Ключови фрази

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

264

Гр.София, 06.04.2022г.

Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и девети март през две хиляди двадесет и втора година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Марио Първанов
ЧЛЕНОВЕ: Илияна Папазова
Майя Русева
при участието на секретаря., като разгледа докладваното от съдията Русева г.д.N.4326 по описа за 2021г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на М. М. Н. и „Грийнлайф мениджмънт“ЕАД срещу решение №.337/5.04.21 по г.д.№.3369/20, АС София, 12с.-с което, след частична отмяна на реш.№.3304/2.06.20 по г.д.№.16867/17 на СГС, І-25с., предявените от „Грийнлайф Мениджмънт“ЕАД срещу М. М. Н. искове с правно основание чл.79 ал.1 ЗЗД за заплащане на по 98967,86лв. обезщетение за ползване на три недвижими имота за периода 31.10.14-28.12.17, дължимо на основание приемо-предавателни протоколи от 21.07.14, са отхвърлени, а евентуалните такива по чл.59 ЗЗД са частично уважени-присъдени са обезщетения за ползване на три броя апартаменти в [населено място], ваканционно селище „Green Life Resort First Line“, за периода 10.04.15-28.12.17 както следва: 29023,23лв. за апартамент №.L10-1 в жилищна сграда LМN, 29023,23лв. за апартамент №.Х06-1 в жилищна сграда ХWZ, 29023,23лв. за апартамент №.Х12-1 в жилищна сграда ХWZ, ведно със законната лихва върху главниците считано от 28.12.17 до окончателното изплащане, като за разликите до пълните предявени размери от по 89307,86лв. претенциите са отхвърлени. М. Н. обжалва решението в осъдителната му част; „Грийнлайф мениджмънт“ЕАД-в частта, с която са отхвърлени главните искове по чл.79 ЗЗД и евентуалните такива по чл.59 ЗЗД за сумите над 29023,23лв. до 89307,86лв.
Всяка ответна страна оспорва жалбата на другата и претендира разноски.
Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирани за това лица, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и са процесуално допустими.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение е прието, че между страните няма спор, че: през процесните периоди /31.10.14-28.12.17, съответно 10.04.15-28.12.17/ ищецът е бил собственик на трите апартамента; сключените с ответника предварителни договори за продажбата им са били развалени считано от 31.10.14 поради неизпълнение на задължението на продавача /така сила на пресъдено нещо на влязлото в сила решение (по претенции по чл.55 ЗЗД) от 22.06.17 по г.д.№.1483/17 на САС, 7с., недопуснато до касация с опр. по чл.288 ГПК №.552/6.08.18 по г.д.№.31/18, ІІ ТО/ и последният е осъден на основание чл.55 ЗЗД да върне платената на 25.11.13 покупна цена в размер общо на 90000евро - която е получена от купувача в хода на производството - на 12.09.18; ответникът е получил фактическата власт върху трите имота на 21.07.14, когато неговият пълномощник В. С. е приела ключовите за тях от продавача съгласно 3бр. приемо-предавателни протокола от 21.07.14; в същите фигурира уговорка, че купувачът поема задължението да придобие правото на собственост върху съответния имот чрез подписване на нотариален акт за покупко-продажба в 30-дневен срок от крайната дата, посочена в поканата на продавача за изповядване на сделката; до прехвърляне на правото на собственост купувачът не дължи заплащане на наем или друго обезщетение за ползването на имота; в случай, че той не изпълни задължението си и не придобие собствеността в срок, следва да възмезди продавача за всеки ден престой „в съответен размер и по съответен ред“, считано от датата на въвода до датата на придобиването на собствеността. Съдът е посочил, че ищецът основава претенцията си по чл.79 ЗЗД именно на тази клауза, без да излага, обаче, никакви обстоятелства, които могат да бъдат отнесени към така уговореното основание за обезщетение - нито сочи да е поканил купувача да сключи окончателен договор на определени дати, нито заявява дали и кога последният е изпаднал в забава за изпълнение на задължението за сключване на окончателен договор; при тези обстоятелства само на това формално основание искът е неоснователен. Отделно от изложеното продавачът не е изправна страна по предварителните договори и те са развалени едностранно от купувача на 31.10.14 /съгласно решението на САС/; това прави неприложима договорката по протоколите за заплащане на обезщетение, тъй като тя предполага виновно неизпълнение на задължението за сключване на окончателен договор от купувача, каквото в случая не е налице. На трето място цитираните уговорки по приемо-предавателните протоколи са недействителни на основание чл.42 ЗЗД, доколкото последните са подписани от пълномощник на М.Н., който не е разполагал с представителна власт да предоговаря правата и задълженията на представлявания по предварителния договор /съгласно текста на представеното нотариално заверено пълномощно на В.С., тя е могла от името на ответника валидно да извършва единствено действия по приемане изпълнението на задължението на продавача по предварителните договори да предаде фактическата власт върху имотите/. При тези обстоятелства е формиран извод за неоснователност на главните претенции по чл.79 ЗЗД и са разгледани евентуалните по чл.59 ЗЗД /основани на твърдения, че ищецът е собственик на процесните имоти, а след развалянето на предварителните договори купувачът по тях, считано от 10.04.15, е продължил да ползва апартаментите, които са му били предадени на 21.07.14-за което дължи обезщетение/. Прието е за доказано, че за предявения период имотите са били ползвани от ответника – съвкупната преценка на гласните и писмени доказателства позволява категорично заключение, че той е имал ключове за тях; това обстоятелство, съпоставено с безспорния между страните факт, че ищецът не е имал такива, предпоставя обоснован извод, че той е бил лишен от възможността да ползва имотите, а единствено ответникът ги е ползвал. Отразено е, че дали последният фактически е престоявал в тях или е допускал трети лица-възмездно или безвъзмездно, или просто ги е държал заключени, е без значение /начинът на ползване, респективно неизползването на вещта, не е от значение – достатъчно е, че тя се намира във фактическата власт на ответника, като когато това е без правно основание, се създава реална възможност за спестяване на наем, който иначе той би плащал/. Намерено е, че решението на САС, 7с., по г.д.№.1483/17, с което наред с предявения от Н. иск по чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД е разгледано и възражение за прихващане на продавача с вземане от обезщетение за ползване на имотите за периода до разваляне на предварителния договор и от тогава до 9.04.14, не е формирало сила на пресъдено нещо по правопораждащите сега заявените вземания по чл.59 ЗЗД факти-настоящите искове по чл.59 ЗЗД са за различен период /след разваляне на предварителния договор от 10.04.15/ и установяването на предпоставките на чл.59 ЗЗД за предходен такъв, вкл. че през него ответникът не е ползвал имотите, нито обвързва въззивната инстанция, нито е релевантно за разглеждания от нея спор /разрешения, аналогични на дадените за частичния иск, не намират приложение/. По въпроса за наличие на правно основание за осъществяваната в исковия период фактическа власт от ответника е прието, че той е получил владението на трите имота по силата на сключен със собственика на имота предварителен договор; поради това, макар и недобросъвестен владелец, като страна по валиден предварителен договор той има признати от закона права на добросъвестния владелец-сред които е и това по чл.71 ЗС да ползва вещта без да плаща обезщетение на собственика й до предявяването на иск за връщането й. Когато такъв иск не е предявен, но предварителният договор е развален, правото на безвъзмездно ползване се прекратява от момента на разваляне на договора /оттогава отпада основанието-предварителният договор, с което законът свързва правата на иначе недобросъвестния владелец/; след като престава да е страна по същия /защото е развален/, ответникът, като недобросъвестен владелец, дължи за периода след развалянето обезщетението за ползите, от които е лишил собственика, съобразно чл.73 ал.1 ЗС. За упражняваната след развалянето на договора фактическа власт върху имота ответникът няма основание, противопоставимо на ищеца. Доводът, че има право да държи имотите докато не му бъде върната покупната цена, присъдена с решението на САС, 7с, е намерен за неоснователен /не поражда действие на дилаторно възражение по чл.90 ЗЗД-възражението за неизпълнен договор е дилаторно такова, което предполага съществуване на насрещни изискуеми вземания, представляващи част от съдържанието на едно правно отношение; вземанията по чл.59 ЗЗД и чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД не са част от едно правоотношение, не са насрещни-поради което и на това основание не може да са предмет на възражение по чл.90 ЗЗД; отделно от изложеното, двете задължения са еднородни /парични/ и възражението по чл.90 ЗЗД е недопустимо поради принципната възможност тези задължения да бъдат погасени чрез компенсация по реда на чл.103 ЗЗД/. При тези обстоятелства претенцията по чл.59 ЗЗД е намерена за основателна. При определяне на размера на дължимото обезщетение съдът се е позовал на заключение на съдебно-техническа експертиза. След като е обсъдил кой вариант от същото и защо възприема, в това число данните в приложеното удостоверение на „Орко“ЕООД относно брутната наемна цена, е намерил, че исковете се явяват основателни и доказани за по 29023,23лв. или общо 87069,69лв.
Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай.
Касаторът М. М. Н. се позовава на основанието на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК и чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. Поддържа, че съдът се е произнесъл по следните въпроси в противоречие с практиката на ВКС /реш.№.1133/1.11.08 по г.д.№.4401/07, І ГО/, като същите са и от значение за развитието на правото и точното приложение на закона: 1.“След като с предходно влязло в сила съдебно решение е установено, че при същите факти и обстоятелства ответникът не е осъществявал фактическа власт върху имота, следва ли ищецът да посочи и докаже съществуването на нови факти и обстоятелства, довели до установяване на фактическа власт в следващ исков период?“; 2.„Наличието на ключове представлява ли абсолютно доказателство за осъществена фактическа власт върху чуждо имущество и достатъчно ли е само това обстоятелство, за да се уважи иск за неоснователно обогатяване? Когато в делото е категорично доказано, че свързано лице притежава ключове за процесните имоти /протокол, с който В. С. е предала по един брой ключове от всеки апартамент на представител на ОРКО-приложено към отговора на исковата молба/ и когато ответникът не е ползвал по никакъв начин /видно от липсата на сметки за електроенергия и вода – приложени доказателства към делото/, следва ли да се направи извод, че ищецът не е разполагал с такива ключове и е обеднял?“; 3.1.“Необходимо ли е да се демонстрира предаване на владението, когато неговият срок е изтекъл или прекратен във връзка с несбъдването на условие, а собственикът има пълен достъп до имотите и респективно – пълна възможност да го осъществи?“; 3.2.“Когато владението е предадено с протокол, от който не е очевидна връзката му с предавателния протокол, прекратяват ли се условията, посочени в протокола и различни от тези в предварителния договор, с развалянето на предварителния договор? Ако е така, то никой не е пречил на ищеца да осъществява своето право. Необходимо ли е, когато владението е предадено с писмен документ – протокол, връщането на владението да бъде осъществено в писмена форма?“; 3.3.“Достатъчно ли е, в хипотеза на чл.59 от ЗЗД, да се докаже, че в даден момент ответникът е получил право да владее и ползва имота, за да се счита, че той действително е осъществил фактическа власт и е продължил да го прави дори след отпадането на основанието?“.
Касаторът „Грийнлайф мениджмънт“ЕАД се позовава на основанието на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК и чл.280 ал.1 т.1 ГПК във връзка с въпросите “Съставлява ли процесуално нарушение едностранното и непълно обсъждане на събрани по делото доказателства, които са релевантни за спора при постановяване на съдебното решение? Съставлява ли процесуално нарушение и основание за необоснованост на решението непълното, едностранно и извадково обсъждане на събрани по делото доказателства с цел да се обоснове определен фактически и правен извод на съда?“ /реш.№.149/3.07.12 по г.д.№.1084/11, ІІІ ГО, реш.№.401/11.01.12 по г.д.№.327/11,ІІІ ГО, реш. по г.д.№.950/09, ІV ГО/.

По касационната жалба на М. М. Н.:
Изложението на касатора по чл.284 ГПК не съдържа материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
В случая първият изведен въпрос е неотносим, тъй като не отговаря на фактите и обстоятелствата по делото, респективно съдържа условие, което не е било прието за установено от въззивната инстанция. Съдът не е намерил, че при същите факти и обстоятелства с предходно решение е прието, че ответникът не е осъществявал фактическа власт-напротив, изрично е посочил, че претендираното обезщетение касае различен период и установяването на предпоставките на чл.59 ЗЗД за предходен такъв, вкл. че през него ответникът не е ползвал реално имотите, нито обвързва въззивната инстанция, нито е релевантно за разглеждания от нея спор. Изложени са подробни мотиви, които не са произволни, доколкото влязлото в сила решение относно предходен период не обвързва съда предвид различния предмет на делата, като е извършено дължимото самостоятелно изследване на предпоставките от фактическият състав на чл.59 ЗЗД; установено е, че ищецът е собственик на апартаментите, като дали ответникът реално ги ползва и присъства в тях, е без значение, след като същият има достъп до имотите /ключове/ и собственикът няма такива и е лишен от възможност да ги ползва /пред първоинстанционния съд са изслушани и показания на предалия ключовете служител на ищеца, който е заявил, че на бариерата на комплекса има постоянно човек, клиентът може да влезе и без да притежава чип /същият се изготвя за удобство/ - ако разполага с протокол за въвод във владение или нотариален акт, като отделно от това му е известно, че преди процесния случай на ответника е бил прехвърлен и друг апартамент в комплекса/.
Вторият въпрос също съдържа условие, което не е било прието от въззивната инстанция, а освен това е и конкретен и фактически. Съдът не е приемал, че наличието на ключове представлява абсолютно доказателство за осъществена фактическа власт върху чуждо имущество, респективно, че по делото е категорично доказано, че свързано лице притежава ключове за процесните имоти. Изводът, че за времето имотите са били ползвани от ответника, е направен на база обстоятелството, че през процесния период той е имал ключове за тях, като същевременно безспорно ищецът не е имал такива, поради което е бил лишен от възможност да ги ползва. Изложените мотиви са в съответствие с наличната трайна задължителна практика на ВКС, съгласно която релевантното ползване не е задължително да се осъществява реално и лично – то може да се изразява както в различни действия, чрез които се пречи на собственика да ползва притежаваната от него вещ - непосредствени лични действия на служене с/ползване на вещта, действия, осъществени от член от семейството или трето лице, на което вещта е предоставена, така и във възможност за достъп (без пряко и непосредствено служене) - напр. чрез държане на ключ, като същевременно не се допуска собственика /в този смисъл и ТР №.7/2.11.12 по тълк.д.№.7/12, ОСГК, касаещо хипотезата на чл.31 ал.2 ЗС, която е частен случай на общата забрана по чл.59 ЗЗД/.
Аналогичното важи и за третата група въпроси-въпрос 3.1. съдържа условие, което не е било прието за установено от съда /въззивната инстанция не е приемала, че собственикът има пълен достъп до имотите, респективно пълна възможност да го осъществи-напротив, приела е, че безспорно ищецът не е имал ключове от процесните апартаменти, респективно възможност да ги ползва/; въпрос 3.2 е конкретен, фактически, а от друга страна не е бил предмет на обсъждане от въззивната инстанция; въпрос 3.3 не съответства на обстоятелствата по делото и приетото от съда - въззивната инстанция не е приемала, че ответникът е получил право да владее и ползва имотите; приела е, че през процесния период същият е имал достъп до тях, а същевременно собственикът е бил лишен от възможност да ги ползва, като дали Н. фактически е престоявал в тях или е допускал трети лица, или просто ги е държал заключени, е без значение (както е изяснено по-горе във връзка с втория въпрос); от друга страна в случай, че твърди, че е върнал държането, ответникът следва да го докаже (чл.154 ГПК)-а твърдения и доказателства в този смисъл не са правени и съответно ангажирани.
С оглед на всичко изложено по-горе изведените от касатора въпроси са неотносими към решаващата воля на съда, не съставляват правни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК и не биха могли да обусловят допускане до касационно обжалване. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение /чл.281 т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва ако и след като той бъде допуснат до касационно обжалване - при евентуално разглеждане на касационната жалба по същество – а не в настоящата фаза на селекция по критериите на чл.280 ал.1 ГПК /чл.290 ал.1 ГПК//т.1 от ТР №.1/09 от 19.02.10, ОСГТК/. От друга страна касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора и фактите и обстоятелствата в касационната жалба. Това би засилило твърде много служебното начало в ущърб на другата страна, а е възможно и съдът да вложи във въпроса съдържание, което касаторът не е имал предвид. При това положение и доколкото непосочването на правен въпрос от значение за изхода по делото само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това /т.1 от ТР №.1/09 от 19.02.10/, поради липса на годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, касационно обжалване при условията на тази разпоредба не следва да се допуска.

По касационната жалба на „Грийнлайф мениджмънт“ЕАД:
Съгласно задължителната практика на ВКС, в това число цитираната, при постановяване на своето решение съдът е длъжен да обсъди доказателствата за всички правно релевантни факти като посочва кои факти намира за установени и кои за недоказани; неизпълнението на това задължение съставлява нарушение на правилото на чл.235 ал.2 ГПК и има характер на процесуално нарушение; такова съставлява и непълното, едностранно и извадково обсъждане на събрани по делото доказателства с цел да се обоснове определен фактически и правен извод на съда; допуснатото от съда процесуално нарушение в този случай ще има като резултат и необоснованост на съдебния акт, доколкото направените при такова ценене на събраните доказателства изводи няма да са в съответствие със всички събрани по делото доказателства, които, ако бяха преценени в тяхната цялост и съвкупност, биха довели до други фактически и правни изводи. Софийски апелативен съд не се е отклонил от така установената практика. Въпросът се задава в контекста на твърдения, свързани с представено удостоверение от дружеството /“Орко“ЕООД/, което извършва туристическа услуга в затворения туристически комплекс. Въззивната инстанция, обаче, е обсъдила както това удостоверение, така и заключението на техническата експертиза - което е изготвено при отчитане на съдържащите се в удостоверението данни относно пазарните цени, на които са отдавани под наем имотите в комплекса, но и на база данните от сравнително проучване за средните пазарни цени на имоти от вида на процесните /обзаведени студиа в [населено място]/ и съответната практика в подобни апартхотели във връзка с извършваните калкулации. Съдът е изложил подробни мотиви кой вариант от заключението и защо възприема, в това число как цени данните във въпросното удостоверение – като не е налице необсъждане на доводи или доказателства, респективно едностранно обсъждане на такива /само за пълнота следва да се отбележи, че е присъдена сумата, която касаторът би получил лично за себе си, ако бе ползвал имотите, като така определена, същата надвишава с около 23% средната пазарна наемна цена, изчислена по метода на пазарните аналози (вариант ІІ от заключението)/. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество – след евентуалното му допускането до касация предвид критериите на чл.280 ал.1 ГПК, а не в настоящата фаза на селекция по тези критерии. Същевременно други въпроси извън горепосочените не се съдържат в изложението. Обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. Задължението на жалбоподателя по чл.280 ал.1 т.3 ГПК за точно и мотивирано изложение на касационните основания е относимо и към основанията за допускане на касационно обжалване, съдържащи се в приложението към касационната жалба по ал.3 т.1 на същата правна норма. Както вече беше посочено, касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора и фактите и обстоятелствата в касационната жалба. Това би засилило твърде много служебното начало в ущърб на другата страна, а е възможно и съдът да вложи във въпроса съдържание, което касаторът не е имал предвид /т.1 на ТР №.1/2009г. на ОСГТК на ВКС/. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК.
Доколкото и в двете жалби е релевирано оплакване за очевидна неправилност /чл.280 ал.2 пр.3 ГПК/, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика – напротив, изложени са подробни мотиви, които не са произволни, и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. Предвид изложеното не е налице и хипотеза на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК.
С оглед всичко изложено по-горе касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Предвид изхода на спора и по двете жалби разноски не следва да се присъждат.
Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.337/5.04.21 по г.д.№.3369/20, АС София, 12с.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: