Р Е Ш Е Н И Е № 105 Гр. София, 13 март 2023 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на двадесети януари през две хиляди двадесет и трета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА МАЯ ЦОНЕВА С участието на секретаря И. Петкова и в присъствието на прокурора А. Гебрев като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 937/2022 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по касационни жалби на адв. Н. Л. и адв. С. А., защитници на подс. Г. Д. Д., против присъда № 10/29. 09. 2022 год., постановена по в. н. о. х. д. № 223/2022 год. по описа на Апелативен съд – Пловдив. С жалбите са заявени всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Тезата за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила е обоснована с аргументи за предубеденост на съдебния състав; за отсъствие на задълбочено обсъждане и обстоен отговор на възраженията на защитата; за неоснователен отказ да бъдат уважени доказателствените искания на страните и за позоваване на недопустими доказателствени източници при изграждане на изводите по фактите; с неизясняване на обстоятелствата, свързани с момента на разкъсване на бъбрека на пострадалия и на причината за смъртта; за игнориране на данните, че пострадалият неколкократно е падал в дома си в периода от прибирането му след инцидента до постъпването му в здравно заведение; за пренебрегване на факта, че при приемането му в болницата не са открити видими травматични увреждания по тялото му; за несъобразяване на разясненията на експертите в съдебно заседание относно възможните начини на получаване на телесните повреди. Поддържа се, че вследствие на тези процесуални нарушения е приложен неправилно и материалният закон като в противовес на изводите на контролираната инстанция за осъществено престъпление по чл. 124, ал. 1 вр. чл. 128 от НК защитата излага доводи за правна квалификация на деянието по чл. 128, чл. 129 и чл. 132 от НК. Сочи се, че не са отчетени всички смекчаващи отговорността обстоятелства. При условията на алтернативност са направени искания за отмяна на присъдата и оправдаване на подсъдимия; за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд; за прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление или за намаляване на наложените наказания. В съдебно заседание защитниците поддържат жалбите по изложените в тях съображения. Подс. Г. Д. се солидаризира с аргументите на упълномощените от него адвокати. Повереникът на частните обвинители намира жалбата за неоснователна и пледира въззивната присъда да бъде оставена в сила. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите и възраженията на страните и в пределите на касационната проверка по чл. 347 от НПК, намери следното: С присъда № 2600002/18. 03. 2022 год., постановена по н. о. х. д. № 84/2021 год., Окръжният съд – Пазарджик е признал подс. Г. Д. Д. за виновен в това, че на 07. 08. 2020 год. в [населено място] умишлено причинил на М. Г. Д. тежка телесна повреда, изразяваща се в малко разкъсване на кората на левия бъбрек и формиране на свръхголям кръвоизлив зад коремницата с излив на кръв в коремната кухина, представляваща постоянно общо разстройство на здравето, опасно за живота, поради което и на основание чл. 128, ал. 1 вр. ал. 2, пр. последно от НК и чл. 54 от НК го е осъдил на седем години и шест месеца лишаване от свобода, като го е оправдал по обвинението за престъпление по чл. 115 от НК. Подсъдимият е признат за виновен и в това, че на 13. 08. 2020 год. в [населено място] държал боеприпаси: 5 бр. бойни патрони за дълго нарезно оръжие кал. /калибър/; 13 бр. ловни патрони, различни марки, /калибър/, заводски снаряжени и 1 бр. ловен патрон марка „марка“, /калибър/, без да е имал за това надлежно разрешение, изискващо се съгласно чл. 50, ал. 3 вр. ал. 2 от Закона за оръжията, боеприпасите, взривните вещества и пиротехническите изделия (ЗОБВВПИ), поради което и на основание чл. 339, ал. 1 от НК и чл. 54 от НК е осъден на три години и шест месеца лишаване от свобода. На основание чл. 23, ал. 1 от НК на Д. е наложено най-тежкото измежду така определените наказания – седем години и шест месеца лишаване от свобода. На основание чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „а“ от ЗИНЗС е определен първоначален строг режим за изтърпяване на наказанието. На основание чл. 68, ал. 1 от НК съдът е привел в изпълнение наказанието в размер на десет месеца лишаване от свобода, наложено със споразумение № 13/21.01.2020 г. по н. о. х. д. № 57/2020 год. по описа на РС – Пазарджик, като е определил първоначален строг режим за изтърпяването му. На основание чл. 59 от НК съдът е приспаднал предварителното задържане на подсъдимия. Гражданските искове на Е. Д. и Н. Д. против подсъдимия за претърпените от ищците неимуществени вреди са отхвърлени изцяло като неоснователни. Съдът се е разпоредил с веществените доказателства и е възложил в тежест на подсъдимия направените по делото разноски. Така постановеният съдебен акт е проверен по жалба на частния обвинител Е. Д. с искане за влошаване положението на подсъдимия, както и по жалба на последния с искания за оправдаването му. Отменен е в частта, с която подс. Д. е осъден за извършено престъпление по чл. 128 от НК и вместо това с въззивна присъда № 10/29. 09. 2022 год., постановена по в. н. о. х. д. № 223/2022 год. по описа на Апелативен съд – Пловдив, Д. е признат за виновен в това, че на 13. 08. 2020 год. по непредпазливост причинил смъртта на М. Г. Д., вследствие на умишлено причинена на 07. 08. 2020 год. тежка телесна повреда, изразяваща се в малко разкъсване на кората на левия бъбрек и формиране на свръхголям кръвоизлив зад коремницата с излив на кръв в коремната кухина, представляваща постоянно общо разстройство на здравето, опасно за живота, поради което и на основание чл. 124, ал. 1 вр. чл. 128, ал. 1 вр. ал. 2, пр. последно вр. чл. 54 от НК е осъден на осем години и шест месеца лишаване от свобода. Присъдата на окръжния съд е изменена в частта относно определеното общо най-тежко наказание и като такова е наложено наказанието в размер на осем години и шест месеца лишаване от свобода. В останалата част първоинстанционният съдебен акт е потвърден. Касационните жалби са допустими, тъй като са подадени от надлежни страни срещу подлежащ на касационна проверка съдебен акт в законно установения срок. Разгледани по същество, същите са неоснователни. При положение, че обективираните в двете жалби възражения са сходни по съдържание и насоченост, не е необходимо обсъждането им поотделно. Тъй като най-съществената част от доводите на защитата се отнасят до осъждането на подсъдимия за престъпление срещу личността, те следва да бъдат разгледани на първо място, като най-напред бъде даден отговор на тези, свързани с касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, защото те са от водещо значение за преценката на законосъобразността на обжалвания съдебен акт и наличието им би обезсмислило произнасянето по останалите твърдения за неправилно приложение на материалния закон и явна несправедливост на наказанието. На първо място, прегледът на мотивите към въззивната присъда не показва съществени отклонения от заложения в чл. 339, ал. 3 вр. чл. 305 от НПК процесуален стандарт. Апелативният съд е отразил приетите от него фактически положения, отбелязвайки по какво се различават те от констатациите на първата инстанция, подложил е на критична оценка доказателствения ѝ анализ и е представил собствените си съображения относно достоверността и убедителността на събраните гласни и писмени доказателства, след което е обективирал изводите си по правото като е обосновал наличието на всички обективни и субективни елементи от състава на двете престъпления. Вярно е, че в тази насока не е избран най-удачният подход и при излагане на изводите си по правото ПАС само е цитирал приложимата към посегателството против личността норма от особената част на НК. Това обаче не дава основание за отмяна на присъдата, защото на стр. 12-16 от мотивите наред с обсъждане на доказателствата предмет на обстоен коментар са били и наличието на причинна връзка между побоя и настъпилата смърт, и онези безспорно установени обстоятелства, позволили да се направи извод за субективната страна на деянието. Най-сетне контролираната инстанция е изложила и аргументите си за индивидуализиране на наказанието за всяко от двете престъпни посегателства. Оплакването за предубеденост на въззивния съдебен състав не намира подкрепа в материалите по делото. В процесуалната си дейност на съд по фактите въззивната инстанция е суверенна в преценката си дали и кои доказателствени искания на страните да удовлетвори и сам по себе си отказът да бъдат събрани посочените от защитата и обвинението доказателства не може да се третира като израз на предварително формирано становище за виновността или невиновността на подсъдимия, освен ако аргументите, изложени в определението, с което е оставено без уважение искането, не дават основание за подобна констатация. Коректният прочит на материалите по делото показва, че апелативният съд не е проявил пристрастие към нито една от страните. Всяко отделно искане на прокурора и защитниците по доказателствата и по движението на делото е било обект на задълбочено обсъждане, а уважаването или отхвърлянето на претенциите им е основано на надлежни юридически аргументи. Използваните изразни средства в постановените актове по време на второинстанционното производство позволяват констатация, че съдът е останал еднакво дистанциран от страните без да поставя под съмнение невиновността на подсъдимия, без да демонстрира предпочитания или пристрастност и без предварително да взема отношение по достоверността и убедителността на доказателствата и доказателствените средства. Претендираната от защитата предубеденост на решаващия състав на апелативния съд не може да бъде обоснована и с отказа му да кредитира в цялост обясненията на подсъдимия и показанията на свид. Я. Н.. Като инстанция по фактите въззивният съд е свободен в преценката си кои доказателствени източници заслужават доверие и кои следва да се третират като несъответстващи на обективната истина, стига изводите му за това да бъдат подкрепени от солидни аргументи. В случая тезата, представена от подсъдимия, не е била отхвърлена голословно и немотивирано или по начин, който да указва предварително установено убеждение относно ролята му в инкриминираните събития. Както обясненията на Д., така и показанията на фактическата му съжителка са били обект на задълбочено обсъждане от гледна точка на тяхната изчерпателност, последователност и логическа съгласуваност. Откроени са не само противоречията помежду им, но също така и вътрешните несъответствия в разказа на всеки един от тях пред съда и въз основа на тези обективни недостатъци на коментираните доказателствени средства убедително е защитен изводът, че подсъдимият се опитва да омаловажи ролята си в инкриминирания инцидент, а свид. Н. го подпомага да представи събитията в благоприятна за него светлина. За тази констатация от значение са били и противостоящите им показания на свидетелите Е. Д., Н. Й. и Н. Д., пред които пострадалият е споделил за нанесения му жесток побой именно от подсъдимия. Съобразено е, че за съобщено ѝ от М. Д. и близките му физическо насилие от лице, което познават, е свидетелствала пред окръжния съд и М. В., отзовала се на подадения сигнал на номер 112. След като е съпоставил така очертаните две групи гласни доказателствени средства въззивният съд обстойно и изчерпателно е мотивирал защо приема за достоверни тези от втората група, не на последно място изтъквайки, че за този му извод водещо значение имат трите съдебномедицински заключения и разясненията на експертите при защитата им пред съда. Контролираната инстанция е демонстрирала същия обективен и задълбочен подход и по отношение на другите правно значими обстоятелства. Специално внимание е било отделено на лансираната от защитата версия за получаване на травмите вследствие на неколкократното падане на М. Д. в банята и в стаята му в нощта след побоя. Отхвърлянето на подобен механизъм на възникване на уврежданията не е произволно и не е свързано с недопустими предположения както неоснователно се поддържа в касационните жалби. То е основано най-напред върху показанията на свид. Е. Д., съгласно които още в момента на прибирането си у дома синът ѝ е бил в тежко състояние и е изпитвал силни болки без същевременно да съобщи на майка си, че се е удрял и допълнително се е наранил тежко при което и да било от паданията си. Информация за получени по-късно увреждания въззивният съд не е могъл да извлече и от показанията на другите двама роднини, разговаряли с пострадалия преди постъпването му в болница – свидетелите Д. и Й.. Наред с това, за отхвърляне на коментираните доводи на защитата най-голяма тежест за апелативния съд са имали заключенията на съдебномедицинските експертизи. В тази насока контролираната инстанция е съобразила, че вещите лица са посочили принципната възможност за счупване на ребра при падане от собствен ръст, но в същото време са подчертали, че за да бъде направен професионално обоснован извод за генезата на уврежданията, е необходим комплексен подход, който може да обясни не само отделната травма, взета сама за себе си, но също така и всички заедно в тяхната съвкупност. Водеща за експертите е била локализацията на констатираните при аутопсията обективни находки предимно отляво и задно-странично в сравнително голяма и конкретна част от тялото, като всички травмирани ребра там, включително и двете, покриващи левия бъбрек, са счупени в една и съща област – между средна и задна мишнични линии, а фрагментите им са насочени навътре към гръдната клетка. В подкрепа на направеното от тях научно заключение за едномоментно счупване на ребрата съдебните медици са изтъкнали на първо място наличието на контузия на белия дроб подлежащо, а също така и обстоятелството, че ако травмите са резултат от падане от собствен ръст, следите от контактуващата с тялото повърхност биха били значително по-изразени и щяха да бъдат с по-ограничено разпространение. Въз основа на специалните си знания и дългогодишния си професионален опит вещите лица са достигнали до заключението, че констатираните от тях при аутопсията петнисти кръвонасядания са характерни и се получават именно при нанасяне на множество удари с твърд тъп предмет за сравнително кратко време и при запазено еднотипно разположение на нападателя и пострадалия. При това в нито едно от заключенията си съдебните медици не са свързвали разкъсването на паренхима на левия бъбрек с други обстоятелства освен с нанесения побой, отчитайки, че този орган е относително добре защитен, нито пък са сочили друг, по-късен момент на настъпване на увреждането. Според посоченото от тях и в писмените заключения, и в устните им разяснения пред съдилищата по фактите в деня на смъртта на пострадалия е настъпило разкъсването на хематома, в който се е събирала кръвта от нарушената цялост на бъбрека. Самото травмиране на органа обаче е отнесено от ескпертите към момента на нанасянето на побоя. Въззивната инстанция не е имала основание, изводимо от материалите по делото, да се солидаризира и с друг аспект от защитната линия на подсъдимия – за причиняване фрактурите на шестте ребра в ляво при реанимационните мероприятия, предприети в деня на смъртта на М. Д.. Отказът да бъде възприета тази версия е достатъчно ясен и също не е свързан с недопустимо предположение. Той е резултат от разясненията на вещите лица в съдебно заседание пред първостепенния съд и по време на въззивното съдебно следствие. В тази насока е съобразено на първо място посоченото от съдебните медици относно начина на извършване на рентгенографията. Тъй като пострадалият не е бил в състояние да стои изправен, образното изследване е направено в легнало положение и е било насочено към установяване състоянието на белия дроб, а не на ребрата, чието счупване е без разместване на костните фрагменти. Именно последното обстоятелство според вещите лица се явява допълнителен фактор, препятстващ установяване на травмата в нейната цялост в този първоначален момент. Експертите са изяснили, че счупените в ляво ребра и най-вече десето и единадесето (които се намират на нивото на засегнатия ляв бъбрек и чиято фрактура е установена още при приема на пострадалия в здравното заведение) са значително по-ниско от нивото на сърцето, в която област е концентриран индиректният сърдечен масаж. Освен това, ако се приеме, че ребрата в ляво са счупени при кардио-пулмоналната ресусцитация, не биха могли да бъдат обяснени останалите увреждания на Д., които са локализирани в дясната страна на тялото му. Що се отнася до разминаването между другата обективна находка при аутопсията – масивното кръвонасядане в ляво, и отразеното в медицинската документация при приемането на М. Д. в болницата, вещите лица са посочили, че се касае за непълнота, дължаща се на факта, че поначало спешната помощ е насочена към откриване и неутрализиране на животозастрашаващите състояния и доколкото мекотъканният хематом не представлява такова и не изисква оперативна интервенция или други действия от спешен порядък, хирургът не го е вписал в епикризата и в оперативния протокол. Несподеляеми са и възраженията за неизпълнени задължения на съда по чл. 13, ал. 1 и чл. 107 от НПК, вследствие на което е било накърнено правото на защита на подсъдимия. Отхвърлените доказателствени искания за допускане на комплексна съдебномедицинска експертиза и на повторна съдебно-психиатрична експертиза не дават основание за претендираната от касаторите отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане. В своята практика касационната инстанция неизменно е интерпретирала като съществено нарушение на процесуалните правила, ограничаващо процесуалните права на страните, само онези откази да бъде попълнено делото с доказателства, вследствие на които са останали неизяснени обстоятелства, включени в предмета на доказване. Настоящият казус обаче не е такъв. Както причината за смъртта на пострадалия, така и психичното състояние на подсъдимия към момента на извършване на посегателството срещу личността на М. Д. са били обект на обстойно и внимателно изследване от страна на първостепенния, а после – и от въззивния съд. Както в основното, така и в двете допълнителни заключения на съдебномедицинската експертиза (допуснати съответно на досъдебното производство и в хода на въззивното съдебно следствие) вещите лица са достигнали до категоричен извод, че непосредствената причина за смъртта е острата кръвозагуба вследствие на внезапното изкървяване в коремната кухина, което е възприето като елемент от тежката травма в областта на пояса от ляво. Доколкото изобщо е съществувала неяснота какъв е източникът на кръвоизлива – нарушаване целостта на левия бъбрек или разкъсването на установения при операцията ретроперитонеален хематом, тя е била отстранена с експертизата, допусната и приета от ПАС. Съгласно последното заключение кръвозагубата се дължи на причиненото вследствие побоя разкъсване на левия бъбрек, хематомът е послужил като междинен „резервоар“ за събиращата се в тъканите кръв и тъй като налягането в него се е повишило вследствие на уголемяването на обема му, се е стигнало до разкъсването му и до рязкото изкървяване в коремната кухина. Както беше посочено и по-горе, увреждането убедително е свързано от съдебните медици с причинения побой, а не с падането на пострадалия от собствен ръст след прибирането му в дома му или с травматичното въздействие на други фактори. Въз основа на специалните си знания и дългогодишния си професионален опит експертите са достигнали и до извод, че оперативната интервенция е била наложителна и е осъществена без пропуски, а евакуирането на установения при нея ретроперитонеален хематом е било противопоказано. Убедително са били отхвърлени и предложените от защитата други причини за смъртта на пострадалия – белодробна тромбемболия, перитонит или пневмония. Що се отнася до заключението на комплексната съдебно-психиатрична и психологична експертиза, в принципен план адв. Л. е прав, че е недопустимо вещите лица да изграждат своите експертни изводи върху материали, които не биха могли да послужат като доказателства по делото. Вярно е също така, че в коментираното заключение се съдържат извадки от обвинителния акт и от саморъчните обяснения на подсъдимия. В същото време на стр. 25 от заключението експертите са отразили констатираните от тях при прегледа и беседата с подсъдимия категорични маркери за изкривяване, модифициране и преекспониране на случилото се, а при разпита им пред апелативния съд са посочили, че цитират тези документи единствено за пълнота, но констатациите им, че към момента на физическото му съприкосновение с пострадалия Г. Д. не се е намирал в състояние на фрустрация, физиологичен афект или късосъединителна реакция, са изградени само и единствено върху личния преглед на подсъдимия и свидетелските показания, като водещ за тях е бил извършеният поведенчески анализ на освидетелстваното лице. Именно при този анализ са установени основните характеристики на личността на подсъдимия – бързи реакции, висока активност, изразена поведенческа мотивираност, упоритост, продуктивност, съсредоточеност, лесна приспособимост към променливи условия, но също така и демонстративност в поведението; завишена самооценка и известно надценяване на собствените възможности; потребност от лидерство; склонност да налага мнението си, да критикува и да търси отговорност от околните; склонност да реагира емоционално, когато претърпи неуспех или срещне противодействие; трудно приемане на критика и на мнение, различно от неговото; затруднения при зачитането на норми, правила, ред, дисциплина, йерархична зависимост и авторитети; доминиране на възбудния процес и лесно възникващо чувство на враждебност при противодействие или критика по негов адрес; повишена обидчивост и склонност към афективно отреагиране с прояви на физическа агресия особено към по-слаби от него личности. Най-сетне, като несъстоятелни следва да бъдат оценени твърденията в касационните жалби, че съдилищата по фактите са основали изводите си върху недопустими доказателства и доказателствени средства. Такива според защитата са показанията на свидетелите от досъдебното производство, които са приобщени към доказателствената съвкупност без да са налице законовите основания за това. Непредубеденият прочит на материалите по делото показва, че приложението на чл. 281 от НПК не е било произволно и неаргументирано. Прочитането на първоначалните показания на свидетелите неизменно е било обусловено от констатирането на някоя от предпоставките за това, като първостепенният съд ясно и недвусмислено е посочвал в обстоятелствената част на своите определения дали приобщава разпитите пред разследващ орган в тяхната цялост или не, а във втория случай досежно кои правно значими обстоятелства прочита съответните свидетелски показания. Изрично е отразено и основанието за приобщаване към доказателствената съвкупност като е направена диференциация дали се касае за отсъствие на спомен или за установени съществени противоречия. Прегледът на протоколите от досъдебното производство показва, че те съдържат всички изискуеми реквизити и тъй като съгласно чл. 131 от НПК представляват доказателствени средства за извършване на съответните действия, за реда, по който са извършени, и за събраните доказателства, не е съществувала процесуална пречка съдилищата по фактите да се позоват на тях при изграждане на изводите си касателно правно значимите обстоятелства. Известен резон в доводите на защитата може да бъде открит единствено по отношение свид. М. В., доколкото в оригиналния ѝ протокол за разпит, изготвен ръкописно от разследващия орган, не е фиксиран начален час на следственото действие, а такъв е посочен едва при съставяне на преписа. Този недостатък обаче не може да доведе до желаните от защитата процесуални последици – отмяна на проверявания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане, доколкото информация за състоянието на пострадалия, такова каквото то е било към момента на посещението на свидетелката в дома му и което я е мотивирало да вземе решение за незабавното му транспортиране в болница, апелативният съд е открил и в съставената от В. медицинска документация. В заключение: въззивният съд е изпълнил стриктно задължението си да провери правилността на атакувания съдебен акт досежно извършеното от подсъдимия посегателство срещу личността, като е подложил на собствен внимателен анализ доказателствата и средствата за тяхното установяване. Събраните от двете съдебни инстанции гласни и писмени доказателства, както и експертните заключения са били обсъдени поотделно и в съвкупността им, а оценката им е направена съобразно действителното им съдържание, при спазване на правилата на формалната логика, като са изложени убедителни аргументи във връзка с достоверността им. Обстоятелствата, подлежащи на установяване съобразно поставените от обвинението фактически рамки, са изведени в съответствие с процесуалните изисквания за обективност, всестранност и пълнота. Преди да бъдат обсъдени възраженията на защитата, отнасящи се до основанието по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, следва да се подчертае, че касационната проверка за правилното приложение на материалния закон се осъществява в рамките на установените от въззивния съд фактически положения, поради което касационната инстанция може да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК единствено в случаите, когато деянието не съставлява престъпление, но не и когато обвинението не е доказано, каквито са претенциите в жалбите. Тъй като установените от апелативния съд факти описват съставомерно поведение на подс. Д., не съществува процесуална възможност за оправдаването му за извършеното от него посегателство против личността. От обективна страна подсъдимият е извършил множество последователни и логически свързани действия, които пряко са били насочени към засягане телесната неприкосновеност на пострадалия Д.. Нанесени са му били множество значителни по сила наслагващи се удари, концентрирани в сравнително голяма област на човешкото тяло в ляво задно-странично, започваща от нивото на 5-6 ребро и достигаща до седалището. При този побой са били счупени множество ребра, контузен е бил белият му дроб в ляво и най-важното – разкъсана е била кората на левия му бъбрек, като по своята медико-биологична характеристика това увреждане представлява постоянно общо разстройство на здравето, опасно за живота и се квалифицира като тежка телесна повреда по смисъла на чл. 128 от НК. Именно руптурата на бъбрека е причината за формиране на масивен ретроперитонеален хематом, в който като в резервоар се е събирала течната кръв и който е изпълнявал функцията на тампон до момента, в който рязкото повишаване на налягането е довело до разкъсването му и до внезапна и бърза кръвозагуба, която пък е непосредствената причина за смъртта. По делото не са доказани нито претендираните от защитата пропуски при лечебния процес, които да са се изразили в ненавременни, некачествени или недостатъчни медицински мерки, нито предшестващи деянието здравословни проблеми на пострадалия, които да са довели до болестно нарушаване целостта на органа. Впрочем, дори и такива да бяха налице, това не би означавало автоматично изключване на причинната връзка, както неправилно се поддържа в жалбата. Наред с това категорично е изключена и възможността фаталното увреждане да е последица от неколкократните падания на М. Д. в дома му. Предвид отсъствието на други фактори извън травматичното разкъсване на левия бъбрек, които да са допринесли или самостоятелно да са причинили смъртта на пострадалия са несподеляеми аргументите на защитата за отсъствие на причинна връзка между действията на подсъдимия и настъпилия летален изход. Касационната инстанция намира за несъстоятелни доводите, отнасящи се до субективната страна на деянието и по-специално до обхвата на умисъла на подсъдимия. Според защитниците единственото, което е предвиждал Д. е настъпването на увреждане с медико-биологичните характеристики на средна телесна повреда. Тезата им е основана на описаното в медицинската документация за пострадалия, изготвена при първоначалния му преглед. Възраженията им биха били верни и съответни на закона само в случай, че беше установена и друга причина за настъпване на травмите извън поведението на подсъдимия и всяко от уврежданията се разглежда само за себе си, изолирано от целия комплекс действия, извършени от подсъдимия по отношение на пострадалия. Известно е обаче, че за формата на вината и по-специално за съдържанието на умисъла се съди именно по доказаните действия на дееца. Съобразно приетото от ПАС (а при отсъствието на пороци при формиране на вътрешното убеждение, то е обвързващо за касационната инстанция) след като повалил М. Д. на земята, Г. Д. му нанесъл множество удари – според съдебномедицинските заключения те са били не по-малко от седем – десет на брой. Всички те са били със значителна сила и са локализирани една конкретна област от човешкото тяло – гръдния кош и корема, като някои от тях са достигнали и до седалището. Засегнатата част е сравнително голяма, а травмите са коннцентрирани преимуществено в ляво. Побоят е продължил известно време въпреки молбите на пострадалия да спре. Както счупването на множество ребра вляво, така и подлежащите им увреждания – контузията на белия дроб и особено разкъсването на бъбрека са причинени едномоментно и представляват пряка и непосредствена последица от физическо насилие със значителен интензитет. Тези действия са осъществени в строга логическа последователност и убеждават, че деецът е предвиждал, че резултатът от тях ще бъде сериозното засягане на телесния интегритет на пострадалия и настъпването на телесно увреждане със значителна тежест. Неизвестна за него е била конкретната величина (степен) на вредата, но същият е бил съгласен с настъпването на целената противоправна вреда от всякаква степен, т. е. действал е при наличието на неопределен умисъл (в същия смисъл и Р. № 250/2019 год. по н. д. № 915/2018 год. на II н. о.). За прецизност следва да се отбележи, че съдът неправилно е основал изводите си относно наличието на умисъл за нанасяне на тежка телесна повреда върху телефонния разговор между подсъдимия и свид. Н. П., защото тези действия не са предшестващи или съпътстващи инкриминираното деяние, а го следват. Тъй като умисълът и изобщо вината се определят към момента на деянието, а не след неговото приключване, коментираното обстоятелство не може да заличи или промени обективираното вече субективно психическо отношение на дееца към извършеното и неговите общественоопасни последици, нито пък да послужи като аргумент в подкрепа на извода за наличие или отсъствие на умисъл. То има значение в друга насока – за вида и размера на наказанието. Няма основание да бъде ревизиран и изводът относно възможността подсъдимият да предвиди настъпването на смъртта на пострадалия. Тезата на касатора е обоснована избирателно с посоченото от вещите лица, че разкъсването на бъбрека, а впоследствие и на формирания от тази травма хематом е било изненадващо и за медицинския персонал, провеждал лечението на пострадалия Д.. Същественият ѝ недостатък се корени в изолирането на смъртоносното увреждане и в игнорирането на цялостния комплекс от действия на подсъдимия. Именно броят на ударите, тяхната сила, наслагването им и концентрацията им в определена област на тялото, при което са нанесени и други телесни увреждания, а не само коментираната телесна повреда, са факторите, които убеждават, че макар да не е предвиждал леталния изход, подс. Д. е могъл и е бил длъжен да предвиди, че от действията му е възможно да настъпи смъртта на пострадалия. Предвид обвързаността си от фактическите положения, приети за установени от долустоящите инстанции, настоящият съдебен състав не би могъл да удовлетвори претенцията на защитата за извършване на деянието в състояние на силно раздразнение, предизвикано от пострадалия. За приложението на привилегированите състави по чл. 118 от НК, чл. 124, ал. 2 от НК и чл. 132, ал. 1 от НК законодателят е предвидил кумулативното наличие на две предпоставки. На първо място следва да бъде установено провокативно поведение от страна на жертвата, изразило се някоя от посочените в закона прояви – насилие, тежка обида, клевета или друго противозаконно действие с реални или възможни тежки последици. Наред с това е необходимо деецът да е изпаднал в особено психическо състояние, представляващо краткотрайна, но бурна реакция, при която деецът не е в състояние и няма време да обмисли спокойно своето поведение, а действа под влияние на обзелите го бурни чувства. Установената съобразно процесуалните правила фактология не включва активно поведение от страна М. Д., което да е било насочено към засягане телесната неприкосновеност на подсъдимия или към накърняване на честта или достойнството му. Наред с това кредитираната от апелативния съд съдебнопсихиатрична експертиза е изключила по категоричен начин подсъдимият да се е намирал в състояние на силно раздразнение в която и да било от възможните му проявни форми – физиологичен афект, късосъединителна реакция или състояние на фрустрация, т. е. не е налице и втората изискуема предпоставка за прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление в претендирания от защитата смисъл. Неоснователно е и оплакването за явна несправедливост на наказанието, наложено за престъплението по чл. 124 вр. чл. 128 от НК. Контролираната инстанция е съобразила всички обстоятелства, имащи значение за вида и размера на санкцията, без да надценява едни от тях за сметка на останалите, като е изложила убедителни съображения защо същата следва да бъде определена в размер над средния, предвиден за престъплението по чл. 124 вр. чл. 128 от НК. Безспорно подсъдимият е трудово ангажиран и полага грижи за семейството си. Няма спор също така, че Д. е депозирал обяснения, с които е признал участието си в инкриминираното деяние и така е спомогнал за разкриването на истината. Тези смекчаващи отговорността обстоятелства обаче не могат да бъдат успешно противопоставени на останалите данни за личността на подсъдимия, които очертават високата му лична степен на обществена опасност. Сред тях на първо място следва да бъде изтъкната системната злоупотреба с алкохол, съпроводена с непрестанни прояви на вербална и физическа агресия към различни негови съселяни. Със значителна тежест в тази насока е и обремененото съдебно минало на Д., особено като се има предвид, че настоящото престъпно посегателство е извършено в изпитателния срок, при това само седем месеца след влизане в сила на предходната му присъда. За този извод способства и отсъствието на каквито и да било емпатия и съпричастност към състоянието на пострадалия, намерило израз в проведения телефонен разговор след деянието със свид. Н. П., при който подсъдимият заявил на свидетеля, че ще трябва да му стане бригадир, защото досегашният, т. е. пострадалият Д. „…вече за нищо не става“. Неоснователен е упрекът, че при индивидуализация на наказанието са били игнорирани оказаната от подсъдимия помощ на пострадалия и психичното състояние на Д. към момента на деянието, които следвало да се приемат като изключителни смекчаващи обстоятелства. Апелативният съд е приел, че не е налице надеждна доказателствена основа за тези обстоятелства, защото е намерил за недостоверни обясненията на подсъдимия и показанията на свид. Я. Н. относно първото от тях и се е доверил на заключението на съдебнопсихиатричната експертиза за нормалпсихологично и обичайно поведение, респ. за отсъствие на особено психично състояние на дееца и тези негови изводи се явяват обвързващи за настоящия съдебен състав след като, както беше посочено по-горе, аналитичната му дейност е съответна на процесуалния закон. Несъстоятелен е и доводът, че като смекчаващо обстоятелство с изключителна тежест следва да бъде ценен фактът, че смъртоносната увреждане е само едно. Коментираното обстоятелство изобщо не притежава характеристиките на смекчаващо такова, защото в случая се явява минимално необходимото за съставомерността на деянието по 124 от НК. Предвид тези съображения касационната инстанция не намери основание за извод, че спрямо подсъдимия е проявена прекомерна строгост и поради това се налага намаляване на наказанието. Напротив, подобен подход не би съдействал за поправянето и превъзпитанието на дееца и би създал чувство за безнаказаност у останалите членове на обществото. Що се отнася до второто обвинение, по което е ангажирана наказателната отговорност на подсъдимия – това по чл. 339, ал. 1 от НК, недоволството на защитниците е преобладаващо декларативно. Извън довода за незаконен състав, който безспорно касае въззивното производство и постановения съдебен акт в тяхната цялост, нито в жалбата на адв. Л., нито в тази на адв. А. са изложени конкретни аргументи в подкрепа на твърдението за наличие на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от НК досежно осъждането на подсъдимия за незаконно държане на боеприпаси. Не са посочени пропуски и недостатъци в аналитичната дейност на апелативния съд, нито такива, свързани със съдържанието на постановената присъда в тази ѝ част. Не е отразено с кои от изводите за съставомерност на деянието от обективна и субективна страна изразява несъгласие защитата. Всичко това прави невъзможна касационната проверка, която съгласно чл. 347 от НПК има съвсем различни обхват и предели от въззивната такава. Служебна намеса на върховната съдебна инстанция по наказателни дела е допустима единствено в случаите на съществени нарушения на процесуалните правила от категорията на абсолютните или когато се установят закононарушения, които съществено накърняват правно защитените интереси на подсъдимия или основните начала на правораздаването (Р. № 76/2004 год. по н. д. № 505/2003 год. на ІІІ н. о., Р. № 346/2004 год. по н. д. № 1054/2003 год. на ІІІ н. о. и др.). Нито една от посочените хипотези не е налице в настоящия казус, поради което не съществува процесуална възможност за удовлетворяване на претенциите за отмяна на присъдата в тази ѝ част и за връщане на делото за ново разглеждане досежно това обвинение, нито за оправдаване на подс. Д. по него. Единствените конкретни доводи във връзка с престъплението по чл. 339 от НК касаят справедливостта на наложеното наказание, но материалите по делото не насочват към извод за основателността им. Разнообразието на незаконно държаните боеприпаси като калибър и предназначение за различни видове огнестрелно оръжие очертават немалка степен на обществена опасност на деянието. Същата не се повлиява от начина, по който са придобити боеприпасите и за вида и размера на наказанието за незаконното им държане е без значение дали подсъдимият ги е закупил, получил в наследство или ги е придобил по друг начин. В същото време обремененото съдебно минало и недобрите характеристични данни на подсъдимия, както вече беше посочено, разкриват значителната обществена опасност на дееца и изискват по-сериозна обществена реакция, за да бъдат постигнати целите по чл. 36 от НК и преди всичко индивидуалната превенция. Като тежест и значение коментираните отегчаващи обстоятелства превалират над смекчаващите, каквито безспорно са направените от подсъдимия признания и количеството на инкриминираните патрони. Предвид изложеното не може да се приеме, че е налице явно несъответствие между обществената опасност на деянието и дееца и размера на наложеното наказание. Предвид изложеното и след като не установи наличието на изтъкнатите в касационните жалби основания за отмяна или изменение на въззивния съдебен акт, настоящият съдебен състав намери, че същият следва да бъде оставен в сила. Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 10/29. 09. 2022 год., постановена по в. н. о. х. д. № 223/2022 год. по описа на Апелативен съд – Пловдив. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.