1 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № ............ гр. София, ………………..2017 година ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на четиринадесети март през две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА АННА БАЕВА като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева ч. т. дело № 207 по описа за 2017г. Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ищеца [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. Р. Т. В. и адв. А. У. срещу определение № 1435 от 20.04.2016г. по ч. гр. дело № 1730/2016г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 8 състав, с което е потвърдено определение от 22.10.2015г. по т. дело № 9431/2014г. на Софийски градски съд, ТО, VІ-21 състав, с което е върната исковата молба, депозирана от [фирма], [населено място] срещу [фирма] /в несъстоятелност/, [населено място] с правно основание чл. 422 ГПК за признаване на установено, че ищецът има непарично вземане за предаване на вакуум опаковъчна машина М., модел R 240, машинен номер 113158, въз основа на развален договор за лизинг от 23.04.2007г. с нотариална заверка на подписите, за която машина е издадена заповед за незабавно изпълнение от 25.03.2014г. по ч. гр. дело № 14426/2014г. на Софийски районен съд, 81 състав. Частният жалбоподател прави оплакване за неправилност на въззивното определение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В приложено към частната касационна жалба изложение релевира доводи за допускане на касационно обжалване на съдебния акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по релевантни процесуалноправни въпроси, които се решават противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона: 1. Въпросът, „че [фирма] може да предяви по отношение на процесното оборудване и срещу длъжника – в открито производство по несъстоятелност – само искове за собственост по чл. 108 – чл. 109а ЗС или чл. 124 ГПК, за да е налице допустимост по чл. 637, ал. 6, т. 1 ТЗ”, е решен в противоречие с решение от 17.08.2012г. по т. д. № 163/2011г. на СГС, VІ-9 състав – основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. 2. „Допустимо ли е на основание чл. 637, ал. 6, т. 1 ТЗ образуването на нови съдебни или арбитражни производства по имуществени граждански или търговски дела срещу длъжника в открито производство по несъстоятелност, с основание облигационни претенции /искове/ за предаване на вещи – различни от вещноправните искове по чл. 108 ЗС, чл. 109а ЗС, включително иск за връщане на лизингова вещ, при положение, че ищецът твърди и се легитимира като собственик на лизинговата вещ, лизинговата вещ се държи от длъжника – ответник и на ищеца е отказано със съдебен акт предявяване на вземането за връщане на собствената вещ по реда на чл. 685 ТЗ и по реда на чл. 694 ТЗ?” – по отношение на този въпрос частният жалбоподател поддържа наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като разглеждането му би допринесло за промяна на създадената поради неправилно тълкуване на чл. 637, ал. 6, т. 1 ТЗ съдебна практика. Ответникът [фирма] /в несъстоятелност/, [населено място] чрез синдика В. А. Р. оспорва частната касационна жалба и прави възражения за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, евентуално за правилност на въззивния съдебен акт. Поддържа, че в т. 1 от изложението относно основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК се сочат твърдения, но липсва формулиран правен въпрос, както и че не са представени доказателства за влизане в сила на решението на СГС. По отношение на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК частният жалбоподател релевира доводи, че разпоредбата на чл. 637, ал. 6, т. 1 ТЗ е пълна, ясна, не съдържа противоречия и не е налице съдебна практика, която трябва да бъде променяна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и релевираните доводи, приема следното: Частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна в преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Въззивният съд е констатирал, че заповедта за изпълнение и изпълнителният лист са издадени въз основа на нотариално заверен договор за лизинг, сключен между страните по делото, и със заповедта за изпълнение е разпоредено лизингополучателят да предаде на лизингодателя вещта, която му е била предоставена въз основа на лизинговия договор. Поради това е направил извод, че претенцията на ищеца в производство по чл. 422 ГПК следва да бъде за установяване наличието на задължение на ответника за предаване на процесната вещ, произтичащо именно от прекратяването на сключения лизингов договор – връщането на вещта следва да се претендира на облигационно основание, а не на основание правото на собственост върху нея. Недопустимо е предметът на иска по чл. 422 ГПК да се различава от предмета на издадената заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК. Въззивната инстанция се е аргументирала и с второ основание за недопустимост на исковото производство като се е позовала на разпоредбата на чл. 637, ал. 6 ТЗ, предвид обстоятелството, че ответникът [фирма] е в открито производство по несъстоятелност от 14.06.2010г., а производството по чл. 422 ГПК е образувано след това – исковата молба е подадена на 30.06.2014г. Изложила е съображения, че изключението по чл. 637, ал. 6, т. 1 ТЗ е неприложимо, тъй като касае защита правото на собственост на трети лица – искове за собственост, т. е. исковете, предвидени в чл. 108 – чл. 109а ЗС или чл. 124 ГПК, какъвто иск не е предявен в настоящото производство по чл. 422 ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за делото и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на формулираните от частния жалбоподател релевантни правни въпроси и изложените във връзка с тях твърдения и доводи. Посоченият в т. 1 от изложението процесуалноправен въпрос не отговаря на изискванията на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като частният жалбоподател не е представил доказателства че цитираното от него решение от 17.08.2012г. по т. д. № 163/2011г. на СГС, VІ-9 състав е влязло в сила. Посоченият в т. 2 от изложението процесуалноправен въпрос е релевантен за спора поради това, че е от значение за изхода на делото и е обусловил правните изводи на въззивната инстанция. Съгласно правомощията на касационната инстанция въпросът може да бъде конкретизиран по следния начин: Допустимо ли е на основание чл. 637, ал. 6, т. 1 ТЗ образуването на ново съдебно производство срещу длъжника в открито производство по несъстоятелност на основание облигационна претенция /иск/ за предаване на вещи, различни от вещноправните искове по чл. 108 ЗС и чл. 109а ЗС, а именно иск за съществуване на вземането за връщане на лизингова вещ по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, при положение, че ищецът - лизингодател твърди, че е собственик на лизинговата вещ и че договорът за лизинг, с който е предоставил вещта в държане на лизингополучателя – ответник, е прекратен. Така уточненият процесуалноправен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, предвид особеностите по конкретното дело, липсата на съдебна практика и възможността този въпрос да се разрешава противоречиво от съдилищата, поради което следва да се допусне касационно обжалване на въззивното определение на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Целта на предвиденото в разпоредбата на чл. 637, ал. 1 ТЗ спиране на съдебните и арбитражните производства по имуществени граждански и търговски дела срещу длъжника, с изключение на трудови спорове по парични вземания, след откриване на производството по несъстоятелност, и респективно недопустимостта на предявяване на искове за вземания след откриване на производството по несъстоятелност, е да се уеднакви редът за предявяване и приемане на вземанията на кредиторите - вземанията на кредиторите срещу длъжника да бъдат предявени пред съда по несъстоятелността, приети от синдика по реда на чл. 685 и следващите от ТЗ, евентуално установени по реда на чл. 690 – чл. 694 ТЗ и да се осигури по-широкия обхват на силата на пресъдено нещо, респективно установителното действие на тези решения. Смисълът на спирането по чл. 637, ал. 1 ТЗ е вземането, предмет на делото, да бъде признато в производството по несъстоятелност по облекчена процедура, поради което подлежат на спиране съдебни и арбитражни производства по имуществени граждански и търговски дела на длъжника, които имат за предмет вземания, които могат да се предявят в производството по несъстоятелност на ответника по реда на чл. 685, ал. 1 ТЗ - вземания с паричен характер. Не подлежат на спиране дела, които нямат за предмет вземания, които могат да се предявят по реда на чл. 685, ал. 1 ТЗ - дела, образувани по конститутивни искове, с които се предявяват преобразуващи /потестативни/ права, например иск по чл. 19 ЗЗД, иск по чл. 87, ал. 2 ЗЗД, иск по чл. 517, ал. 3 ГПК, дела, образувани по установителни искове по чл. 124, ал. 4 ГПК за собственост, за прогласяване на нищожност, дела, образувани по иск за възстановяване на нарушено владение, иск за връщане на наета или заета за послужване вещ, правата по които не могат да бъдат защитени, ако се предяви вземането пред синдика в производството по несъстоятелност на ответника. В този смисъл е формирана постоянна пракитка на ВКС по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК по частни касационни жалби срещу определения, с които са потвърдени първоинстанционни определения за спиране на искови производства на основание чл. 637, ал. 1 ГПК: определение № 206/21.04.2015г. по ч. т. д. № 1119/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., определение № 174/09.03.2012г. по ч. Гр. д. № 114/2012г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о., определение № 375/31.07.2013г. по ч. Гр. д. № 4501/2013г. на ВКС, ГК, І г. о., определение № 920/21.11.2011г. по ч. Т. д. № 534/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. Предвиденото в чл. 637, ал. 6, т. 1 ТЗ изключение за образуване на нови съдебни или арбитражни производства по имуществени граждански или търговски дела срещу длъжника след откриването на производство по несъстоятелност осигурява правото на защита на третите лица, които са собственици на вещи, находящи се в масата на несъстоятелността. Посочената правна норма следва да се тълкува разширително. Съгласно разпоредбата на чл. 617, ал. 2 ТЗ непаричното задължение се превръща в парично по пазарната му стойност към датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност. Когато непаричното задължение на длъжника произтича от прекратен договор за лизинг и се изразява в задължение за връщане на лизинговата вещ, хипотезата на чл. 617, ал. 2 ТЗ не е налице, поради което кредиторът – лизингодател не участва и в разпределението на осребреното имущество по реда на чл. 720 и следващите от ТЗ. Вещта – предмет на лизинговия договор, става част от масата на несъстоятелността и не подлежи на връщане на лизингодателя, ако длъжникът - лизингополучател е придобил собствеността съгласно уговорените клаузи в договора за лизинг. Ако длъжникът не е придобил собствеността върху вещта, последната не се включва в масата на несъстоятелността, поради което кредиторът – лизингодател има право да претендира връщането й или на облигационно основание поради прекратяване на договора за лизинг – за връщане на държането на предоставената на лизинг вещ, или чрез ревандикационен иск - за предаване на владението на вещта поради ползването й без правно основание. Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав дава следния отговор на релевантния правен въпрос: Допустимо е на основание чл. 637, ал. 6, т. 1 ТЗ образуването на ново съдебно производство срещу длъжника в открито производство по несъстоятелност на основание облигационна претенция /иск/ за предаване на вещ, различен от вещноправните искове по чл. 108 ЗС и чл. 109а ЗС, а именно иск за съществуване на вземането - връщане на предоставената на лизинг вещ, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, при положение, че ищецът - лизингодател твърди, че е собственик на лизинговата вещ и че договорът за лизинг, с който е предоставил вещта в държане на лизингополучателя – ответник, е прекратен, поради което претендира връщането й. При така дадения отговор на релевантния правен въпрос се налага изводът, че въззивното определение е неправилно. Неправилно е изразеното от въззивната инстанция разбиране за неприложимост на изключението по чл. 637, ал. 6, т. 1 ТЗ поради това, че се касае за защита правото на собственост на трети лица – искове за собственост, т. е. исковете, предвидени в чл. 108 – чл. 109а ЗС или чл. 124 ГПК. Искът за връщане на лизинговата вещ поради прекратяване на лизинговия договор по вина на длъжника – лизингополучател попада в изключението по чл. 637, ал. 6, т. 1 ТЗ. Допустимо е лизингодателят да твърди, че е собственик на вещта, че я е предоставил за ползване на лизинг на лизингополучателя и че поради неизпълнение на задълженията на лизингополучателя за плащане на лизинговите вноски е прекратил договора за лизинг, поради което претендира връщане на държането на вещта – предмет на договора за лизинг. В този случай твърдението за право на собственост не обосновава правно основание на претенцията по чл. 108 ЗС. Не съществува пречка при предявен иск за връщане на вещта на облигационно основание /прекратен договор за лизинг по вина на лизингополучателя/ и спор относно собствеността на вещта да бъде установено правото на собственост с оглед изключване на вещта от масата на несъстоятелността. Неправилно въззивният съд е приел, че предметът на иска по чл. 422 ГПК се различава от предмета на издадената заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК. В заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК /сключения между страните договор за лизинг/ частният жалбоподател /заявител в заповедното производство/ е изложил твърдения, че е собственик на предоставената за ползване на лизинг машина и че договорът за лизинг е прекратен поради неплащане на лизингови вноски от ответника – лизингополучател. Същите твърдения са изложени и в исковата молба по установителния иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, поради което изводът на въззивната инстанция е неправилен. Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че обжалваното въззивно определение е неправилно, поради което същото следва да бъде отменено и делото върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение О П Р Е Д Е Л И : ОТМЕНЯ определение № 1435 от 20.04.2016г. по ч. гр. дело № 1730/2016г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 8 състав и определение от 22.10.2015г. по т. дело № 9431/2014г. на Софийски градски съд, ТО, VІ-21 състав. ВРЪЩА делото на Софийски градски съд за продължаване на съдопроизводствените действия. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.