- 6 -

РЕШЕНИЕ

№ 90

гр. София 15.09.2020 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в публичното заседание на 03.06.2020 (трети юни две хиляди и двадесета) година в състав:

Председател: Борис Илиев

Членове: Димитър Димитров

Ерик Василев

при участието на секретаря РАЙНА ПЕНКОВА, като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 3937 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 2775/22.03.2019 година, подадена от Ц. И. Х., срещу решение № 50/26.02.2019 година на Окръжен съд Враца, постановено по гр. д. № 21/2019 година.
С обжалваното решение съставът на Окръжен съд Враца е обезсилил първоинстанционното решение № 322/17.10.2018 година на Районен съд Козлодуй, четвърти състав, постановено по гр. д. № 933/2017 година, с което А. И. Г. е осъден, на основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, да заплати на Ц. И. Х. сумата от 954.05 лева, с която Г. се е обогатил неоснователно за сметка на Х., продавайки нейната идеална част от наследствен недвижим имот, намиращ се в [населено място], [община], а за разликата над уважения до пълния претендиран размер от 6000.00 лева искът е отхвърлен, като е прекратил производството по делото.
В подадената от Ц. И. Х. касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и делото да бъде върнато на Окръжен съд Враца за разглеждане на спора по същество.
Ответникът по касационната жалба А. И. Г. не е подал отговор на същата като не е изразил становище по допустимостта и основателността й.
С. Г. Г. е била уведомена за обжалваното решение на 05.03.2019 година, като подадената от нея срещу същото касационна жалба е с вх. № 2775/22.03.2019 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
С постановеното по делото определение № 124/26.02.2020 година обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да определи вярната правна квалификация на предявения иск и по материалноправния въпрос за съотношението между субсидиарността на иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД и възможността с друг иск да бъдат защитени различни материални субективни права.
По отношение на първия от посочените по-горе правни въпроси разпоредбата на чл. 5 от ГПК задължава съдът да разглежда и решава делата според точния смисъл на законите, а когато те са непълни, неясни или противоречиви-според общия им разум. Наред с това разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК задължава съдът да основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона. Посоченото означава, че съдът е задължен да подведе установените по делото обстоятелства под приложимата за тях норма от закона и да приложи произтичащите от нея последици. Това изисква от него да даде правна квалификация на предявения пред него иск. Страните в производството обаче не са задължени да дават правна квалификация на исканията си. Ищецът е задължен да посочи обстоятелствата, на които се основава искът, а ответникът тези, на които основава възраженията си. Тези обстоятелства са всички факти, в това число и преюдициалните правоотношения, от които произтичат претендирани права и възражения. Същите се включват от съда в доклада му по чл. 146, ал. 1, т. 1 от ГПК. Същевременно разпоредбата на чл. 146, ал. 1, т. 2 от ГПК задължава съдът да посочи правната квалификация на правата претендирани от ищеца, на насрещните права и възраженията на ответника. Касае до задължение на съда, което той трябва да изпълни служебно, без да има искане на страните в тази насока, като при изпълнението му съдът не е обвързан от евентуално дадената от страните правна квалификация на исканията им. Така дадената от съда квалификация определя и рамките на протичане на процеса, тъй като въз основа на нея се определят подлежащите на доказване факти, разпределя се доказателствената тежест за същите и се определя с какви доказателства могат да бъдат установени. Впоследствие съдът трябва да разреши спора с оглед на дадената от него правна квалификация. Задължението за определяне на правната квалификация се отнася и до въззивния съд, който трябва да извърши самостоятелна преценка на същата. В този случай дадената от първата инстанция неправилна правна квалификация не води до недопустимост, а до неправилност на постановеното от нея решение. Неправилната правна квалификация би била основание за обезсилване на първоинстанционното решение само в случаите, когато същата е довела до разглеждането на спора не на посочените от страните обстоятелства.
По отношение на втория от посочените по-горе правни въпроси трябва да се има предвид, че съгласно разпоредбата на чл. 59, ал. 2 от ЗЗД правото да се иска връщане на полученото без правно основание обогатяване възниква за обеднелия само тогава, когато няма друг иск, с който същия да се защити. Искът по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД и искът, с който обеднилия се разполага за защита на нарушеното си право, се намират в положение на субсидиарност. Последното изразява връзката между двата иска, при която съществуването на единия иск, ограничава упражняването на другия, дори и да са налице предпоставките за упражняването му, като по този начин препятства конкуренцията между тях. Затова ако обеднелия разполага с други искове за възстановяване на обедняването си-вещен, облигационен, деликтен, а също така и иск по чл. 55 от ЗЗД, искът по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД е неприложим, тъй като не може да се конкурира с тях по силата на чл. 59, ал. 2 от ЗЗД. Обогатяване по смисъла на чл. 59, ал. 1 от ЗЗД е налице както при получаването на имуществени ползи, така и при придобиването и спестяването на такива от едно лице за сметка на друго, като същото е неоснователно при отсъствието на правно основание за това получаване, придобиване или спестяване. Както е посочено в т. 5 от ППВС № 1/28.05.1979 година необходимото изискване за уважаване на иска по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД е връзката между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника от един или от няколко общи факта. В тези случаи са нарушени правата на ищеца, като той може да защити същите по реда на чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, тъй като не разполага с друг, предвиден в закона, иск за това. В този смисъл са и т. 9 и т. 10 от ППВС № 1/28.05.1979 година, където е посочено, че когато правоимащият може да защити правата си с предвиден по закон точно определен иск, недопустимо е да си служи с иска по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, като с този иск разполага само този, който въобще не може и не е могъл да защити своето право с друг иск, а не и този, който е разполагал с друг иск, но е пропуснал да стори това в установените от закона преклузивни или давностни срокове. Същевременно в т. 11 от ППВС № 1/28.05.1979 година е посочено, че възможността на едно лице да защити своето право с определен иск спрямо други лица не отнема възможността му да се защити с иска по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД спрямо трети лица, по отношение на които няма друг иск, ако те са се обогатили, от което следва, че съществуването на друг иск за защита на правата трябва да се преценява с оглед страните по конкретното дело, но не и с оглед на трети неучастващи в производството лица. Възможността на ищеца по иск с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД да защити правата си с друг предвиден по закон точно определен иск трябва да се преценява с оглед на предмета на спора, така както същият е очертан от петитума и обстоятелствената част на исковата молба и от направените от ответника доводи и възражения. Ако от тях не се установява съществуването между страните на договорно, деликтно отношение или такова за водене на чужда работа без пълномощие, то ищецът може да защити нарушените си права с иска по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД. Затова ако по отношение на едно и също лице-ответник, твърденията на обеднилото се лице-ищец, сочат на едновременното съществуване на общия иск за неоснователно обогатяване по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД и на друг специален иск за възстановяване на обедняването, то ще бъде приложен последния и спорът ще трябва да се разреши с оглед на него. Без значение за иска по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД обаче е това дали ищецът разполага с възможност да защити правата си с друг, предвиден по закон точно определен иск, срещу друго лице, което не е страна в исковото производство за неоснователно обогатяване, а също така и това дали ищецът разполага с възможността да предяви срещу ответника по иска други искове за защита на права, различни от правото очертано с петитума и обстоятелствената част на исковата молба, макар и фактите обосноваващи тези права частично да се припокриват. Това частично припокриване на фактите, обосновава разликата между тези права, като всяко от тях може да бъде претендирано с различен иск. Съществуването на възможност за такъв иск не може да бъде пречка по чл. 59, ал. 2 от ЗЗД за предявяването на иска по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, когато от петитума и обстоятелствената част на исковата молба, с която той е предявен е видно, че се иска защита на нарушено право на ищеца, което е различно от субективното право, което е предмет на защита с първия иск.
С оглед на така дадените отговори на правните въпроси, по повод на които е допуснато касационно обжалване Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение приема, че решението на Окръжен съд Русе е частично неправилно по следните съображения:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установено, че А. И. Г. и Ц. И. Х. са брат и сестра, съсобственици по силата на наследствено правоприемство на процесния недвижим имот, за който Г. се бил снабдил с нотариален акт, с който бил признат за собственик по наследство и давностно владение на целия недвижим имот. А. И. Г., без знанието и съгласието на Ц. И. Х., продал целия наследствен имот на трети лица за сумата 14 500.00 €. Х. претендирала, че при така извършената продажба Г. се бил обогатил неоснователно с част от продажната цена в размер на 6000.00 лева, представляващи паричната равностойност на дела й от наследствения недвижим имот (първоначално с исковата молба бил предявен и установителен иск за прогласяване нищожността на нотариалния акт за продажба, но в тази част съдебното производство било прекратено, поради неотстранени нередовности на исковата молба). А. И. Г. твърдял, че бил придобил право на собственост върху целия имот по силата на десетгодишно давностно владение, започнало да тече от датата на снабдяването му с нотариалния акт за собственост по обстоятелствена проверка-27.06.2001 година и изтекло до датата на продажбата на имота-29.05.2017 година, като поддържал, че не била опорочена процедурата по издаване на констативния нотариален акт по обстоятелствена проверка. Позовавал се на съставено в негова полза саморъчно завещание на майка му от 17.10.1988 година и оспорвал твърденията, че имотът бил продаден за сумата 14 500.00 €. Въззивният съд е приел, че дадената от първоинстанционния съд квалификация на иска по чл. 59 от ЗЗД е неправилна. Изложени са съображения, че едно от съществените условия за възникване право на вземане при този общ фактически състав на неоснователното обогатяване било обеднелият да не разполага с друг иск, с който може да се защити, като съгласно т. 9 от ППВС № 1/28.05.1979 година било указано, че когато законът е поставил на разположение на правоимащия точно определен иск, било недопустимо приложението на общия състав по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД. Прието е, че в случая Ц. И. Х. сочела извършването на акт на разпореждане на единия сънаследник с отделен наследствен имот без знанието и участието на другия наследник, който попадал в хипотезиса на друга правна норма-чл. 76 от ЗН, която имала защитна функция и бранела правото на собственост на наследника при разпореждане с наследствена вещ. Наследникът-съсобственик можел да извършва разпореждане с наследственото имущество, но при ограниченията на общия закон-чл. 33, ал. 2 от ЗС, както и с по-тежката санкция на чл. 76 от ЗН, даваща право на неучаствалия в сделката наследник да иска спрямо него да бъде прогласена недействителността на акта на разпореждане. В тази връзка е прието, че само в рамките на производствата по вещните искове при разрешаването на спора за материалното право на съсобственост може да бъде разрешен и спора относно издадения констативен нотариален акт и на основание чл. 537, ал. 2 от ГПК да бъде извършена отмяна или изменение на същия. Следователно, Ц. И. Х. разполагала с различни способи на защита на нарушеното си материално право-да бъде установено съществуването на съсобствеността, но претенция за неоснователно обогатяване на посоченото основание, би могла да се предяви единствено в условията на обусловеност в случай на избрана защита чрез установителен иск за собственост и реализиране на посочените в други законови разпоредби права на оспорване на охранителния и разпоредителния акт на А. И. Г.. Предвид изложеното, въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд се е произнесъл по недопустим иск, поради което е обезсилено решението и производството по иска е прекратено.
В случая съставът на Окръжен съд Враца не е взел предвид обстоятелството, че Ц. И. Х. твърди, че А. И. Г. е продал целия съсобствен наследствен имот, включително и притежаваната от нея идеална част, като е получил и задържал цялата продажна цена на имота. Освен това Х. е посочила, че Г. не е имал правно основание да получи и задържи цялата продажна цена на съсобствения имот, поради което претендира заплащане на частта от тази цена, съответстваща на притежаваната от нея идеална част от съсобствения имот. Правото да се получи съответната част от продажната цена на съсобствения имот е различно от правото на изкупуване по чл. 33, ал. 2 от ЗС, както и от относителната недействителност по чл. 76 от ЗН и не може да бъде защитено, чрез предявяването на иск, основан на една от двете разпоредби. С оглед на това те не могат да бъдат разглеждани като пречка по чл. 59, ал. 2 от ЗЗД, за разглеждане на иска, предмет на настоящето производство. Данни за съществуващи правоотношения между страните по спора, даващи възможност правото на Ц. И. Х. да бъде защитено с друг иск, различен от този по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, не могат да бъдат извлечени от насрещните твърдения на страните и от доказателствата по делото. Това налага обжалваното решение на Окръжен съд Враца да бъде отменено и делото да бъде върнато на същия съд за продължаване на съдопроизводствените действия по предявените. В това производство съдът ще трябва да вземе предвид както обстоятелството, че Ц. И. Х. не е оспорила извършената от А. И. Г. продажба на целия съсобствен имот, а претендира само частта от продажната цена, съответстваща на притежаваната от нея идеална част от имота, така и твърдението й, че между нея и Г. не са съществували правоотношения даващи му право да получи и задържи тази част от цената. Същевременно съдът ще трябва да прецени и направените от А. И. Г. възражения, че е имал правото да получи и задържи цялата продажна цена на имота, включително и това, че е собственик на целия имот, като е придобил частите на останалите съсобственици.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 50/26.02.2019 година на Окръжен съд Враца, постановено по гр. д. № 21/2019 година и ВРЪЩА делото на същия съд за продължаване на съдопроизводствените действия.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.