8 Р Е Ш Е Н И Е № 57 гр. София, 11.04.2022 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и първи март две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА ПЕТЯ КОЛЕВА при секретаря Галина Иванова и участието на прокурор А. Близнакова като изслуша докладваното от съдия Колева к. н. д. № 155/22 г. по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по жалба на частните обвинители А. Х. Ф., М. С. Ф. – лично и със съгласието на майка си А. Ф. и И. – А. С. Ф. – чрез майка си и законен представител А. Ф., депозирана чрез повереника адв. К. П. срещу решение № 4/17.01.2022 г. по ВНОХД № 342/2021 г. на Великотърновски апелативен съд. Касационна жалба срещу цитираното решение е постъпила и от адв. Д. С. – повереник на частните обвинители И. С. Ф. и А. И. К.. В първата депозирана жалба се твърдят допуснати нарушения на материалния закон и явна несправедливост на наложеното наказание, а във втората – и нарушение на процесуалния закон. Поверениците смятат, че се касае за тежко пътно транспортно произшествие в населено място; неправилно било прието съпричиняването от свид. П. като съществено смекчаващо отговорността обстоятелство за подсъдимия; не били адекватно оценени като отегчаващи отговорността обстоятелства нарушенията на ЗДвП, за които подсъдимият бил санкциониран по административен ред; неизпълнение на целите на генералната превенция. Затова искат отмяна на постановеното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд за увеличаване размера на наложеното наказание и неговото ефективно изтърпяване. В жалбата на адв. С. освен касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 НПК се претендира и допуснато нарушение на процесуалните правила, изразило се в непрочитане на протоколите за разпит на свидетели и заключения на вещите лица както и грешка в датата на протокола от съдебното заседание пред окръжен съд – Велико Търново. Иска се изменение на решението на апелативния съд чрез увеличаване размера на наказанието или връщане на делото за ново разглеждане на въззивния съд. В съдебно заседание пред касационната инстанция поверениците на частните обвинители поддържат жалбите си. Защитникът на подс. И. – адв. Б. пледира за оставяне в сила на атакуваното решение на апелативен съд – Велико Търново. Акцентира на доброто процесуално поведение на подзащитния си, на искреното му съжаление за стореното, на факта, че е осъзнал грешката си, изведено през обстоятелството, че не е атакувал никой от съдебните актове, постановени по делото. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура изразява становище, че жалбите от поверениците на частните обвинители са неоснователни. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка по делото, установи следното: С присъда № 13/14.09.2021 г. по НОХД № 361/2021 г. Великотърновският окръжен съд е признал подс. И. Х. И. за виновен в извършване на престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в“ вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 вр. чл. 58а, ал. 1 НК като му определил наказание лишаване от свобода в размер на три години. На основание чл. 66, ал. 1 НК отложил изпълнението на наказанието за срок от пет години. На основание чл. 343г НК лишил подсъдимия от право да управлява моторно превозно средство за срок от пет години. Произнесъл се по въпроса за веществените доказателства. Осъдил подс. И. И. да заплати направените по делото деловодни разноски. С решение № 4/17.01.2022 г. по ВНОХД № 342/2021 г. на Великотърновския апелативен съд присъдата на окръжния съд била изменена като наказанието на подс. И. било намалено от три години лишаване от свобода на една година и осем месеца. Намалени били размерите на изпитателния срок от пет на четири години и на наказанието лишаване от право да управлява моторно превозно средство от пет на четири години. Присъдата била потвърдена в останалата ѝ част. Касационните жалби са допустими, но неоснователни. Първо следва да бъде даден отговор на оплакването, въведено с жалбата на частните обвинители И. Ф. и А. К. чрез повереника им за допуснати съществени процесуални нарушения, с оглед законовите последици от констатирането на тяхното допускане – отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане. Видно от материалите по делото първоинстанционното производство по НОХД № 361/2021 г. по описа на Великотърновския окръжен съд е протекло в едно съдебно заседание, проведено на 14.09.2021 година. Действително, констатира се грешка в протокола при цифровото изписване на годината на провеждане на съдебното заседание, но на нейното допускане не следва да се отдава такова значение, каквото повереника – адв. С. претендира. Касае се за грешка при изписване на последната цифра от числото, обозначаващо годината на провеждане на заседанието, която грешка по никакъв начин не внася съмнение относно времето на провеждане на съдебното заседание. Това е така, не само защото в заглавната част на протокола годината е изписана правилно с думи, а л. 1 от съдебното дело представлява протокол за избор на съдия-докладчик, който документ носи дата 19.07.2021 г. Този протокол е последван от протоколи за избор на двама съдебни заседатели, нужни за участие по цитираното дело, отново носещи дата 19.07.2021 г. Същата дата е изписана върху печата, отразяващ внасянето на обвинителния акт срещу И. Х. И. в окръжен съд – Велико Търново, както и на разпореждането за образуване на делото в първостепенния съд. На 20.07.2021 г. съдията – докладчик с разпореждане е насрочил делото за разглеждане в разпоредително заседание на 14.09.2021 г., на която дата не само е проведено разпоредителното заседание по делото, но и по желание на страните е пристъпено и към решаване на делото по реда на съкратено съдебно следствие при условията на чл. 371 т. 2 НПК. От същата дата е и постановената присъда по цитираното наказателно дело. Всичко това категорично илюстрира несъстоятелността на аргумента за допуснато съществено процесуално нарушение, което да обуслови търсения от частното обвинение резултат, а именно отмяна на решението на апелативния съд и евентуално на постановената от окръжния съд присъда. В аналогичен смисъл следва да се отговори на повереника и относно оплакването, че първоинстанционният съд не бил прочел протоколите за разпит на свидетели и заключенията на вещите лица – съобразно времето на започване до приключване на съдебното заседание. Необходимо е да се посочи, че същото възражение е било поставяно на вниманието на въззивния съд, който с надлежни мотиви го е отхвърлил като неоснователно. То се прави отново и пред касационния съд поради неудовлетвореността на страната от наложеното на подсъдимия наказание, а не поради реалното засягане на правата на страните в процеса, свързано с неяснота относно доказателствените материали, които ще се ползват при постановяване на присъдата. Следва да се акцентира на факта, че производството пред първоинстанционния съд е протекло по реда на чл. 371, т. 2 НПК и видно от приложения по делото протокол доказателствените материали са били приобщени на основание чл. 373, ал. 1 вр. чл. 283 НПК от решаващия делото първостепенен съд. По отношение въведените оплаквания от поверениците на частните обвинители за нарушение на материалния закон следва да се посочи, че по същество в жалбите липсват такива доводи. Затова най-общо ще бъде отговорено, че това оплакване е неоснователно. Подс. И., след законосъобразно протекло съдебно производство пред първоинстанционния съд по реда на чл. 371 т. 2 НПК, е признат за виновен, за това, че при управление на моторно превозно средство, на посочената в обвинителния акт дата и място, в нарушение на чл. 20, ал. 2, изр. 2 ЗДвП по непредпазливост е причинил смърт на пострадалия С. И. Ф. като деянието е квалифицирано по чл. 343, ал. 1, б. „в“ вр. ал. 1 НК. На установените по делото факти е дадена вярна правна оценка, а наказанието е определено по реда на чл. 58а, ал. 1 НК, поради което не е допуснато нарушение на чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Настоящият състав не намира основание да приеме, че е налице касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Съобразно нормата на чл. 348, ал. 5 НПК наложеното наказание е явно несправедливо, когато то очевидно не съответства на степента на обществена опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, както и на целите на чл. 36 НК. В коментирания случай подобно несъответствие, което да дава основание за намеса на касационната инстанция, не е налице. Това е така, доколкото при определяне на наказанието са спазени законовите норми и санкцията не съдържа белезите на явна несправедливост по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1 НПК. При индивидуализацията на наказанието съдът е длъжен да съобрази особеностите на конкретния случай. Следва да бъдат взети предвид обстоятелствата, които определят конкретната тежест на извършеното престъпление и характеризират личността на дееца. В рамките на своите правомощия контролираният съд е подложил на анализ относителната тежест на всички обстоятелства, които имат значение за определяне на наказателната принуда, която следва да бъде приложена спрямо подс. И.. Съдът се е спрял подробно на предпоставките, отнасящи се до индивидуализацията на наказанието. Не може да бъде споделен доводът, че в конкретния случай апелативният съд е пренебрегнал обществената опасност на престъплението, последиците от деянието или ръста на пътно транспортните произшествия в страната. На доводите на частните обвинители в този смисъл, поставяни и пред въззивния съд, той изрично и мотивирано е отговорил. Обществената опасност на деянието, охарактеризирана чрез тежкия резултат, причинен от деянието – смърт на едно лице или ръстът на подобен вид престъпления, е съобразена от законодателя при формулиране на състава на престъплението, поради което и няма как да бъде взета предвид отново като отегчаващо отговорността обстоятелство за подс. И.. Съгласно разпоредбата на чл. 56 НК не са смекчаващи и отегчаващи обстоятелства тези, които са съобразени от закона при определяне на съответното престъпление. В настоящия казус данните по делото относно обществената опасност на конкретното деяние го очертават като типичното за този вид. Правилно като смекчаващи отговорността обстоятелства са преценени чистото съдебно минало на подсъдимия, самопризнанието му, направено веднага след деянието преди официалното започване на наказателното производство срещу него, изразеното искрено съжаление за настъпилия общественоопасен резултат, нарушаването на едно правило за поведение, предписано от ЗДвП; данните за упражнявания от подсъдимия общественополезен труд, здравословното му състояние, поведението на другия водач, към което пострадалият няма отношение, но също се явява специфичен фактор за индивидуализацията на наказанието. Тук само ще бъде припомнено на частните обвинители, че никъде в съображенията на контролирания съд не е прието, че поведението на свид. П. е оценено като „съществено“ смекчаващо отговорността на подсъдимия обстоятелство. Въззивният съд се е присъединил към разсъжденията на първостепенния, че е налице съпричастност на свид. П. към престъпния резултат, доколкото той като водач на лек автомобил в нарушение на чл. 94, ал. 3 ЗДвП е спрял в насрещната лента за движение. В случая не е налице фаворизиране на това обстоятелство безспорно от значение за индивидуализацията на наказанието на привлеченото към наказателна отговорност лице, а то е ценено наред с останалите смекчаващи отговорността на дееца фактори. Вярно са оценени от проверявания съд и данните за санкционирането на подсъдимия по административен ред за извършени нарушения на ЗДвП. Следва да се посочи, че от значение са не само броя им, но и естеството на нарушенията. В случая се касае за не толкова сериозни правонарушения видно от съдържанието на приложената справка и размера на наложените на подсъдимия административни наказания. В този смисъл подс. И. не може да бъде окачествен като рисков водач. Неправилно въззивната инстанция е отразила, че подс. И. е с добри характеристични данни, поради липсата на криминалистични и съдебни регистрации, както и поради факта, че е семеен с две деца. Следва да се напомни, че отчитането на криминалистични и съдебни регистрации като отрицателна характеристична данна нарушава презумпцията за невиновност, а наличието на съпруга и две деца, едно от които пълнолетно /и към момента на деянието/ означава неравностойно третиране в социалната сфера. Независимо от изложеното установените от апелативния съд значителен брой смекчаващи отговорността обстоятелства при подс. И. несъмнено обуславят индивидуализиране на наказанието му в размер близък до минималния, предвиден в закона. В този смисъл наложеното на подсъдимия наказание законосъобразно е определено и е верен изводът, че в този размер може да постигне целите на наказанието, визирани в чл. 36 НК. Поставянето на акцент върху генералната превенция не би могло само по себе си да обуслови извод за необходимост от увеличаване на наказанието като се игнорират всички останали обстоятелства от значение за неговата индивидуализация. Заявената от частните обвинители явна несправедливост на наказанието безспорно включва и приложението от решаващите делото съдилища на чл. 66 НК. Поначало използването на института на условното осъждане не е изключено за нито едно престъпление в това число и за тези по транспорта. Наред с това приложението му всякога е конкретно най-вече от гледна точка преценката на съда дали за поправянето на дееца е необходимо ефективното изтърпяване на наказанието. Въззивният съд, както впрочем и първоинстанционният, е установил не само наличието на формалните предпоставки за прилагане разпоредбата на чл. 66 НК, а именно – наложеното наказание лишаване от свобода да е до три години и лицето да не е осъждано, но и еднопосочно са приели, че не се налага отделянето на подсъдимия в пенетенциарно заведение, защото целите на наказанието биха могли да бъдат постигнати и без изолирането му от обществото. Направената и от второинстанционния съд преценка, че превъзпитанието на дееца може да бъде сторено с приложение на условното осъждане спрямо подс. И. напълно се споделя от настоящия съдебен състав. Отделянето на подс. И. от обществото и семейството му не е необходимо и не е обществено оправдано. Ръстът на пътнотранспортните произшествия не може да обуслови постановяване на ефективно изтърпяване на наложеното наказание, т. к. както бе посочено и по – горе особеностите на конкретния случай не го налагат. Множеството смекчаващи отговорността обстоятелства, както и факта, че деянието е инцидентна проява в живота на подсъдимия, мотивират касационния съд да приеме, че поправянето на дееца може да бъде постигнато и без изолирането му от обществото. Отново следва да се подчертае, че генералната превенция се постига не само с налагането на сурови и ефективни наказания, а с не по-малко значение са неизбежността на същите и навременното санкциониране на престъпните посегателства. След като е определил по реда на чл. 58а, ал. 1 НК наказанието лишаване от свобода за подс. И. на една година и осем месеца, което е отложил с изпитателен срок от четири години, апелативният съд е намалил и наложеното наказание лишаване от правоуправление от пет на четири години. Съдът е изложил надлежни мотиви в тази насока и касационният състав изцяло ги споделя. Същественият превес на смекчаващите отговорността обстоятелства при подс. И., фактът, че той е професионален шофьор и че не се очертава като проблематичен или опасен водач обуславят извода, че и това наказание съответства на тежестта на извършеното престъпление и на личността на извършителя. В този смисъл касационната инстанция счита, че не са налице основания, които да налагат корекция на наказанието, което да се постигне чрез отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане с оглед постигане на по-сурова санкция на подсъдимия. По изложените съображения настоящият състав намира, че въззивното решение следва да бъде оставено в сила. Водим от горното, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 4 от 17.01.2022 г. на апелативен съд – Велико Търново по ВНОХД № 342/2021 г. Решението не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.