Р Е Ш Е Н И Е № 60 София 13.03.2012 г. В И М Е Т О НА Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на осми февруари, две хиляди и дванадеста година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОРИСЛАВ БЕЛАЗЕЛКОВ ЧЛЕНОВЕ: МАРИО ПЪРВАНОВ БОРИС ИЛИЕВ при секретаря Райна Пенкова и в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията Марио Първанов гр. дело № 456/2011 г. Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Л. Б. Е. Е. КО” КД, и [фирма], [населено място], подадена от пълномощника им адвокат Х. М., срещу въззивно решение от 12.11.2010 год. по гр. дело №3926/2010 г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено решение от 22.02.2010 г. на Софийския районен съд по гр.д. №43403/2009 г. С първоинстанционното решение “П. Б. Т.” КД и [фирма], чиито правоприемници са касаторите, са осъдени да заплатят на К. Н. Т., [населено място], 42 240 лв. обезщетение по трудов договор от 31.08.2006 г. Според въззивния съд клаузата на чл.9 от трудовия договор между страните, с която те са постигнали съгласие при прекратяването му К. Н. Т. да не постъпва на работа при друг работодател, чиято дейност е сходна, в едногодишен срок, или по какъвто и да е начин да не извършва лично или чрез трети лица конкурентна дейност, както и да не разпространява станали и служебно известни сведения, за което ще получи обезщетение в размер на трудовото и възнаграждение за всеки месец на действие на забраната, а в противен случай при нарушение на тази забрана тя трябва да заплати на работодателя неустойка в двоен размер на уговореното обезщетение, е действителна. Жалбоподателите са изложили твърдения за допуснати нарушения на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила – основания за отмяна по чл.281, т.3 ГПК. Според тях въззивният съд неправилно е приел, че клаузата на чл.9 е действителна. Ответницата по касационната жалба К. Н. Т., [населено място], оспорва жалбата. С определение №1395 от 03.11.2011 г. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение от 12.11.2010 год. по гр. дело №3926/2010 г. на Софийския градски съд. Обжалването е допуснато по материалноправния въпрос действителна ли е клаузата в чл.9 от трудовия договор от 31.08.2006 г., с която е уговорено задължението за служителя да не постъпва на работа при друг работодател, чиято дейност е сходна с неговата, в едногодишен срок, или по какъвто и да е начин да не извършва лично или чрез трети лица конкурентна дейност, както и да не разпространява станали му служебно известни сведения, за което ще получи обезщетение в размер на трудовото възнаграждение за всеки месец на действие на забраната, а в противен случай при нарушение на тази забрана служителят трябва да заплати на работодателя неустойка в двоен размер на уговореното обезщетение. Този въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС. По въпроса, обусловил допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира следното: Според представените от касатора решения на ВКС – решение №656 от 25.10.2010 г. по гр. дело №1954/2009 г., IV г.о., решение №417 от 21.05.2010 г. по гр. дело №1228/2009 г.,III г.о, и решение №535 от 30.06.2010 г. по гр. дело №309/2009 г., IV г.о. постановени по реда на чл.290 ГПК, уговорката, с която се ограничава извършването на конкурентна дейност от страна служители за срок от една година след прекратяване на трудовия им договор, на първо място нарушава конституционно признатото право на труд. На следващо място работодателят няма право да налага забрана на служителите си, които са се специализирали в дадена област, да не упражняват своята професия, след прекратяването на трудовите си отношения, тъй като това би означавало да се ограничи правото им на престиране на труд в бъдеще, поради което подобна клауза по своята същност е нищожна. Същата, макар и да не е свързана със съдържанието на трудовия договор, възлага задължение на работника или служителя в определен период от време да не встъпва в трудови или граждански отношения с конкурентна фирма, поради което тази уговорка противоречи на норми и принципи на трудовото право – чл.8, ал.4 КТ. В случая е уговорено при изпълнение на поетото задължение за неупражняване на конкурентна дейност служителят да получи обезщетение в размер на трудовото му възнаграждение за всеки месец на действие на забраната, а в противен случай при неизпълнение - да заплати на работодателя неустойка в двоен размер на уговореното обезщетение. По начало автономията на волята и свободата на договарянето не са неограничени. Страните могат да определят свободно съдържанието на договора само дотолкова, доколкото то не противоречи на закона. Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако целта, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност на така уговорената неустойката води и до недействителност на уговорката за обезщетение в случай на неупражняване правото на труд. Това е така, защото отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка една с друга и да се схващат в смисъла, който произтича от цялата клауза, както и от целта на страните. Клаузата на чл.9 от трудовия договор от 31.08.2006 г. в нейната цялост е нищожна, тъй като действителната воля на страните и тяхната обща цел не е била да се уговори само заплащане на обезщетение на служителя без последният да поеме задължение да се въздържа от упражняване на конкурентна дейност. Работодателят не би поел задължение за плащане на обезщетение без да е обезпечено с неустойка изпълнението на задължението за въздържане от конкурентна дейност. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл.290, ал.2 ГПК, намира същата за основателна поради следните съображения: Въззивният съд неправилно е приел, че клаузата на чл.9 от трудовия договор от 31.08.2006 г. с която е уговорено задължението за ищцата да не постъпва на работа при друг работодател, чиято дейност е сходна с неговата, в едногодишен срок, или по какъвто и да е начин да не извършва лично или чрез трети лица конкурентна дейност, както и да не разпространява станали и служебно известни сведения, за което ще получи обезщетение в размер на трудовото възнаграждение за всеки месец на действие на забраната, а в противен случай при нарушение на тази забрана ищцата трябва да заплати на работодателя неустойка в двоен размер на уговореното обезщетение, е действителна. Съобразно изложеното по–горе тя е недействителна. Това налага касиране на въззивното решение и произнасяне по съществото на спора. Предявеният иск срещу касаторите за сумата 42 240 лв. обезщетение по трудов договор от 31.08.2006 г. трябва да се отхвърли като неоснователен. Съобразно изхода на спора на касаторите трябва да се присъдят 3093.60 лв. деловодни разноски. По изложените съображения и на основание чл.293, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о. Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение от 12.11.2010 год. по гр. дело №3926/2010 г. на Софийския градски съд и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявения от К. Н. Т., [населено място], срещу „Л. Б. Е. Е. КО” КД, и [фирма], [населено място], иск за заплащане на сумата 42 240 лв. обезщетение по трудов договор от 31.08.2006 год, като неоснователен. ОСЪЖДА К. Н. Т., [населено място], да заплати на „Л. Б. Е. Е. КО” КД, и [фирма] 3093.60 лв. деловодни разноски. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.