2 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 798 гр. София, 14.12.2015 г. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на десети декември през две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, частно гр. дело № 5667 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1, във вр. с чл. 130 от ГПК и чл. 274, ал. 3, т. 2, във вр. с чл. 248 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ищцата по делото П. М. Ц. срещу определение № 296/23.09.2015 г., постановено по частно възз. гр. дело № 368/2015 г. на Великотърновския апелативен съд. С обжалваното въззивно определение са потвърдени две определения, постановени по гр. дело № 235/2015 г. на Русенския окръжен съд, а именно: определение № 852/16.06.2015 г., с което е прекратено производството по същото първоинстанционно гр. дело, и определение № 978/15.07.2015 г., с което е допълнено първото определение в частта за разноските, като жалбоподателката-ищца е осъдена да заплати на ответника П. . (П.) сумата 300 лв. – разноски за юрисконсултско възнаграждение пред първата инстанция; такива са възложени в тежест на жалбоподателката и с обжалваното въззивно определение – за частното въззивно производство. Частната касационна жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд и е процесуално допустима. В нея се излагат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното определение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Допускането на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по правен въпрос, от който зависи изходът на частното производство, и по отношение на който правен въпрос е налице и някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 от ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване от страна на жалбоподателката, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК е изведен следният (уточнен и конкретизиран от състава на ВКС, съгласно т. 1, изр. 3 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) процесуалноправен въпрос: допустимо ли е да се води реивандикационен иск по чл. 108 от ЗС за връщане на пари, индивидуализирани като „ценна пратка“, иззети по повод наказателно производство. Жалбоподателката навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържа, че този въпрос е от значение за развитието на правото и на съдебната практика. Ответната П. в отговора на частната касационна жалба излага становище и съображения, че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че в исковата молба и уточнението на същата, жалбоподателката-ищца твърди, че по повод образувано наказателно производство, с протокол за доброволно предаване от 10.08.1994 г. тя е предала на следовател при ОСлСл-Р. процесните суми 22 690 U. и 36 470 DEM, които след това са били внесени от прокурор за пазене в [фирма], чийто правоприемник е [фирма], където „ценната пратка“ продължавала да се пази. Изложени са и твърдения, че жалбоподателката-ищца многократно е отправяла молби до наказателния съд и прокуратурата за връщане на парите, но получавала отказ. Искането на жалбоподателката-ищца по настоящото дело е ответната П. да бъде осъдена да ѝ върне предадените парични суми, ведно със законната лихва върху тях от датата на подаването на исковата молба до окончателното изплащане, като съгласно уточнението на исковата молба се иска предаване обратно на владението върху процесните суми, както са описани в представените документи. Апелативният съд е изложил съображения, че търсената в процеса съдебна защита се определя от ищеца чрез основанието и петитума на исковата молба, въз основа на които съдът дава правната квалификация на иска. При изложените в случая фактически твърдения от жалбоподателката-ищца, въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния, че предявеният по делото иск е с правно основание чл. 108 от ЗС и че е недопустим. В тази връзка съдът е изложил и съображения, че предмет на реивандикацията са пари, които са родово определени вещи и като такива не могат да бъдат предмет на иска по чл. 108 от ЗС. Намерил е за неоснователни и доводите на жалбоподателката-ищца, че процесните пари били предадени и съхранявани като „пратка“, която е индивидуално определена вещ, като е установил, че нито в протокола за доброволно предаване, нито в депозитната разписка, банкнотите не са описани по копюри, брой и пр., поради което е направил и извода, че не се касае за индивидуално определени вещи, чието връщане може да се иска чрез реивандикационен иск. При така изложените мотиви към обжалваното определение, изведеният от жалбоподателката процесуалноправен въпрос несъмнено е обуславящ правните изводи на въззивния съд, като по този въпрос страните не сочат задължителна практика на ВКС. Разрешаването на въпроса, с постановяване на определение по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК ще доведе до създаване на практика на ВКС по точното прилагане на закона в подобни случаи, която ще има задължителен характер за първоинстанционните и въззивните съдилища, което от своя страна ще допринесе за развитието на правото по тези въпроси (в този смисъл е и т. 4 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Поради това, този процесуалноправен въпрос съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на определението на възизвния съд, като по отношение на него е налице и допълнителното основание по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че разрешението на поставения процесуалноправен въпрос е следното: Поради липса на правен интерес, е процесуално недопустимо да се води реивандикационен иск по чл. 108 от ЗС за връщане на пари в качеството им на платежно средство и всеобщ еквивалент за размяна, дори когато съответните банкноти или монети са конкретно индивидуализирани като индивидуално определени вещи или съвкупност от такива (в какъвто смисъл следва да се разбира използваният от жалбоподателката израз „ценна пратка“ във формулировката на въпроса). Правен интерес от воденето на иск по чл. 108 от ЗС за собствеността и връщането на фактическата власт върху конкретно индивидуализирани и определени парични знаци (банкноти или монети) би бил налице единствено ако същите имат нумизматична стойност, или някаква сантиментална стойност или друга нематериална ценност за конкретния ищец (например дълго пазена банкнота от първа заплата; получена от близък човек монета и пр.), но не и когато се претендира връщането на парите в обичайното им качество на платежно средство и всеобщ еквивалент за размяна. В последния случай, дори и да са индивидуализирани от страна на ищеца конкретните парични знаци (банкноти или монети), те са винаги заместими с други такива от същата или друга валута, и той няма правен интерес да установява, че е техен собственик и да иска връщане на владението върху тях с вещния иск по чл. 108 от ЗС, а предявеният иск за връщането на съответната парична сума, задържана от ответника без основание, е облигационен и намира своята правна квалификация в хипотезите по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД. При така възприетото разрешение на поставения процесуалноправен въпрос, неоснователни са оплакването и доводите на жалбоподателката, че въззивният съд неправилно е приел, че е недопустим иск по чл. 108 от ЗС за реивандикация на пари, когато връщането им се претендира, както и в случая – с исковата молба на жалбаподателката, като родово определени заместими вещи, т.е. – в обичайното им качество на платежно средство и всеобщ еквивалент за размяна. Основателни са, обаче, оплакването и доводите в частната касационна жалба, че съдът е този, който дава правната квалификация на спора по делото. Съгласно трайно установената съдебна практика, включително задължителната такава на ВКС, съдът не е обвързан от заявената от ищеца правна квалификация на иска, а следва да я извърши въз основа на твърдените в исковата молба факти. В случая жалбоподателката-ищца твърди в исковата молба и в молбата-уточнение на същата, че по повод образувано наказателно производство срещу неизвестен извършител, с протокол за доброволно предаване от 10.08.1994 г. тя е предала на следовател при ОСлСл-Р. процесните суми 22 690 U. и 36 470 DEM, които след това са били внесени от прокурор за пазене в банка, където продължават да се пазят и понастоящем като „ценна пратка“ – съхраняват се „в плик“ така, както са били описани при предаването им за пазене; че предадените парични суми не са били предмет на наказателното производство и на граждански иск в него, не са били приобщавани и като веществени доказателства по наказателното дело, което е приключило, като сумите нито са отнети, нито има произнасяне за връщането им, а наказателният съд и прокуратурата са отказали такова. Ищцата не твърди предадените от нея пари да имат нумизматична стойност или някаква нематериална стойност за нея, за да има правен интерес да иска връщането им като индивидуално определени вещи в качеството на техен собственик с иск по чл. 108 от ЗС, а изложените твърдения обуславят правен интерес и квалификация на иска по чл. 55, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД – за връщане от ответната П. на доброволно предадените от ищцата процесни суми по повод, вече приключилото понастоящем, наказателно производство, т.е. – в хипотезата на отпаднало основание за по-нататъшното им задържане от страна на ответника. От изложеното следва, че както първоинстанционният, така и въззивният съд неправилно са квалифицирали предявения по делото иск, като такъв по чл. 108 от ЗС и са прекратили производството по него като недопустимо, вместо искът да бъде разгледан от първата инстанция на предявеното облигационно основание по чл. 55, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД. Неправилното прекратяване на производството по предявения иск е довело и до неправилното присъждане на разноски по него в полза на ответника. По горните съображения, обжалваното въззивно определение, като изцяло неправилно, следва да бъде отменено и делото следва да бъде върнато на първоинстанционния съд за извършване на по-нататъшни съдопроизводствени действия по разглеждането на предявения иск, съобразно изложеното по-горе. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, О П Р Е Д Е Л И : ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 296/23.09.2015 г., постановено по частно възз. гр. дело № 368/2015 г. на В. апелативен съд; ОТМЕНЯ същото определение № 296/23.09.2015 г., постановено по частно възз. гр. дело № 368/2015 г. на Великотърновския апелативен съд, с което са потвърдени определение № 852/16.06.2015 г. и определение № 978/15.07.2015 г., постановени по гр. дело № 235/2015 г. на Русенския окръжен съд; ВРЪЩА делото на Русенския окръжен съд за извършване на по-нататъшни съдопроизводствени действия по разглеждането на предявения по делото иск, съобразно указанията, дадени в мотивите към настоящото определение. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.