Р  Е  Ш  Е  Н И  Е   N  191   София, 05.03.2010г.   В ИМЕТО НА НАРОДА         Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в открито заседание на осемнадесети февруари............................ две хиляди и десета година в състав:                                                                    Председател:   ТАНЯ МИТОВА                                                                                                 Членове:    ЕМИЛ ТОМОВ                                                                                             ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ при секретаря  Р.Иванова............……….…..................................................... в присъствието на прокурора .............…….............................................изслуша докладваното от председателя (съдията) ТАНЯ МИТОВА.............................. гр.дело N 4956/2008 година. Производството е по чл.290 ГПК. Постъпили са две касационни жалби - от енорийски свещеник Г. Д. Г. от гр. Лом и от “В”, представлявана от Видинския митрополит Д. , срещу решение № 29 от 5.03.2008г. по гр.д. № 663/2007г на Видинския окръжен съд, с което е оставено в сила решение № 623 от 12.10.07г. по гр.д. № 66/2007г. на Видинския районен съд - в частта, с която е отхвърлен обективно съединен иск с правно основание чл.224, ал.1 КТ за разликата до предявения размер, както и в частта, с която не е ангажирана отговорността на първия ответник - Б. п. ц., представлявана от С. синод – спрямо първия касатор, и изцяло в уважената част – спрямо втория касатор. Касаторите взаимно си оспорват жалбите по съображения, изложени в писмени възражения. Ответникът - Б. п. ц., представлявана от С. синод, оспорва касационната жалба на Г. Д. Г. от гр. Лом и намира за основателна касационната жалба на “В”- гр. В.. Жалбите са постъпили в срока по чл.283 ГПК и са процесуално допустими – подадени са от легитимирани лица срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и са с обжалваем интерес над 1000 лева. Касационното обжалване е допуснато по въпросите, свързани с характера на правоотношението между свещениците и Българската п. ц. , по силата на което те изпълняват задълженията си по служене на църковните ритуали, за последиците от липсата на писмен договор, ако се приеме, че спорното правоотношение е с трудовоправен характер, за пасивната легитимация по исковете за неизплатено трудово възнаграждение и обезщетението за неизползван платен годишен отпуск, както и за момента, от който тече давностният срок по чл.358, ал.1, т.3 във вр. с ал.2, т.2 КТ спрямо искът за обезщетение поради неизползван платен годишен отпуск. Прието е, че по част от поставените въпроси липсва установена съдебна практика и това налага да се допусне касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а по друга част решението противоречи на установена практика на ВКС – чл.280, ал.1, т.2 КТ. С решението, предмет на касационно разглеждане е прието, че между свещеник Г. Д. Г. и В. митрополия са налице трудовоправни отношения, независимо от липсата на трудов договор, че В. С. М. е самостоятелно юридическо лице и правен субект, носител на права и задължения, че щом епархийският архиерей ръкополага енорийските и други свещенослужители и издава заповеди за назначаването им, В. митрополия, а не Българската п. ц. , ръководена от С. С. , е пасивно легитимирана по исковете, както и че споровете относно дължимостта на възнаграждение за положен труд и обезщетение за неизползван платен годишен отпуск имат гражданскоправен характер и не са от компетентността на църковния съд. За да обоснове този резултат съставът на въззивния съд се е позовал на текстове от Устава на Българската п. ц. /БПЦ/. Въз основа на заключение на съдебно-счетоводна експертиза е установил размера на неизплатеното възнаграждение и обезщетение. Последното е присъдил частично за периода 2004-2006г., т.е. за три години назад, тъй като за предходния исков период – 1996г.-2003г. е приел, че искът е погасен по давност, поради изтичане на общата тригодишна давност за периодичните платежи. 1. По жалбата на “В”: Основните доводи за недопустимост и неправилност на решението са в две направления – за липса на трудово правоотношение между страните и компетентност на гражданския съд да се произнася по искове за неизплатени възнаграждение и обезщетения, както и че дори да е налице такова правоотношение, исковете следва да се уважат спрямо втория ответник – Българската п. ц. , тъй като тя отговаря за добавъчното възнаграждение по бюджета на Ц. Развити са подробни съображения от пълномощника - адв. А. М. от АК В. Жалбата е неоснователна. Споровете между Г. Д. Г., бивш енорийски свещеник, освободен със заповед №50/1.09.2006г. на Видински митрополит Д. и. В. М., която се представлява от митрополит Д. , касаят неизплатени възнаграждения за положен труд и обезщетения за неизползван платен годишен отпуск, т.е. имат имуществен характер. Те не попадат под ведомството на църковните съдилища, на които са подсъдни църковно-наказателните дела, делата по църковни спорове и жалбите против актове и решения на църковно-административните органи – чл.179 от Устава на БПЦ. Обхватът на делата по църковни спорове, по смисъла на чл.179, т.2 от Устава, е изчерпателно уреден в чл.195 от същия устав, но сред тях не е посочена подсъдност на църковния съд във връзка с разглежданата материя.редбата на Устава БПЦ, съпоставена с общото правило на чл.29 от Закона за вероизповеданията /ЗВ/, в сила от 1.03.2003г. /ДВ, бр.120/29.12.2002г./, съгласно което трудовите правоотношения на свещенослужителите и служителите на религиозните институции се уреждат съобразно устава на религиозната институция, трудовото и социалното законодателство, дава отговор на поставения въпрос. Църковно-служебният договор №79/8 от 1.07.2005г., по силата на който свещенослужителят-ищец е служил в БПЦ и в частност във В. митрополия, не е приложен по делото, но е цитиран в становището на ответника “В” и в заключението на вещото лице – счетоводител. Въз основа на него е издадена заповед №79/8 от същата дата, с която ищецът е преназначен за председател на църковното настоятелство при храма в с. С., Ломско. Съдържанието на договора не може да се установи, но несъмнено в частта, която касае изпълнението на църковно-служебните задължения и ритуали, той не е от трудовоправен характер и се подчинява на специфичните цели и уредба на ЗВ и Устава на БПЦ. По друг начин стоят правата и задълженията, свързани с полагането на труд, за който се дължи възнаграждение по силата на чл.155, т.17 и чл.210, т.2 от Устава.редени са и някои други трудовови права – напр. за продължителността и начина на ползване на платен годишен отпуск, видно от приложеното окръжно №195/15.02.1999г. на Б. патриаршия, Св. С. Осигурителното и финансовото законодателство също съдържат специална уредба относно статута на тези лица, който е приравнен на работещите по трудово правоотношение /§1, т.2 от ДР във вр. чл.10, т.1 ЗОДФЛ и чл.4, ал.1, т.8 КСО/. Следователно, въпреки липсата на същинско трудово правоотношение, обективирано в трудов договор, статутът на свещенослужителя по отношение на упражняваната от него трудова дейност се съобразява с трудовото законодателство и това изрично е записано в цитирания чл.29 ЗВ. Той трябва да получи защита на нарушените си имуществени материални права, когато страна по тях е самата Б. п. ц., респ. нейни поделения, по реда на чл.14 ГПК /чл.6 ГПК /отм./. Затова като са приели за разглеждане делото и са постановили съдебен акт по същество, съдилищата са действали съобразно установената подведомственост по гражданските дела. Неоснователно се поставя и въпросът за пасивната легитимация по иска. Независимо от вътрешните отношения между Б п. ц. и В. М. , последната е субект на правото /юридическо лице/, който самостоятелно сключва договори и издава заповеди във връзка с възлагането и изпълнението на църковна служба. Щом тя е страна по материалното правоотношение ще отговаря и по предявените искове, а уреждането на вътрешно-служебните отношения с централната власт, съобразно разписаното в Устава на БПЦ, може да се уреди отделно, но не касае настоящото дело и следва да остане извън предмета на обсъждане. 2. По жалбата на Г. Д. Г.: По изложените вече съображения тя е неоснователна в частта, с която се претендира ангажиране на отговорността и на втория ответник по иска - Българската п. ц. , представлявана от С. синод. Касационната жалба е основателна в частта, с която този касатор е недоволен от въззивното решение, с което е отхвърлен искът му за обезщетение, което произтича от неизползван платен годишен отпуск. Въззивният съд го е уважил до размер на 535, 97 лева за периода 2004-2006г., но го е отхвърлил за разликата до претендирания размер от 1705 лева за предходни години, като погасен по давност. Решението е неправилно поради допуснато нарушение на материалния закон. На първо място в случая вземането не произтича от периодични платежи, нито се прилага общата погасителна давност по чл.111, б. “в” от ЗЗД. По всички парични искове за обезщетения, включително процесното за неизползван платен годишен отпуск, съществува специална уредба в КТ и срокът за предявяване на иска започва да тече от деня, в който правото е станало изискуемо или е могло да бъде упражнено - чл.358, ал.2, т.2 КТ. В случая началото на срока е нормативно определен – разпоредбата на чл.224, ал.1 КТ предвижда, че правото да се претендира обезщетение за неизползван платен годишен отпуск възниква при прекратяване на трудовото правоотношение. Срокът се брои по правилата на чл.72 ЗЗД и при положение, че правоотношението е прекратено на 1.09.2006г., а искът е предявен на 11.12.2006г., сезирането е своевременно и касаторът има право да получи всички суми за неизползван платен годишен отпуск, независимо от това за коя година се отнасят и защо не е бил ползван отпускът – в тази насока практиката на съдилищата е последователна, а решението на въззивния съд е постановено в разрез с нея. Искът се предявява глобално за времето, посочено в исковата молба. Съобразно неоспореното заключение на вещото лице Т. за периода 1996г. – 2003 г. се дължи сумата 925, 80 лева, ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното изплащане на задължението. За разликата до предявения размер от 1705 лева, или за 243, 23 лева, искът правилно е отхвърлен и в тази част въззивното решение следва да се остави в сила. По изложените съображения и в съответствие с правомощията си по чл.293, ал.1 и 2 ГПК Върховният касационен съд - състав на III г. о.   Р Е Ш И :   ОТМЕНЯ решение № 29 от 5.03.2008г. по гр.д. № 663/2007г на Видинския окръжен съд в частта, с която е отхвърлен иска на Г. Д. Г. от гр. Лом срещу. В. М., представлявана от НВП Д. , за заплащане на сумата 925, 80 лева, съставляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за времето от 1996г. до 2003г. вкл. и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА. В. М., представлявана от НВП Д. , ДА ЗАПЛАТИ на Г. Д. Г. от гр. Лом още сумата 925, 80 лева /девесттотин двадесет и пет лева и 80 ст./, съставляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за времето от 1996г. до 2003г. вкл., ведно със законната лихва върху тази сума от 11.12.2006г. до окончателното изплащане на задължението, а на Върховния касационен съд държавна такса от 106,50 лева. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата част. Решението е окончателно.   ПРЕДСЕДАТЕЛ:   ЧЛЕНОВЕ:1.   2.