Р Е Ш Е Н И Е № 69 гр. София, 24.03.2017 година Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и четвърти февруари две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Авдева ЧЛЕНОВЕ: Теодора Стамболова Петя Шишкова при секретар Павлова и в присъствието на прокурора от ВКП Искра Чобанова, като разгледа докладваното от съдията П. Шишкова КНОХД № 83/17 год. по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по реда на чл. 346, т.2 от НПК по постъпила касационна жалба от повереника на частния тъжител Р. Т. срещу присъда № 264/27.10.2016г., постановена по ВНЧХД № 2947/2016г. по описа на Софийски градски съд, с която е отменена присъда от 18.02.2016г., постановена по НЧХД № 6952/2014г. по описа на Софийски районен съд и е подсъдимата И. Ц. е призната за невиновна и оправдана по обвинението за извършено престъпление по чл.147, ал.1 от НК. В жалбата са релевирани основания по чл.348, ал.1, т.1 и 2 от НПК. Твърди се липса на мотиви поради неяснота на въззивното решение. Възразява се срещу допускането на представени от подсъдимата писмени доказателства и анализа им. Като нарушение на материалния закон се изтъква неправилното разбиране, че съставомерни биха могли да са само клеветнически твърдения, собствени на дееца, но не и пресъздадени чужди такива, както и че при обективно съществуваща информация, не е необходимо тя да е вярна. Иска се отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане. В съдебно заседание повереникът поддържа жалбата. Настоява, че съставът на престъплението „клевета“ е осъществен, но въззивната инстанция е достигнала до погрешен извод в резултат на неправилен анализ на доказателствата. Напомня, че в източникът на информация на подсъдимата се говори за предположения, а не за сигурни факти. Частната тъжителка заявява, че понастоящем подсъдимата продължава да разпространява негативни твърдения за нея. Защитникът на подсъдимата моли жалбата да бъде оставена без уважение. Счита, че въззивният състав е направил верен извод, признавайки Ц. за невиновна. Представителят на прокуратурата предлага присъдата да бъде оставена в сила, а жалбата - без уважение. Счита, че е не са допуснати процесуални нарушения и че действително подсъдимата не е осъществила състав на престъпление. Самата подсъдима изразява желание въззивната присъда да бъде потвърдена. Върховният касационен съд, след като се запозна с доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл.347, ал.1 от НПК, намери жалбата за неоснователна. Не се констатира наличието на съществени процесуални нарушения. Оплакването за допуснати такива във връзка със събирането на доказателства е напълно неясно формулирано и неаргументирано. Визират се писмените доказателства, приети от въззивния съд, които се окачествяват като неотносими, противоречиви и съмнителни. Не се сочи в какво се изразява противоречивостта им, нито кое у тях буди подозрението на жалбоподателя, поради което настоящият състав не би могъл да се произнесе в тази връзка. Що се отнася до относимостта им към предмета на доказване, безспорно тя е надлежно обоснована в акта на въззивния съд, след като основанията за оправдаване на Ц. са изведени изцяло от съдържащата се в тях информация. Мотивите към присъдата не страдат от заявената от касатора непълнота, приравнена на липса на мотиви. Действително, стилистично не следват стриктно утвърдените стандарти за съдебен акт, тъй като изобилстват от несъотнесени към конкретиката теоретични постановки и цитати от решения, а същевременно не очертават достатъчно категорична позиция по предмета на доказване, съдържанието на елементите от състава на престъплението и изводите на първата инстанция. Въпреки това, приетите за установени факти и причините поради които е приета невиновност на подсъдимата са изложени достатъчно разбираемо, за да може касационната инстанция да извърши дължимата проверка по правилното приложение на правото. Инстанциите по същество са били улеснени при проверката на основните факти, изложени в тъжбата, поради наличието на писмени доказателства и обяснения от страна на подсъдимата, които ги потвърждават и не се оспорват от страните. Правилно е изяснено и не се спори, че частната тъжителка е депозирала сигнал в прокуратурата за извършено престъпление от общ характер от подсъдимата. Образувана е предварителна проверка по случая, в хода на която полицейски инспектор е снел „сведение“ от Ц.. В него тя саморъчно е записала „…тъжителката е собствената ми сестра, която по мои твърдения има параноични психически отклонения, изразявани в писания на сигнали в прокуратурата…“. Проверката е приключила с постановление за отказ да се образува наказателно производство. Относими към предмета на доказване са още няколко надлежно изяснени и приети за установени от съдилищата по същество факти: Тъжителката действително многократно е сезирала прокуратурата с жалби срещу Ц.. Не страда от същинско психично заболяване. Честото писане на сигнали и жалби до различни инстанции е мотивирано от личностова особеност /личностова дисхармония, при която е налице свръхценностно мислене – неразубедимост в своята изключителна правота и повишена самооценка/, която не е психична болест в тесния смисъл. Преди осъществяване на инкриминираното деяние, подсъдимата се е запознала с молба от В. К. и Решение на основание Закона за защита от насилие на Семейния съд към Районния съд в Дармщад, Германия, според които последната твърдяла, че майка й Р. Т. страда от психическо заболяване, а съдът е приел че случилото се между тях обосновава подозрението, че е невменяема. Правилното приложение на материалния закон към установената фактическа обстановка предполага извод за несъставомерност на деянието. Ц. не е разгласила позорно обстоятелство за Т.. Следва да се направи уточнението, че Т. не се е почувствала оклеветена от твърдението, че пише многобройни сигнали до прокуратурата. Видно от изложеното в тъжбата, тя счита това за свое конституционно право и израз на гражданска позиция. На правна оценка подлежи, следователно, оплакването й, че твърдението „има параноични психически отклонения“, представлява неистинно позорящо обстоятелство. По този повод двете съдебни инстанции са приели с категоричност, че съобщеното не отговаря на истината, позовавайки се само и единствено на съдебно-психиатричната и психологична експертиза. На експертите е възложено да установят дали Т. страда от психично заболяване. Подобен подход разкрива погрешното схващане, че ако използваният от подсъдимата израз не е достатъчно ясен, е допустима преценка дали да не понесе отговорност за думи, който според съда са близки по значение. Параноята е психично заболяване и вещите лица са установили, че Т. не страда от такова. Подсъдимата, обаче, не е твърдяла, че сестра й страда от параноя или от психично заболяване, а че има параноични психически отклонения. Очевидно е, че изразът не е медицински коректен, употребен е от лице без образование на психолог или психиатър и евентуалното му тълкуване следва да се извършва съобразно общоприетия смисъл на думите, включително като се прецени дали в съдържателно отношение „отклонение“ е по-близо до „особеност“ отколкото до „заболяване“. Независимо от оправдателната въззивна присъда, и двете съдебни инстанции са демонстрирали неправилно разбиране на материалния закон, като са приели, че изразът е позорящ и са пристъпили към изследване на истинността му. Игнориран е водещият признак за съставомерност на твърденията по чл.147, ал.1, пр.1 от НК, а именно, че те са твърдения за „обстоятелство“. Обстоятелството, за разлика от абстрактно, хипотетично и принципно изказаните мнения, винаги има конкретен характер. То се отнася до точно определена недостойна проява или до наличие на специфичен отрицателен белег на засегнатото лице. Конкретиката в разпространената информация е безусловно необходима, за да бъде възможна проверка за наличие и на следващия й признак – неистинност. Изтъкнатият по-горе неуспешен опит на съдилищата да установят дали казаното от Ц. е вярно, ползвайки заключението на СППЕ, се дължи именно на факта, че то не представлява „обстоятелство“ по смисъла на закона, а разсъждение за възможната причина за подадения сигнал. Различно би било, ако подсъдимата беше съобщила, че сестра й страда от определено заболяване, което е проверима конкретна информация /разбира се, в този случай би възникнал въпросът доколко тя е позоряща/. Погрешно е изложеното в мотивите към въззивната присъда схващане, че за съставомерността на деянието се изисква позорните обстоятелства да са установени от самия деец или той само привидно да се позовава на други източници на информация, каквито не съществуват. Клеветата би могла да се осъществи и при форма на вината евентуален умисъл, поради което наказателната отговорност на извършителя може да бъде ангажирана и когато съзнава, че е вероятно разгласените позорящи обстоятелства да са неверни, но въпреки това приема за допустимо да накърни репутацията на пострадалото лице. Именно по тази причина съдебната практика и теория са категорични, че деянието би било съставомерно и в случаи, когато конкретните позорящи обстоятелства са представени като чуждо твърдение, като слух или като съмнение. В цитираните в атакувания акт решения на ЕСПЧ е подчертана необходимостта за изследване на източника на разпространената информация, но тази необходимост не произтича от това, че клеветата обективно е възможно да се осъществи само чрез разпространение на „собствена“ такава, а за да се изясни дали деецът е формирал съзнание за нейната достоверност, в който случай деянието не би било умишлено. Наред с така очертаната липса на обективни елементи от състава на престъплението, липсва и умисъл за оклеветяване. Същественото в случая не е, че сведението е депозирано само пред едно лице, тъй като разпространението като форма на изпълнителното деяние по чл.147, ал.1 от НК се изразява в довеждане до знанието на поне едно трето лице. От значение е длъжностното качество на въпросното лице – полицейски инспектор, както и обстановката – извършване на предварителна проверка. Ц. е следвало да съобщи известното й по случая добросъвестно, а евентуалната лична мотивация на заявителя е от значение за изясняване на случая и преценката дали съществуват достатъчно данни за извършено престъпление. Изказването на мнението й по този повод е и своеобразен израз на желанието й да се защити. Срещу нея е бил подаден сигнал за извършено престъпление от общ характер и в тази ситуация разкриването на данни, дискредитиращи автора на заявителския материал очевидно не е насочено към накърняване на доброто му име в обществото, а към предотвратяване образуването на наказателно производство срещу самата нея. С оглед изложеното, от правна страна се налага изводът, че инкриминираното деяние е несъставомерно, както от обективна, така и от субективна страна, поради което въззивната присъда следва да бъде оставена в сила. Водим от горното, ВКС, второ наказателно отделение, на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 264/27.10.2016г., постановена по ВНЧХД № 2947/2016г. по описа на Софийски градски съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.