9 Р Е Ш Е Н И Е № 57 [населено място], 17.05.2024 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, 5 състав, в публично заседание на двадесет и втори февруари две хиляди двадесет и четвърта година, в състав: Председател: Росица Божилова Членове: Ивайло Младенов Анна Ненова при участието на секретаря Ивона Мойкина, като разгледа докладваното от съдията докладчик Анна Ненова т.д. № 2418 по описа за 2022г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. С. В. срещу решение № 831 от 28.06.2022г. по в.гр.д. № 736/2022г. на Окръжен съд – Варна, с което, като е отменено решение № 262802 от 12.11.2021г., поправено с решение № 260115 от 22.02.2022г., по гр.д. № 2607/2020г. на Районен съд - Варна, е отхвърлен предявеният от Р. С. В. срещу „Лено“ АД иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 11 236. 82 лева, платена без основание по нищожен договор за заем „Бизнес кредит“ с клиентски № 6361 от 26.06.2019г. - разликата между реално предоставените по договора 13 901. 18 лева и върнати от Р. С. В. общо 25 138 лева. Оплакванията в подадената касационна жалба са, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Въззивният съд не е извършил изследване и анализ по отношение на качеството на потребители на участващите в договорното правоотношение физически лица – съдлъжници Р. В. и С. В.. Не са били опровергани твърденията, че макар договорът да е бил сключен от Р. С. В. в качеството й на едноличен търговец, извършващ търговска дейност под фирма ЕТ“Етюд-Р. В.“, тя никога не е извършвала такава дейност, не е регистрирана в ТД на НАП, заемните средства са преведени по банковата сметка на физическото лице и физическите лица Р. В. и С. В. са погасили заема. Заемът към „Лено“ АД е бил погасен с друг кредит, от друго дружество, по договор, сключен от Р. С. В. и С. С. В. като физически лица. С това се потвърждава, че отпуснатият заем по договора за Бизнес кредит клиентски № 6361/26.06.2019г., сключен на 26.06.2019г., е за цели извън рамките на търговската или професионалната дейност. В процесния договор не е налице надлежно посочен ГПР съобразно чл. 24, ал. 1, т. 9 от ЗКНИП, достатъчно основание искът да бъде уважен. . От насрещната страна „Лено“ АД е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва. Възраженията се поддържат и в проведеното открито съдебно заседание. Търговецът - заемател е обезпечил собствената си търговска дейност. Налице е законово закрепената презумпция на чл. 286 от ТЗ, съгласно която при съмнение се приема, че извършените от търговеца сделки са свързани с неговото занятие. Договорът за заем има характер на търговска сделка. Презумпцията по чл. 286 не е оборена. Изцяло се споделят мотивите на въззивния съд, който е анализирал поотделно и в тяхната съвкупност всички доказателства. Не са ангажирани доказателства за привидност на сделката и е отречено правото да се ползва предвидената в ЗЗП и ЗКНИП потребителска защита. Предявеният иск е неоснователен и поради това, че в случая плащането е от трето лице (дружество, което не е страна по делото). Дружеството иска въззивното решение да бъде потвърдено. С определение по чл. 288 от ГПК по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по въпроса за задължението на въззивния съд да се произнесе по твърденията и доводите в исковата молба, когато въззивното производство е било образувано въз основа на жалба на другата страна (ответника). Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването. За да постанови решението си въз основа на подадената от „Лено“ АД въззивна жалба срещу решението на Районен съд – Варна в осъдителната му част, съставът на Окръжен съд – Варна е приел, че процесният договор не е потребителски и Р. С. В. няма качеството „потребител“. Договорът е сключен от ЕТ“Етюд-Р. В.“ като заемател, която е подала искане за бизнес кредит, респективно е подала искане за предсрочното му погасяване. Изрично посочена в договора е и целта, за която следва да се разходват средствата от заема, като неизпълнението на тази цел е скрепена със санкция – неустойка, и са разписани задължения на заемателя, свързани и индициращи целта на кредита – представяне на годишен финансов отчет. Липсват клаузи, опровергаващи целта на получените в заем средства, респективно такива, от които съдът да приеме, че същите са насочени за задоволяване на лични нужди на физическото лице или че има смесен характер. Липсват доказателства за преддоговорен процес между страните, от които да се съди, че търговецът (заемодател) е бил наясно, че кредитополучателят не действа в търговското си качество. Моментът на регистриране на едноличния търговец не е аргумент от противното. Търговската дейност може да е както настояща, така и бъдеща, планирана, макар и неосъществена. Въззивният съд се е позовал на практика на Съда на Европейския съюз (решение по дело С-488/11, т. 30, решение по дело С-537/13, т. 21 и решение по дело С-485/17, т. 45). В този смисъл не са били споделени фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, че субектът, договарял и получил сумата в заем, е била Р. С. В. като физическо лице, а не едноличен търговец в контекста на извършваната дейност. Възприетото от районния съд относно договора за заем „Бизнес кредит“ е било основано на обстоятелствата, че Р. С. В. никога не е извършвала търговска дейност и целта на регистрацията й дни преди сключване на договора за заем е била единствено с оглед сключването му. Същевременно никъде в искането за отпускане на кредита или в самия договор не е била формулирана търговска цел, за която ще бъде използван кредитът. В тези документи не е било упоменато заемодателят да е поискал от заемателя изготвянето на бизнес план или друга обосновка за исканите средства. Също съгласно първоинстанционното решение, съобразно чл. 1 от Закона за кредитите за недвижими имоти на потребители с него се урежда предоставянето на кредити на потребители, обезпечени с ипотека или друго сравнимо обезпечение върху недвижим имот, и кредити, чиято цел е придобиване или запазване на вещно право върху недвижим имот. В § 1, т. 20 от допълнителните разпоредби на ЗКНИП е дадена дефиниция че „потребител“ е всяко физическо лице, което при сключването на договор за кредит за недвижим имот действа извън рамките на своята търговска, стопанска или професионална дейност. След като Р. С. В. е действала в качеството си на физическо лице, процесният договор попада в обхвата на ЗКНИП, като нормата на чл. 38 гласи, че когато не са спазени изискванията на чл. 23, ал. 1, чл. 24, ал. 1, т. 5-9 и 11 и чл. 25, ал. 3, договорът за кредит е нищожен. В договора не е налице надлежно посочен и описан ГПР съобразно чл. 24, ал. 1, т. 9 от ЗКНИП. Съгласно чл. 39 от ЗКНИП, когато договорът за кредит е обявен за нищожен от съда, потребителят дължи връщане на сума, равняваща се на общия размер на кредита, но не дължи лихва или други разходи. По делото не се е оспорвала стойността на получената от заемателя главница и върнатата сума на кредитора, като разликата е равна на предявения от Р. С. В. иск, който, според състава на Районен съд – Варна, е бил основателен. По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване: Съгласно т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 от 04.01.2001г. по тълк. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС на РБ, прието при действието на ГПК (отм.), но приложимо и при действащия ГПК от 2007г. (в сила от 01.03.2008г.), мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност, като при самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото, въззивният съд прави своите фактически и правни изводи по същество на спора. Съгласно т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС (мотиви), прието при действащия ГПК, уредбата на второинстанционното производство като ограничено (непълно) въззивно обжалване и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно; обект на въззивната дейност е решаването на материалноправния спор. Разрешението в посочените тълкувателни решения се потвърждава в трайната и непротиворечива практика на Върховния касационен съд. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си, като се произнесе по направените във въззивната жалба оплаквания, както и съответно на жалбата се произнесе по правния спор, като посочи исканията и възраженията на страните, направи преценка на доказателствата, изложи фактическите си констатации, както и правните си изводи, съответно на чл. 272, вр. чл. 236, ал. 2 и чл. 273 от ГПК. В този смисъл когато въззивното производство е било образувано въз основа на въззивна жалба на другата страна (ответника), въззивният съд е длъжен да обсъди и твърденията в исковата молба на ищеца, както и свързаните с тези твърдения доводи по приложението на закона. По основателността на касационната жалба: С оглед задължителната практика на Върховния касационен съд в посочените тълкувателни решения, както и трайната и непротиворечива практика на Върховния касационен съд по приложението на чл. 272, вр. чл. 236, ал. 2 и чл. 273 от ГПК, касационната жалба е основателна. Въззивното решение е постановено в отклонение от съдебната практика (чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК), при нарушение на процесуалния закон и е неправилно (чл. 281, т. 3, пр. 1 от ГПК). Въззивният съд не се е произнесъл по твърденията на Р. С. В. в исковата й молба, че тя никога не е извършвала търговска дейност, а регистрацията й като едноличен търговец е била единствено с оглед сключването на договора между страните, за което заемодателят е знаел. Не е бил обсъден и доводът на страната в тази връзка, че по този начин се прикрива потребителски договор, ползващ се със закрилата на закона. Тъй като така констатираните процесуални нарушения са довели до необоснованост на въззивното решение, което, при липса на необходимост от повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, не обуславя връщане на делото за ново разглеждане по аргумент от чл. 293, ал. 3 от ГПК, спорът следва да се пререши от настоящата инстанция. На 26.09.2019г. между Р. С. В., в посочено качество едноличен търговец, извършващ търговска дейност под фирма ЕТ“Етюд-Р. В.“, заемополучател, и „Лено“ АД, тогава с наименование „Ленно“ АД, заемодател, е бил сключен договор за заем „Бизнес кредит“, клиентски № 6361/26.06.2019г. Съгласно договора е било уговорено предоставянето от търговското дружество на сумата от 7 700 евро, включително за оборотни средства, която заемополучателят да върне, ведно с лихви, такси и разноски. За обезпечаване на задълженията по договора е била учредена ипотека. Като съдлъжници в договора са били посочени Р. С. В. и С. С. В.. Въз основа на договора по лична сметка на касатора са били преведени 13 901. 18 лева. Също от касатора като физическо лице са били правени плащания за времето от 24.07.2019г. до 29.01.2020г., както и извършено окончателно погашение на 17.02.2020г., общо 25 138 лева. Съгласно изслушаната в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза платените суми са включвали главница, редовна лихва, наказателна лихва, такса предсрочно погасяване на кредита и такса заличаване на ипотека. Окончателното плащане е било след сключен друг договор за кредит, с друг кредитодател, от Р. С. В. и С. С. В. в лично качество. Регистрацията на Р. С. В. като едноличен търговец, с адрес на управление нейният постоянен адрес в [населено място], е била съгласно вписване от 19.06.2019г. в търговския регистър. Тази регистрация, непосредствено преди сключването на договора за бизнес кредит, е била със съдействие на ответника, който я е предложил (като условие за сключване на договора) и е осигурил адвокат (адв. А. К.), който да подпомогне вписването. Обстоятелствата фактически не са оспорени от ответника, възразил единствено за самостоятелни отношения между адвоката и касатора. Така дружеството е процедирало и с други клиенти - физически лица, съгласно представени от ищеца доказателства за извършени регистрации на еднолични търговци и непосредствено след това – сключвани между тях и ответника договори за заем. Не се установява преди или след вписването от касатора да е извършвана търговска дейност, да е образувано търговско предприятие, за което да е водено счетоводство, съгласно изискванията на чл. 53 от ТЗ и чл. 3, ал. 2 от ЗСч, да са извършвани действия по данъчна регистрация или отчетност по реда на ЗДДФЛ, ЗДДС или друг данъчен закон. По партидата на ЕТ“Етюд-Р. В.“, с ЕИК[ЕИК], липсват други вписвания, обявявания и заличавания, включително обявяване на годишни финансови отчети. При тези установени фактически обстоятелства се касае за кредит за недвижим имот на потребител по смисъла на чл. 1, ал. 2 и чл. 22 от Закона за кредитите за недвижими имоти на потребители (ЗКНИП). Договорът от 26.06.2019г. е за предоставянето на заем, задълженията по който са били обезпечени с ипотека и при сключването му касаторът – заемополучател е действал извън рамките на своята търговска, стопанска или професионална дейност (§ 1, т. 20 от допълнителните разпоредби на ЗКНИП). Регистрацията на Р. С. В. като едноличен търговец от 19.06.2020г. е била единствено с оглед сключването на договора за заем с конкретното му съдържание, но този договор не е бил част от търговска дейност на касатора - за нейните нужди и цели. Въпреки посоченото при сключване на договора нейно търговско качество, Р. С. В. не е действала като търговец, а общото изявление на страните, че се касае за целево кредитиране за оборотни средства е било привидно (симулативно). Регистрацията на Р. С. В. като едноличен търговец е била по предложение на ответника – заемодател и единствено, за да бъде сключен договорът от 26.06.2019г. Това се потвърждава от вече посочените обстоятелства, че сумата по договора е била преведена по лична сметка на Р. С. В., връщана е била от нея в лично качество и погасена след сключен друг договор за кредит, като задълженията по договора за кредит не са били зачислявани като пасив в предприятието на търговеца, тъй като такова предприятие никога не е било образувано, нито търговска дейност е била извършвана. При физическо лице – едноличен търговец се касае за единство в правния субект, но и обособеност на предприятието на едноличния търговец от неговото останало имущество (Тълкувателно решение № 2 от 27.12.2001г. по гр.д. № 2/2001, ОСГК на ВКС). Задълженията по договора от 26.06.2019г. са били поети от Р. С. В. в лично, а не в търговско качество. Противно на възраженията на ответника, презумпцията на чл. 286, ал. 3 от ТЗ е оборена. Даденото разрешение съответства на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори и решенията на Съда на Европейския съюз по прилагането й. Директивата дефинира договорите, към които се прилага, според качеството на страните по тях – в зависимост от обстоятелството дали те действат или не действат в рамките на осъществяваната от тях търговска или професионална дейност (решение на Съда от 30.05.2013г., Dirk Frederik Asbeek Brusse и др. (С-488/11), ECLI:EU:C:2013:341, решение на Съда от 06.07.2017г., Air Berlin & Co. Luftverkehrs RG (С-290/16), ECLI:EU:C:2017:523, решение на Съда от 17.05.2018г., Karel de Grote – Hogeschool Katholieke Hogeschool Antwerpen (С-147/16), ECLI:EU:C:2018:320, решение на Съда от 21.03.2019г., Henri Pouvin и др. (С-590/17), ECLI:EU:C:2019:232 и много други). Също съгласно практиката на СЕС, когато е сезиран със спор по договор, който би могъл да попадне в приложното поле на посочената директива, националният съд трябва с оглед на всички обстоятелства по делото и на всички доказателства да провери дали съответното лице, което е страна по договора, може да бъде определено като потребител по смисъла на директивата (решение на Съда от 03.09.2015г., Costea (С-110/14), ECLI:EU:C:2015:538, решение от 27.10.2022г., „С.В.“ ООД (С-485/21), ECLI:EU:C:2022:839 и др.). Такива установени по делото обстоятелства се съобразяват и от настоящия съдебен състав. Въпреки посочването на Р. С. В. като страна по договора от 26.06.2019г. в качеството й на едноличен търговец, уговарянето на получаването на сумата от 7 700 евро със задължение за връщане, не е било с оглед осъществявана от нея търговска дейност. За това ответникът е знаел, тъй като сам е обусловил сключването на договора от формална регистрация на заемополучателя като едноличен търговец и е подпомогнал регистрацията. ЗКНИП императивно изисква сключваните по реда на този закон договори за кредит да съдържат, освен другото, годишен процент на разходите по кредита заедно с подробна информация за всички разходи, включени в общите разходи по кредита за потребителя (чл. 24, ал. 1, т. 9 от ЗКНИП). В случая при договора от 26.06.2019г. това изискване не е било спазено и като сключен в нарушение на закона договорът е нищожен (чл. 38 от ЗКНИП). Касаторът – потребител дължи връщане единствено на сума, равняваща се на общия размер на кредита, но не и лихва или други разходи по кредита (чл. 39 от ЗКНИП). По договора от касатора са били получени 13 901. 18 лева и върнати общо 25 138 лева. Разликата от 11 236. 82 лева е била платена без за това да има основание. Предявеният от Р. С. В. иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за връщане на тази сума от ответника е основателен. Сумата от 25 138 лева не е била платена от трето лице (дружество, което не е страна по делото), както възразява ответникът, а от името и за сметка на касатора - ищец. Обжалваното въззивно решение следва да бъде отменено и искът по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за сумата от 11 236. 82 лева – уважен. По разноските На касатора следва да бъдат присъдени направените по делото разноски – 1 599. 47 лева разноски в първоинстанционното производство (за платена държавна такса, адвокат и съдебно-счетоводна експертиза), присъдени от районния съд в решението му, изменение на което по реда на чл. 248 от ГПК не е било искано, както и 254. 74 лева разноски в касационното производство (за платена държавна такса съответно 30 лева и 224. 74 лева), така както тези разноски се установяват (чл. 78, ал. 1 от ГПК). На основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА на адвокат Д. М. Т. следва да бъде присъдена сумата от 870 лева адвокатско възнаграждение за представената безплатна адвокатска помощ и съдействие във въззивното производство, съгласно представения договор за правна помощ от 18.01.2022г. В касационното производство искане за присъждане на такива разноски не е направено. Следва да бъде отменено въззивното решение в частта на присъдените на „Лено“ АД разноски от 600 лева за първоинстанционното производство и 674. 74 лева за въззивното производство. С оглед изхода на делото на страната не са дължими направените в касационното производство разноски по чл. 78, ал. 3 от ГПК. Воден от горното съдът Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 831 от 28.06.2022г. по в.гр.д. № 736/2022г. на Окръжен съд – Варна, с което, като е отменено решение № 262802 от 12.11.2021г., поправено с решение № 260115 от 22.02.2022г., по гр.д. № 2607/2020г. на Районен съд - Варна, е отхвърлен предявеният от Р. С. В. срещу „Лено“ АД иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 11 236. 82 лева, с присъждане на „Лено“ АД на 600 лева разноски в първоинстанционното производство и 674. 74 лева разноски във въззивното производство, като вместо това постановява: ОСЪЖДА „Лено“ АД, с ЕИК[ЕИК] и със седалище и адрес на управление [населено място], район „Младост“, [улица], ет. 7, да заплати на Р. С. В., с ЕГН [ЕГН] и адрес [населено място], район „Приморски“, [улица], ет. 4, ап. 16, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, сумата от 11 236. 82 лева (единадесет хиляди двеста тридесет и шест лева и осемдесет и две стотинки), която сума е платена без основание по нищожен договор за заем „Бизнес кредит“ с клиентски № 6361 от 26.06.2019г. - разликата между реално предоставените по договора 13 901. 18 лева и върнати от Р. С. В. общо 25 138 лева. ОСЪЖДА „Лено“ АД, с ЕИК[ЕИК] и със седалище и адрес на управление [населено място], район „Младост“, [улица], ет. 7, да заплати на Р. С. В., с ЕГН [ЕГН] и адрес [населено място], район „Приморски“, [улица], ет. 4, ап. 16, сумата от 1 599. 47 лева (хиляда петстотин деветдесет и девет лева и четиридесет и седем стотинки) разноски в първоинстанционното производство и 254. 74 лева (двеста петдесет и четири лева и седемдесет и четири стотинки) разноски в касационното производство, на основание чл. 78, ал. 1, вр. чл. 81 от ГПК. ОСЪЖДА „Лено“ АД, с ЕИК[ЕИК] и със седалище и адрес на управление [населено място], район „Младост“, [улица], ет. 7, да заплати на адвокат Д. М. Т., с адрес [населено място], [улица], на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА, сумата от 870 лева осемстотин и седемдесет лева) възнаграждение за осъществено процесуално представителство на Р. С. В. във въззивното производство. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. Председател: Членове:1. 2.