, които въпреки, че своевременно са били сезирани за инцидента, всъщност са предприели действия по издирване на автора на престъплението на другия ден, след като пострадалия е починал. Разпитаният като свидетел полицейски служител св. Р/л. 141/ е дал показания, че подсъдимият първоначално отричал своята съпричастност към смъртта на пострадалия, но на другия ден, след задържането му признал, че го е ударил. Това обяснение не кореспондира с със саморъчно изготвените обяснения от подсъдимия дадени по същото време, за което свидетелства полицейския служител, тъй като в тях, както си посочи по-горе подсъдимият описва друг механизъм за травмата – самонараняване, а не удар от него по отношение на пострадалия. Според настоящия състав, това обстоятелство поставя под съмнение това свидетелско показание, като единствено косвено доказателство за авторството на деянието, довело до смъртта на пострадалия. При внимателния прочит на показанията на св. С, който е извършил и разпознаването на подсъдимия на досъдебното производство, не се установява той да свидетелства за това, че подсъдимият е ударил пострадалия или, че е чул от пострадалия кой го е пребил. Само е заявил: „Пострадалия каза че са го пребили.” Освен това, е дал показания за агресивното поведение на подсъдимия спрямо пострадалия, изразяващо се в репликата: „повече тук да не съм те видял да крадеш, защото ще те пребия”. Това пряко доказателство, обаче, може да се свърже с авторството на причинената травма на пострадалия само по пътя на предположението. От изложеното следва, че въззивният съд е изпълнил основната си функция в състезателния наказателен процес, да реши спора между обвинението и защитата. Справедливият процес изисква страните да бъдат обезпечени с равни възможности за пълноценно упражняване на предоставените им от закона права. Посочените принципи не са били накърнени при разглеждане на делото в предишните инстанции. Били са удовлетворени всички доказателствени искания както на защитата така и на представителите на обвинението – прокурора и частните обвинители. Това ясно личи от заявлението им при приключване на съдебното следствие. Ето защо, тезата на представителите на обвинението за наличие на достатъчно категорични данни, които установяват авторството на инкриминираното деяние и че са налице правни пороци при формиране на вътрешното убеждение на съда постановил обжалвания съдебен акт, относно същото обстоятелство, е неоснователна. В съответствие с изискванията на чл. 14 ал. 1 НПК, решението за недоказаност на обвинението в тази насока е взето на основата на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. Затова няма правно основание за касационна отмяна на новата присъда, с която е отменена осъдителната присъда на първата инстанция и е постановена оправдателна. Водим от горното и на основание чл. 354 ал. 1 т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение     Р Е Ш И :     ОСТАВЯ В СИЛА нова присъда № 73/11.11.2009 година, постановена от Софийски апелативен съд по в н о х д № 652/2009 година, по описа на същия съд.   Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.         ПРЕДСЕДАТЕЛ:       ЧЛЕНОВЕ: