Р Е Ш Е Н И Е № 20 София, 23.07.2018 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, състав на второ отделение на гражданска колегия, в открито съдебно заседание на деветнадесети февруари две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА ГЕРГАНА НИКОВА При участието на секретаря Теодора Иванова изслуша докладваното от съдията БАЛЕВСКА гр.дело № 1377 /2017 година и за да се произнесе, взе предвид: Производството е по чл.290-293 ГПК. Д. М. С. от [населено място] чрез процесуалния си представител адв. А. А. –АК П. обжалва и иска да се отмени въззивно Решение No 410 от 02.12.2016 година по В.гр.д. Nо 571/ 2016 година на ОС-Перник, в частта с която е отменено решението на първата инстанция по отхвърления (насрещен) иск на И. Н. В., С. М. Г. , В. Г. И. , Р. Д. И. и И. Г. И. за собственост на масивна двуетажна жилищна сграда, построена в УПИ IX-48 от кв.40 по ЗРП на [населено място] и вместо него е постановил решение , с което на основание чл. 108 ЗС е признал за установено по отношение на Д. С. , че ищците по (насрещния) иск за собственици на 3/8 идеални части от къщата и я е осъдил да предаде владението на тези идеални части, както и в частта , с която окръжният съд на основание чл. 537 ал.2 ГПК е отменил частично НА 48/2013 година. Поддържа се, че в обжалваната част въззивното решение е неправилно, незаконосъобразно и необосновано, като постановено в нарушение на процесуалните правила по преценка на доказателствата и материалния закон касаещ приложение института на придобивната давност. И. Н. В., С. М. Г. , В. Г. И. , Р. Д. И. и И. Г. И., всичките чрез процесуалния си представител адв.Г. У.- САК обжалват въззивното Решение No 410 от 02.12.2016 година по В.гр.д. Nо 571/2016 година на ОС-Перник, в частта с която е потвърдено решението на първата инстанция по уважения иск на Д. М. С. срещу И. Н. В., С. М. Г. , В. Г. И. , Р. Д. И. и И. Г. И. за собственост на 1/6 идеални части от северозападната част на масивната двуетажна къща-близнак, второстепенна сграда и подобрения, построени в имота- УПИ IX-48 от кв.40 по ЗРП на [населено място] , в частта , с която са признати в полза на Д. С. общо 9/48 идеални части от дворното място , както и в частта , с която е отхвърлен заявения от тях насрещен иск за собственост до предявения размер . Поддържа се , че в обжалваните части въззивното решение е неправилно и незаконосъобразно и следва да бъде отменено. Касационното обжалване е допуснато в приложното поле на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК / редакция до изм. с ДВ. бр.86/2017 година/ по поставените процесуално правни въпроси и по двете касационни жалби за допуснато по въззивното решение противоречие със задължителната съдебна практика по приложение правилата на ГПК относно въззивното обжалване, обобщена с ТР 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС и по поставения материално-правен въпрос на касатора Д. С. в приложното поле на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК за приложението на института на придобивна давност / чл. 79 ЗС/ в хипотеза на предадено владение приживе от наследодателя на наследник по закон и приложимостта на чл. 69 ЗС в отношенията между наследниците и за момента на придобиване правото на собственост, за и за правното значение на уговорка приживе с наследодателя за предаване на владението на недвижим имот за намерението на наследника, упражняващ фактическа власт върху имота в срока на придобивната давност, при изрично позоваване на последиците на придобивната давност, също обуславя допускане на касационното обжалване по касационната жалба на Д. С.. По делото в срока по чл.287 ал.1 ГПК няма подадени писмени отговори срещу съответните касационни жалби от страните -ответниците по касация.Страните не се явяват в открито съдебно заседание и не вземат становище по основателността на касационните жалби. Състав на ВКС- второ отделение на гражданската колегия, след преценка наличие на основания за отмяна и доводите на касаторите в правомощията по чл. 290 и сл. ГПК, намира : С посоченото решение , въззивният съд в правомощията си на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК , по заявените от страните въззивни жалби , е изменил частично решението на първата инстанция , като в частта 1./ по заявения от Д. М. С. положителен установителен иск за собственост на дворно място , съставляващо УПИ IX- 485 в кв. 40 по плана на [населено място] с площ от 932 кв.м. с включени по неприложена регулация 194 кв.м., е уважил иска и в отхвърлената част , до пълния размер на претендираните от същата собственост общо от 9/48 идеални части от дворното място, като е признал , че е собственик на още 5/48 идеални части, а на основание чл. 537 ал.2 ГПК е отменил в обема на тези признатите права в идеални части НА 180/ 2010 година , издаден в полза на И. Н. В.. 2./ В частта , по заявените от И. Н. В., С. М. Г. , В. Г. И. , Р. Д. И. и И. Г. И. искове по чл. 108 ЗС въззивният съд е отменил решението на първата инстанция , в частта , с която е прието за установено от отношение на Д. М. С., че И. Н. В., С. М. Г. , В. Г. И. , Р. Д. И. и И. Г. И. са собственици за разликата над 15/48 идеални части от процесното дворно място и е постановил ново решение , с което е отхвърлил иска за собственост в обем на 3/48 идеални части от дворно място , съставляващо УПИ IX- 485 в кв. 40 по плана на [населено място] с площ от 932 кв.м. с включени по неприложена регулация 194 кв.м., както и е отменил решението на първата инстанция по отхвърлените им искове за собственост на идеални части от масивната двуетажна жилищна сграда, изградена в северозападната част на дворното място, съставляващо УПИ IX- 485 в кв. 40 по плана на [населено място] с площ от 932 кв.м. с включени по неприложена регулация 194 кв.м., със самостоятелен изход към улицата и постановил ново решение , с което е приел за установено по отношение на Д. М. С. , че те- ищците по (насрещния) иск са собственици на 3/8 идеални части от тази сграда. Решението на първата инстанция , с което е прието за установено , е Д. М. С. е собственик на 1/12 идеална част от дворно място , съставляващо УПИ IX- 485 в кв. 40 по плана на [населено място] с площ от 932 кв.м. с включени по неприложена регулация 194 кв.м. , ведно с 1/6 идеална част от северозападната част на двуетажната жилищна сграда –близнак, второстепенна сграда, застроена на площ от 18 кв.м. , е потвърдено. По изведените правни въпроси Организираното като въззивно производство пред втората инстанция по действащия ГПК предполага разглеждане на спора по същество , аналогично на първата инстанция без значение дали решението ще бъде потвърдено или изменено. При отмяна на първоинстанционния акт от въззивната инстанция в обжалвани части и постановяване на ново решение по същество, процесуалният закон – чл. 235 и чл. 236, ал.2 ГПК задължава решаващия съд, без значение дали е първа или въззивна инстанция по делото, да обсъди всички събрани доказателства в контекста на доводите на страните , да мотивира решение си за да обоснове основанията, формирали вътрешното убеждение относно правно-релевантните факти и приложимата правна норма от значение за правния спор.доколкото в мотивите към съдебното решения, съдът се отклонява от тези норми ,не анализира всестранно доказателствата и не сочи , защо жени едни доказателства и не възприема други , то постановеният съдебен акт се явява необоснован. Заложеният от законодателя принцип на чл. 12 ГПК и изискванията към всяко съдебно решение по чл.235 ГПК задължават решаващия съд да изложи мотиви по всички възражения на страните, във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, да обсъди събраните по искане на страните доказателства, да направи преценка на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право,както и да обсъди всички събрани доказателства във връзка с тези факти , като отрази в мотивите на съдебното решение тази своя дейност, в която насока е и константната практика на касационния съд, илюстрирана с посочените решение. Институтът на придобивната давност , като оригинерен способ за придобиване право на собственост, уреден с разпоредбите на чл. 79 ЗС е предмет на задължителните разяснения по ТР 4/2012 год. на ОСГК на ВКС. С посоченото тълкувателно решение дадените задължителни разяснения са в насока , че „законодателят е уредил придобивната давност като способ за придобиване на вещни права в чл.79 ЗС и е използвал законодателната техника на препращането в чл.84 ЗС, изрично предвиждащ съответно прилагане на съществуващите в ЗЗД норми на чл.113, чл.115, чл.116, чл.117 и чл.120. Разпоредбата на чл.120 ЗЗД съдържа единственото правило, че давността не се прилага служебно. Защитата на правата на владелеца при изтекъл срок по чл.79 ЗС може да се осъществи чрез предявяване на иск за собственост, възражение по предявен против него иск за собственост или чрез снабдяване с констативен нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка.“ Еднаквото и точно приложение на разпоредбата на чл.69 ЗС , в хипотезата на отношения между съсобственици в т.ч. и сънаследници. С соченото тълкувателно решение се приема , че „според презумпцията на чл.69 ЗС владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго“. Тази презумпция е оборима , тя е и обща гражданскоправна норма с оглед действието си спрямо лицата, защото се прилага за всички гражданскоправни субекти, без оглед на това дали притежават или не права на собственост върху една и съща вещ, както и без оглед на правното основание , източник на общите права на страните. Законодателят е установил оборимата презумпция в полза на владелеца поради трудността за доказване на намерението за своене като психично отношение и намерение да третира отчасти или изцяло чуждата вещ като своя. Чрез нея с оглед на това, което обикновено става, е формулирано заключение за наличие на неизвестен факт, а именно субективния признак на владението /animus domini/– намерението да се държи вещта като своя, като се изхожда от друг установен факт – обективния признак на владението /corpus/ – упражняване на фактическа власт върху вещта. Съдът е длъжен да я приложи точно и еднакво спрямо всички лица и случаи, за които се отнася. Тя го задължава да приеме, че щом като е доказан фактът от хипотезата, то съществува и не се нуждае от доказване и предполагаемият факт. Съществуващата уговорка на наследодателя с някой от близките му, а след смъртта му наследници по закон, съставлява не само действието по предаване на фактическата власт но и предоставяне възможността да се позове на презумпцията , че от този момент упражняващият фактическата власт на чуждия имот владее за себе си. Изцяло в тази насока са и изложените общи мотиви по Решение No 32 от 08.02.2016 год. по гр.д. No 4591/2015 год. на ВКС –1 г.о. и отчасти Решение No 3 от 25.01.2016 год. по гр.д. No 3973/2015 год. на ВКС –1 г.о. По основателността на касационните жалби. По касационната жалба на Д. М. С.. След преценка на доводите и по изложените по-горе съображения по чл. 290 ГПК , настоящият състав намира касационната жалба за основателна. Касационната жалба на Д. С. е насочена срещу въззивното решение , в частта с която е отменено решението на първата инстанция по отхвърления (насрещен) иск на И. Н. В., С. М. Г. , В. Г. И. , Р. Д. И. и И. Г. И. за собственост на масивна двуетажна жилищна сграда, построена в УПИ IX-48 от кв.40 по ЗРП на [населено място] и вместо него е постановено решение , с което на основание чл. 108 ЗС въззивният съд е признал за установено по отношение на Д. М. С. , че ищците по (насрещния) иск за собственици на 3/8 идеални части от масивна двуетажна жилищна сграда, построена в УПИ IX-48 от кв.40 по ЗРП на [населено място] и я е осъдил да предаде владението на тези идеални части, както и в частта , с която решението на районния съд по отхвърления иска на основание чл. 537 ал.2 ГПК е отменено и е постановено ново решение , с което на посоченото основание и в посочения обем права е отменен НА 48/2013 година. Д. С. , като ответник по заявения като насрещен иск за собственост е поддържала тезата , че е изключителен собственик на масивна двуетажна жилищна сграда, построена в УПИ IX-48 от кв.40 по ЗРП на [населено място], намираща се в северозападната част на дворното място със самостоятелен вход откъм улицата, както и че надлежен притежава титул за собственост на имота - констативен НА 48/2013 година , по силата на който на основание давностно владение се легитимира като едноличен собственик. За да постанови новото решение и уважи частично заявения като насрещен ревандикационен иск на И. Н. В., С. М. Г. , В. Г. И. , Р. Д. И. и И. Г. И., , въззивният съд е приел, че сградата е съсобствена , тъй като „родителите“ на Д. С. са започнали строежа през 1980г. на мястото на изгоряла стара жилищна сграда в дворното място, по време когато дъщеря им е била на 15 години и е била без доходи, а самата Д. се е нанесла да живее в новоизградената къщата през 1995г. Въпреки обстоятелството, че същата притежава титул за собственост- констативен НА за собственост , издаден на основание наследство и давностно владение, съдът е приел, че тя не е едноличен собственик на новопостроената жилищна сграда, защото е „ владелец само на своята 5/8 ид.част от постройката“ и „ползвател“ на останалите 3/8 ид.части. Съдът е посочил, че не взема предвид приложената Декларация от М. С. В. и П. С. В. № 4/16.05.1990г., касаеща съгласие за преустройство на паянтова жилищна сграда от Д. С., без мотиви за решението си. Като последица на тези констатации , въззивният съд е приел , че следва да се отмени и констативния нотариален акт за онзи обем права , признати на ищците по иска за собственост. Изводите на въззивния съд не могат да бъдат споделени, те са неправилни, необосновани и направени в нарушение на процесуалните правила, установени а разпоредбите на чл. 236 ал.2 ГПК и неточно приложен материален закон. Основен довод-твърдение на ищците ( обстоятелствена част на насрещния иск –л.53) за възникване правото на собственост по отношение на спорната сграда е този, че се касае до „приращение „ в съсобственото дворно място поради липса на надлежно учредено право на строеж в полза на Д. С.. Без да оспорва релевираното придобивно основание, за което ищците От своя страна , като ответник по иска Д. С. е противопоставила конкуриращо право на собственост , придобито на основание давностно владение за времето до издаване на констативния НА 48/2013 година , като сочи за начало на давностното владение датата на издаване на разрешението за строеж на нейно име. С изложените в решението пестеливи мотиви , въззивният съд не дава мотивиран отговор нито на извода , че е налице съсобственост на процесната сграда във настоящия и вид след преустройство , извършено преди години, нито излага мотиви по релевираното правоизклюващото възражение за придобивна давност за времето 1990-2013 година, като само сочи , че Д. С. има качеството на „ползувател“ на имота , а не на „владелец“. В тази насока няма обсъждане на писмена декларация е дадена от лицата , собственици на дворното място, а заверката на Кмета на [населено място] от 1990 година ( л.81) с оглед на доводите , че с тази декларация е налице предаване владение на съществуващата паянтова жилищна сграда ( л. 76) , а правната и природа намира израз в разпоредбата на чл. 56, ал.2, т.2 във вр. с ал.1 на ЗТСУ( отм.) относно облекчения режим на учредяване право на строеж между посочените групи лица. Няма обсъждане на твърденията на И. Н. В., С. М. Г. , В. Г. И. , Р. Д. И. и И. Г. И. , дадени в писмен вид с отговора на исковата им молба- л.37-42. Напълно са игнорирани са фактите относно дадено разрешението за строеж на името на Д. С. и правни последици от гл.т. правната природа на извършеното преустройство от стара паянтова постройка в масивна двуетажна жилищна сграда в контекста на чл. 69 ЗС и чл. 79 ал.1 ЗС ,няма обсъждане на събраните гласни доказателства , сочещи на намеренията на страните за кого се изгражда „новата къща“ след пожара ( л.156-161 ) , доказателствата не са ценени при изискването за правилно разпределяне на доказателствената тежест в хипотезите на оспорен констативен нотариален акт за собственост, като материалната му доказателствена сила е отречена a priori , без да са опровергани от страна на оспорващата страна фактите , на които почиват констатациите по нотариалния акт( виж ТР 11/2011 год. на ОСГК на ВКС - „При оспорване на признатото с акта право на собственост тежестта за доказване се носи от оспорващата страна, без да намира приложение редът на чл. 193 ГПК“ ). Посочените нарушения на съдопроизводствените правила и по приложение на закона- чл. 69 ЗС и чл. 79, ал.1 ЗС са довели до постановяване на порочно съдебно решение от въззивния съд, което налага неговата отмяна и връщане на същия съд за ново разглеждане , за излагане на нови мотиви , с които се даде обоснован отговор на всички доводи и възражения на страните по спора и се постанови законосъобразен съдебен акт по иска на И. Н. В., С. М. Г. , В. Г. И. , Р. Д. И. и И. Г. И. по чл. 1908 ЗС досежно собственост на масивна двуетажна жилищна сграда, построена в УПИ IX-48 от кв.40 по ЗРП на [населено място]. Доколкото е незаконосъобразно съдебното решение по спора за собственост , то незаконосъобразно се явява това решение и в частта , с която е постановена частичната отмяна на констативния НА 48/2013 година , което налага отмяна на въззивното решение и в тази му част. По основателността на касационната жалба на И. Н. В., С. М. Г. , В. Г. И. , Р. Д. И. и И. Г. И. . Разгледана по същество касационната жалба е отчасти основателна. Касаторите И. Н. В., С. М. Г. , В. Г. И. , Р. Д. И. и И. Г. И. обжалват въззивното Решение No 410 от 02.12.2016 година по В.гр.д. Nо 571/2016 година на ОС-Перник, в частта с която е потвърдено решението на първата инстанция по уважения иск на Д. М. С. срещу И. Н. В., С. М. Г. , В. Г. И. , Р. Д. И. и И. Г. И. за собственост на 1/6 идеални части от северозападната част на масивната двуетажна къща-близнак, второстепенна сграда и подобрения в УПИ IX-48 от кв.40 по ЗРП на [населено място] , в частта , с която в полза на Д. С. е прието за установено по чл. 124 ал.1 ГПК , че е собственик по наследство и давност общо на 9/48 идеални части от дворното място , както и в частта , с която е отхвърлен заявения от тях насрещен иск за собственост до предявения размер . Касационната жалба в частта , с която е отхвърлен частично иска на касаторите, ищци по насрещния иск И. Н. В., С. М. Г. , В. Г. И. , Р. Д. И. и И. Г. И., заявен на основание чл. 108 ЗС за собственост на масивна двуетажна жилищна сграда, построена в УПИ IX-48 от кв.40 по ЗРП на [населено място] , намираща се в северозападната част на дворното място с пряк излаз на улица , за разликата над уважения размер от 3/8 идеални части , няма годен предмет на обжалване. С заявеният насрещен иск , ищците( л.53) са поискали да им се признае правото на собственост на 3/8 идеални части от процесната сграда , и именно в този обем права е бил уважен иска им от втората инстанция. няма неуважена част от иска, то с касационната си жалба касаторите И. Н. В., С. М. Г. , В. Г. И. , Р. Д. И. и И. Г. И. няма валиден и процесуално допустим съдебен акт на въззивната инстанция , подлежащ на обжалване. Касационната жалба в частта , с която се обжалва възивното решение по уважения иск на Д. М. С. срещу И. Н. В., С. М. Г. , В. Г. И. , Р. Д. И. и И. Г. И. за собственост общо на 9/48 идеални части от дворно място - съставляващо в УПИ IX-48 от кв.40 по ЗРП на [населено място] , неоснователна. В тази част , обжалваното решение на въззивния съд е правилно и законосъобразно и не са налице релевираните основания за изменение или за отмяната му. Изводите на съда кореспондират на безспорно установените факти, че по силата на изградените къщи-близнак и отделна къща в северозападната част на дворното място, същото се ползва от всички наследници на общите праводатели на страните, поради което и не са налице предпоставки да се приеме , че въпреки универсалното правоприемство ( което по принцип освен вещни права включва и фактически отношения ) , по отношение на някой от наследниците може да се отрекат правата като съсобственик. Основанието на което всички страни се легитимират като съсобственици на дворното място е едно и също- наследство от общите праводатели С. и В. и не може да се приеме , че само ответника Д. С. няма права в тази съсобственост , след като никой не е оспорил качеството и на наследник на покойния и баща М. С.. Обжалваното решение , в тази част следва да бъде потвърдено. Касационната жалба на И. Н. В., С. М. Г. , В. Г. И. , Р. Д. И. и И. Г. И. в частта , с която се обжалва възивното решение по уважения иск на Д. М. С. срещу И. Н. В., С. М. Г. , В. Г. И. , Р. Д. И. и И. Г. И. за собственост на 1/6 идеални части от северозападната част на масивната двуетажна къща-близнак, второстепенна сграда и подобрения, намираща се в УПИ IX-48 от кв.40 по ЗРП на [населено място] , е основателна. С изложените и в тази част на въззивното решение пестеливи мотиви , въззивният съд не дава мотивиран отговор на извода защо не признава изключителна собственост в полза на И. Н. В., не са изложени мотиви защо се приема за оборена материалната доказателствена сила на констативния НА 180/2010 година без да са опровергани от страна на оспорващата страна фактите , на които почиват констатациите по нотариалния акт( виж ТР 11/2011 год. на ОСГК на ВКС - „При оспорване на признатото с акта право на собственост тежестта за доказване се носи от оспорващата страна, без да намира приложение редът на чл. 193 ГПК“ ), неточно са интерпретирани установените факти, от кой момент Д. С. е отстранена от фактическата власт на имота в контекста на безспорно установените факти за влошени отношения между майка и дъщеря, неточно е приложен закона- чл. 69 ЗС и чл. 79 ал.1 ЗС. Посочените нарушения на съдопроизводствените правила и материалния закон са довели до постановяване на порочно съдебно решение от въззивния съд, което налага неговата отмяна и връщане на същия съд за ново разглеждане , за излагане на нови мотиви , с които се даде обоснован отговор на всички доводи и възражения на страните по спора и се постанови законосъобразен съдебен акт по иска на Д. М. С. за собственост по наследство на права в северозападната част на масивната двуетажна къща-близнак, второстепенна сграда и подобрения, намираща се в УПИ IX-48 от кв.40 по ЗРП на [населено място] . По изложените съображения и на основание чл. 293, ал.1 и ал.2 ГПК, ВКС- състав на второ отделение на гражданската колегия Р Е Ш И : ОТМЕНЯВА въззивно Решение No 410 от 02.12.2016 година по В.гр.д. Nо 571/ 2016 година на ОС-Перник, в частта с която е отменено решението на първата инстанция по отхвърления (насрещен) иск на И. Н. В., С. М. Г. , В. Г. И. , Р. Д. И. и И. Г. И. за собственост на масивна двуетажна жилищна сграда, построена в УПИ IX-48 от кв.40 по ЗРП на [населено място] и вместо него е постановено решение , с което на основание чл. 108 ЗС окръжният съд е признал за установено по отношение на Д. М. С. , че ищците по (насрещния) иск за собственици на 3/8 идеални части от масивна двуетажна жилищна сграда, построена в УПИ IX-48 от кв.40 по ЗРП на [населено място] , намираща се в северозападната част на дворното място с пряк излаз на улица и я е осъдил да предаде владението на тези идеални части, както и в частта , с която окръжният съд на основание чл. 537 ал.2 ГПК е отменил частично НА 48/2013 година и ВРЪЩА делото за ново разглеждане от въззивния съд в отменената част, друг състав от етапа на устните състезания. ОТМЕНЯВА въззивно Решение No 410 от 02.12.2016 година по В.гр.д. Nо 571/ 2016 година на ОС-Перник, в частта с която е потвърдено решението на първата инстанция по уважения иск на Д. М. С. срещу И. Н. В., С. М. Г. , В. Г. И. , Р. Д. И. и И. Г. И. за собственост на 1/6 идеални части от северозападната част на масивната двуетажна къща-близнак, второстепенна сграда и подобрения в УПИ IX-48 от кв.40 по ЗРП на [населено място] и ВРЪЩА делото за ново разглеждане от въззивния съд в отменената част, друг състав от етапа на устните състезания. ПОТЪРЖДАВА въззивно Решение No 410 от 02.12.2016 година по В.гр.д. Nо 571/ 2016 година на ОС-Перник в останалите обжалвани части Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: