Р Е Ш Е Н И Е № 85 гр. София, 17.07.2020 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в закрито съдебно заседание на седемнадесети юни две хиляди и двадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА ПЕТЯ КОЛЕВА при секретаря Илияна Рангелова и участието на прокурор Мария Михайлова като изслуша докладваното от съдия Колева НД № 207/20 г. по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по жалба на защитниците на подс. Б. А. и поверениците на частните обвинители А. Д., Д. С., И. И. и Л. Т. срещу решение № 417/14.11.2019 г. по ВНОХД № 250/2017 г. на Софийски апелативен съд. С жалбата на защитниците се навеждат доводи за нарушение на материалния закон, изразило се в неправилно осъждане на подзащитния им по обвиненията да е нарушил правилата на чл. 20, ал. 1 ЗДвП и чл. 21, ал. 2 ЗДвП. Считат, че апелативният съд е направил неправилно тълкуване на чл. 20, ал. 1 ЗДвП, като загуба на контрол над моторното превозно средство не е равнозначно на неупражняване на контрол. Правят извод, че не е нарушен чл. 20, ал. 1 ЗДвП, а нарушението на чл. 21, ал. 2 ЗДвП не е в пряка и непосредствена причинна връзка с настъпилия резултат. Затова претендират оправдаване на подс. Б. А.. В жалбата на частните обвинители А. Д., Д. И. и И. И., депозирана чрез адв. Б., се твърдят допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон и явна несправедливост на наложеното наказание. Оспорва се преквалификацията на деянието; както и приетото съпричиняване на съставомерните последици от другия водач. Твърди се, че апелативният съд е обсъдил само смекчаващите отговорността обстоятелства, без да коментира, че вредоносният резултат е изключително тежък. Счита се, че генералната превенция се постига чрез наказанието лишаване от свобода, а не с лишаване от правоуправление. С жалбата се иска отмяна на постановеното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В жалбата на частната обвинителка Л. Т. се твърдят нарушение на материалния закон и явна несправедливост на наказанието. Също се оспорва преквалификацията на деянието, като се твърди, че няма активни действия от страна на подс. А., насочени към оказване помощ на пострадалите. Акцентира се на високата степен на обществена опасност на деянието поради настъпила смърт на две лица, на броя нарушени правила за движение по пътищата, както и че съдът е отчел само смекчаващите отговорността обстоятелства, а не и отегчаващите такива. Иска се увеличаване размера на наказанието лишаване от свобода и ефективното му изтърпяване, както и увеличаване на наказанието лишаване от право да управлява моторно превозно средство. В съдебно заседание пред касационната инстанция страните поддържат жалбите си. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура изразява становище, че жалбата от защитниците на подсъдимия е неоснователна. Според него подсъдимият е нарушил и чл. 20, ал. 1 ЗДвП и чл. 21, ал. 2 вр. ал. 1 ЗДвП. Като водач подс. Б. А. е предприел изпреварване, а след това и завиване надясно, за да се преустрои в средна лента. Действията са извършени на мокър участък при възприети от него действия по ускоряване на автомобила от другия водач, което е в нарушение на правилата за движение и при скорост над разрешената за този участък. Вместо да пропусне изпреварвания водач, подсъдимият увеличил скоростта. Самото изпреварване не е било необходимо, т. к. му е предстояло завиване надясно. По отношение жалбите на частните обвинители, намира същите за частично основателни относно претенцията им за приложението от апелативния съд на разпоредбата на чл. 55 НК. Счита, че е налице превес на смекчаващите отговорността обстоятелства, но не и многобройност на същите. По отношение оплакването им за неправилна преквалификация на деянието в по-леко наказуемия състав на престъплението и нуждата от налагане на ефективно наказание на подсъдимия приема, че жалбите са неоснователни. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка по делото, установи следното: С присъда № 4/10.01.2017 г. по НОХД № 2857/2016 г. Софийският градски съд е признал подс. Б. В. А. за виновен в това, че на 05.08.2011 г. в [населено място] при управление на моторно превозно средство – л. а. БМВ 323, ЦИ, с рег. [рег.номер на МПС] в нарушение на правилата за движение, визирани в чл. 20, ал. 1 и чл. 21, ал. 2 вр. ал. 1 ЗДвП по непредпазливост причинил смъртта на повече от едно лице – на П. Б. Т. и Н. И. С., поради което и на основание чл. 343, ал. 3, пр. 3 б. „б“, пр. 1 вр. ал. 1 вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 вр. чл. 54 ал. 1 и чл. 2, ал. 1 НК го осъдил на три години лишаване от свобода. На основание чл. 66, ал. 1 НК отложил изпълнението на наказанието за срок от пет години. На основание чл. 343г вр. чл. 37, ал. 1, т. 7 НК лишил подсъдимия от право да управлява моторно превозно средство за срок от шест години. Осъдил подс. Б. А. да заплати направените по делото деловодни разноски. С решението, предмет на касационна проверка, Софийският апелативен съд е изменил присъда № 4 от 10.01.2017 г. на Софийския градски съд като деянието е преквалифицирано по чл. 343а, ал. 1, б. „г“ вр. чл. 343, ал. 3, пр. 3, б. „б“, пр. 1 вр. чл. 342, ал. 1, пр. 1 НК и наказанието е намалено от три години лишаване от свобода на една година и шест месеца. Намалени са размерите на изпитателния срок от пет на три години и на наказанието лишаване от право да управлява моторно превозно средство от шест на четири години. Потвърдена е присъдата в останалата ѝ част. На подс. Б. А. са възложени направените пред апелативната инстанция деловодни разноски. I. По жалбата на защитниците. ВКС не споделя доводите в жалбата за допуснато нарушение на материалния закон. От фактическа страна Софийският апелативен съд е приел, че подсъдимият е управлявал л. а. БМВ по [улица]в посока [улица], по мокра пътна настилка, в средната лента за движение. Пред него се движел л. а. Ауди, управляван от свид. Л. С.. Преди да достигне спирката на масовия градски транспорт „пл. Р.“ подс. А. предприел изпреварване на л. а. Ауди, при което достигнал скорост от 97,1 км/ч. Свид. С. възприел, че движещият се след него автомобил е предприел изпреварване, но също ускорил движението си и достигнал скорост от 96,8 км/ч. Поради високата скорост, мократа настилка и леката лява дъга на пътя, управляваният от А. автомобил загубил странична устойчивост, като започнала ротация по посока на часовниковата стрелка. Жалбоподателят не успял да овладее автомобила, който навлязъл в средната пътна лента и там настъпил удар с л. а. Ауди. Двете превозни средства, движейки се напред и надясно за посоката им на движение, достигнали до десния тротоар в зоната на автобусната спирка, преминали през бордюра на тротоара и след движение по него навлезли в тревната площ след десния тротоар. В процеса на движение на л. а. БМВ се осъществил удар на страничната му предна лява част с движещите се по тротоара пешеходци П. Т. и Н. С.. Върховният касационен съд споделя правните съображения на въззивния съд и счита за неоснователни възраженията на защитата в тази насока. Подс. А. е допуснал нарушения на правилата за движение по пътищата, изразяващи се в управление на моторното превозно средство със скорост над максимално позволената за конкретния пътен участък, при мокра пътна настилка, което е довело до загуба на контрол над органите за управление на автомобила. Тези нарушения са взаимно свързани и съвкупно са допринесли за настъпването на общественоопасния резултат. Подс. А. сам се е поставил в ситуация, довела до загуба на странична устойчивост на автомобила, завъртане по посока на часовниковата стрелка, приплъзване надясно под ъгъл и последващ удар с другото превозно средство. Действията на свид. С. по ускоряване на управлявания от него автомобил, макар и да са в нарушение на правилата за движение, не могат да изключат отговорността на жалбоподателя. Настоящият случай, поради изключително специфичния механизъм на настъпване на пътно транспортното произшествие, позволява заключението, че макар и загубата на контрол да е последица от превишената скорост и двете нарушения на правилата за движение са в причинна връзка с резултата, поради което е допустимо квалифицирането на транспортното престъпление и по двете нарушения – по чл. 20, ал. 1 и по чл. 21, ал. 2 вр. ал. 1 от ЗДвП и те се явяват взаимно свързани. Вярно е, че първоначално подс. А. е нарушил изискването на чл. 21, ал. 2 вр. ал. 1 ЗДвП, т. к. е започнал маневра изпреварване, при която е надвишил максимално допустимата скорост за този пътен участък от 70 км/ч. Тази маневра е била излишна, поради необходимостта да завие надясно на следващото кръстовище. От своя страна, без да има данни да се е разсеял, заспал или отклонил вниманието си и по причина на мокрия път, подс. А. е допуснал странична загуба на стабилност на автомобила, опитвайки се безопасно да завърши маневрата и да се върне в средната пътна лента, при което допуснал нарушението по чл. 20, ал. 1 ЗДвП. Текстът задължава водачите да контролират непрекъснато моторното превозно средство, което управляват. Разпоредбата на закона е ясна - тя изисква от водача да е в състояние във всеки един момент да даде желаното от него направление на автомобила и да контролира посоката му на движение. Безспорно е, че двете допуснати от подс. Б. А. нарушения на правилата за движение са взаимно свързани и си взаимодействат. Затова неоснователни са възраженията на защитниците на подс. Б. А., че е допуснато нарушение на материалния закон изразено в признаването на подзащитния им за виновен да е нарушил чл. 20, ал. 1 ЗДвП и чл. 21, ал. 2 вр. ал. 1 ЗДвП. По изложените съображения няма как да бъде удовлетворено искането на защитниците за оправдаване на подсъдимия. II. По жалбите на частните обвинители. Адв. Б. оспорва фактическата обстановка, приета от състава на апелативния съд, свързана с извода му за наличие на съпричиняване от свид. С. за настъпване на вредоносния резултат, като се аргументира с това, че според него никое от вещите лица не е направило извод за наличие на противоправни субективни действия на другия участник в пътно транспортното произшествие. Преди всичко следва да се подчертае, че това представлява правен, а не експертен въпрос, на който съдебните инстанции, а не вещите лица дължат отговор. Затова и няма как експертите да дадат заключение по него. Касационният съд не е съд по фактите, а се произнася в рамките на приетите фактически положения, установени от контролираната инстанция при спазване на процесуалните правила. От фактическа страна е безспорно, че свид. С. е ускорил движението на л. а. Ауди, когато е бил изпреварван от автомобила, управляван от подс. А.. С това свид. С. е допуснал нарушение на чл. 42, ал. 3 ЗДвП, който задължава водача на изпреварваното превозно средство да не увеличава скоростта. По този начин свид. С. е съпричинил престъпния резултат. В този смисъл, твърдението на повереника, че липсват противоправни субективни действия на другия участник е неоснователно и следва да се отхвърли. Тезата на частните обвинители за неправилно приложение на закона се основава и на неправилна интерпретация на разпоредбата на чл. 343а НК. Частните обвинители поставят приложението на привилегирования състав не в зависимост от инициираното от подс. Б. А. обаждане до единния номер за спешни повиквания 112, на който е съобщил за станалия инцидент, а от необходимостта той лично да е извършил активни действия по тяхното спасяване или най-малкото да е поискал изпращането на две линейки за всеки от пострадалите. В тази връзка следва да бъде посочено, че изискванията на законодателя за прилагане на привилегирования състав са две – помощта да е била необходима, т. е. да е оказана на жив човек и деецът да е бил в достатъчна степен активен в действията си по поддържане живота на пострадалия. В настоящия казус и двете предпоставки са налице. Безспорен факт е, че пострадалите П. Т. и Н. С. са били живи към момента на обаждането до телефон 112, инициирано от подс. Б. А.. Несъмнено е, че подсъдимият съобразно възможностите си е предприел действия, които обективно и субективно са били насочени към спасяване живота на пострадалите, т. к. първи той е отправил обаждането до спешен телефон 112 и е съобщил за катастрофата. Посочил е и мястото на злополуката. Обстоятелството, че свид. А. е издърпала телефона от ръцете му, за да доуточни мястото, където се намират пострадалите Т. и С. и за да поясни, че има нужда от две линейки, не омаловажава първоначалните активни действия на подс. Б. А. като такива, насочени към оказване на помощ за живи лица. Привилегированият състав следва да се приложи и тогава, когато деецът е оказал помощ на пострадалия заедно с други лица. /Р № 9-85-III н.о. ВС/ Настоящият касационен състав не намира основание да приеме, че е налице касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Правилно наказанието на подсъдимия е било индивидуализирано при условията на чл. 55 НК. Контролираният съд е подложил на внимателен анализ относителната тежест на всички обстоятелства по чл. 54 НК, които имат значение за определяне на наказателната принуда, която следва да бъде приложена спрямо подсъдимия. Правилно като смекчаващи отговорността обстоятелства са преценени чистото му съдебно минало, изразеното съжаление за настъпилия общественоопасен резултат, младата му възраст към момента на деянието, данните за упражняван от него общественополезен труд, положителните характеристични данни, значителното съпричиняване на съставомерните последици от другия водач, който не е привлечен към наказателна отговорност и продължителността на наказателното производство. То е образувано на 05.08.2011 г., а делото не е било отлагано по причина на подс. Б. А. нито веднъж. ВКС споделя извода на въззивния съд, че срокът на разглеждане на наказателното производство над осем години се явява неразумен, независимо от сложността на делото. Затова и с оглед компенсиране на нарушението по чл. 6 § 1 КЗПЧОС правилно контролираният съд е съобразил това обстоятелство, за да индивидуализира наказанието под специалния минимум, предвиден в разпоредбата на чл. 343а, ал. 1, б. „г“ НК. Във всички случаи, констатацията за допуснато нарушение на правото на разглеждане на делото в разумен срок се преценява като смекчаващо обстоятелство със съответната тежест и значение в зависимост от конкретния срок на забавата и поведението на привлеченото към наказателна отговорност лице. Не следва да се забравя и че редуцирането на наказанието на това основание се прилага за всички наказателни производства без значение от конкретната обществена опасност на престъплението. Доводът на прокурора, че подс. Б. А. следва да носи отговорност за собственото си поведение е принципно верен, но ако свид. С. бе привлечен към наказателна отговорност, тогава и той би понесъл последиците от причинения престъпен резултат. В случая не може да бъде пренебрегнат факта, че единственият привлечен към отговорност е подс. Б. А., поради което няма как да бъде игнорирано значителното съпричиняване на тежките съставомерни последици от свид. С. и то да не бъде съобразено при определяне размера на наказанието, което подс. А. следва да понесе. Не може да бъде споделено възражението, че апелативният съд е обсъдил само смекчаващите отговорността обстоятелства, а е пренебрегнал изключително тежките последици от деянието. На доводите на частните обвинители в този смисъл въззивният съд изрично е отговорил на стр. 24 и стр. 25 от решението. Тежкият резултат, причинен от деянието е съобразен от законотвореца при формулиране на състава на по-тежко наказуемия състав, по който подс. Б. А. е привлечен да отговаря, поради което и няма как да бъде обсъден отново като отегчаващо отговорността обстоятелство. Съгласно разпоредбата на чл. 56 НК не са смекчаващи и отегчаващи обстоятелства тези, които са взети предвид от закона при определяне на съответното престъпление. В конкретния случай контролираният съд е спазил тъкмо посоченото правило и при липсата на отегчаващи отговорността обстоятелства на подс. Б. А. извън обхванатите от правната норма, се е съсредоточил върху коментар на смекчаващите отговорността му. Поставянето на акцент върху генералната превенция не би могло само по себе си да обуслови извод за необходимост от увеличаване на наказанието като се игнорират всички останали обстоятелства от значение за неговата индивидуализация. Цитираната от поверениците на частните обвинители съдебна практика в подкрепа на тезата им за необходимост от увеличаване размера на наказанието лишаване от свобода и отпадане на условното осъждане е неприложима в конкретния случай. Тя се отнася до умишлено убийство с множество квалифициращи признаци, а в коментирания случай става дума за непредпазливо деяние. Съдебните инстанции са направили внимателна преценка на предпоставките, визирани в чл. 66, ал. 1 НК, както и отражението на условното осъждане върху постигането на целите на наказанието, визирани в чл. 36 НК. Разсъжденията им са били базирани върху множеството смекчаващи отговорността обстоятелства, относими към личността на подс. Б. А., за когото деянието се явява инцидентна проява в живота. Тези данни, в съчетание с демонстрираното от него съжаление, подкрепят направената констатация, че поправянето на подсъдимия може да бъде постигнато и без отделянето му от обществото. Наред с това, не бива да се забравя и констатирания неразумно дълъг срок на разглеждане на делото. /Р № 95-19-III н.о. ВКС/ Изпитателният срок, индивидуализиран на три години, позволява да се реализира предупредителния ефект на условното осъждане както върху подсъдимия, така и спрямо останалите членове на обществото, защото през този период, ако подсъдимият не спазва установения в страната правов ред, е налице реален риск той да изтърпи отложеното наказание. Изпитателният срок заедно с четиригодишния срок на наложеното наказание лишаване от право да управлява моторно превозно в достатъчна степен ще изиграят поправително и възпитателно въздействие по отношение на подс. Б. А. като водач. Така индивидуализирана по вид комплексната санкция ще осигури необходимия баланс между поправянето и превъзпитанието на подсъдимия и превантивната роля на наказанието. Отново следва да се подчертае, че генералната превенция не се основава само и единствено върху размера на наказанието. С не по-малко значение са неизбежността на същото и навременното санкциониране на престъпните посегателства. Не може да бъде удовлетворено и отправеното от защитата искане до съда в молба от 12.06.2020 г., потвърдено в съдебно заседание, за намаляване размера на срока на наказанието лишаване от правоуправление до размера на лишаването от свобода. Подобно касационно основание не е посочено в касационната жалба и не може да бъде релевирано за първи път извън срока на обжалване. По изложените съображения настоящият състав намира, че въззивното решение следва да бъде оставено в сила. Водим от горното, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 447 от 14.11.2019 г. на Софийски апелативен съд по ВНОХД № 250/2017 г. Решението не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.