Р Е Ш Е Н И Е № 50092 гр. София, 15.01.2024 г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в открито заседание на двадесет и четвърти октомври, две хиляди двадесет и трета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА НИКОЛАЙ МАРКОВ като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№1596 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Д. Г., Д. Г. М. и М. Г. М. срещу решение №54 от 12.01.2022 г. по в.гр.д.№2008/2021 г. на САС, изменено в частта за разноските с определение №1195 от 04.05.2022 г. по в.гр.д.№2008/2021 г. на САС. С обжалваното решение, след частична отмяна на решение от 04.02.2021 г. по гр.д.№16932/2017 г. на СГС, са отхвърлени предявените от Д. Д. Г., Д. Г. М. и М. Г. М. срещу ЗАД „Асет иншурънс” АД искове по чл.432, ал.1 от КЗ за разликата над сумите от по 50 000 лв. до присъдените суми от по 150 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на наследодателя им – съпруг и баща Г. М. Г., настъпила при ПТП на 23.11.2016 г., ведно със законната лихва от 20.09.2017 г. до окончателното изплащане и е потвърдено решение от 04.02.2021 г. по гр.д.№16932/2017 г. на СГС в частта, с която са отхвърлени предявените от Д. Д. Г., Д. Г. М. и М. Г. М. срещу ЗАД „Асет иншурънс” АД искове по чл.432, ал.1 от КЗ за разликата над сумите от по 150 000 лв. до пълните предявени размери от по 200 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на наследодателя им – съпруг и баща Г. М. Г., настъпила при ПТП на 23.11.2016 г., ведно със законната лихва от 20.09.2017 г. до окончателното изплащане. В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно, поради нарушение на процесуалния и материалния закон, и поради необоснованост. Поддържа се, че с диспозитива на влязла в сила присъда, застрахованият при ответното дружество делинквент е признат за виновен в това, че при управление на МПС е нарушил правилата за движение - управляваното от него полуремарке е навлязло в лентата за насрещно движение, като се е движил и със скорост от 60 км/ч при ограничение от 50 км/ч. Посочва се, че вместо на основание чл.300 от ГПК да зачете задължителната сила на присъдата, въззивният съд е приел наличие на съпричиняване от 2/3, поради навлизане на управляваното от наследодателя на ищците МПС в лентата на движение на МПС, управлявано от делинквента. Навеждат се доводи, че предвид изложеното и независимо от установената по делото скорост на движение от 101 км/ч на МПС, управлявано от наследодателя на ищците, възражението за съпричиняване се явява неоснователно, тъй като не са ангажирани и събрани доказателства относно значението на управлението с превишена скорост за настъпване на ПТП, респективно за причинна връзка между двете. Сочи се, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди е определен неправилно, като се иска отмяна на решението в обжалваната част и уважаване на исковите претенции изцяло с присъждане на направените разноски. Ответникът по касация ЗАД „Асет иншурънс” АД заявява становище за неоснователност на жалбата. С определение №50305 от 13.06.2023 г. обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по следните въпроси: 1. Относно задължителния характер на влязлата в сила присъда за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието. 2. За предпоставките за приложението на чл.51, ал.2 от ЗЗД и определянето на степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и наведените от страните доводи, намира следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установени фактите относно: естеството на ПТП като реализирано застрахователно събитие, настъпило през време на застрахователния договор, виновно и противоправно поведение на водача, предизвикал ПТП, чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответника застраховател и наличието на причинна връзка между ПТП и смъртта на наследодателя на ищците. Намерил е, че меродавно за определяне на справедливия размер на обезщетението за претърпените от ищците неимуществени вреди, който би репарирал в най-пълна степен болките и страданията им, в случая на първо място са възрастта на пострадалия в момента на ПТП – 55 години, установените близки отношения на любов и разбирателство между пострадалия и ищците, които правят още по-тежка невъзвратимата загуба. С оглед принципа за пълна обезвреда, залегнал в чл.51, ал.1 от ЗЗД, изискващ поправяне на всички вреди от непозволеното увреждане, е счел, че на преценка подлежат още характера, силата, интензитета и продължителността на търпените от ищците болки и страдания, при това както към момента на деликта, така и понастоящем, а така също и естеството на взаимоотношенията, създадени между тях и увредения, ролята на мъжа като съпруг и баща в семейството, душевното и здравословното състояние на ищците след произшествието. Анализирайки показанията на разпитаните свидетели /от които се установява, че отношенията в семейството били топли и хармонични, както и че преждевременната смърт на наследодателя им, е причинила на ищците тежка загуба/ и изхождайки от обхвата на неимуществените вреди, в които се включват всички онези претърпени болки и страдания, формиращи в своята цялост негативни емоционални изживявания, ноторно намиращи не само отражение върху психиката, но и създаващи емоционален дискомфорт за продължителен период от време, както и от разбирането, че критерият за справедливост, чийто израз е нормата на чл.52 от ЗЗД, не е абстрактен, а всякога детерминиран от конкретните факти, при зачитане съществуващата в страната икономическа конюнктура, въззивният съд е приел, че справедливото обезщетение за неимуществените вреди следва да бъде определено в размер на сумата от по 150 000 лв. за всеки един от ищците. По отношение възражението на ответното застрахователно дружество за съпричиняване на вредоносния резултат от самия пострадал е изложил съображения, че при съпоставяне на приетия в наказателния процес механизъм на произшествието и установения по настоящото дело такъв, е налице очевидно противоречие, като е посочил, че изводът на първоинстанционният съд, че влязлата в сила присъда не позволява да приеме нищо различно от приетото в наказателното производство, е неправилен. Споделил е становището, че фактът на съпричиняване подлежи на самостоятелно доказване в гражданското производство и за този факт гражданският съд не може да гради изводите си въз основа на събраните от наказателния съд доказателства в наказателното производство, нито въз основа на интерпретацията им от наказателния съд в присъдата относно деянието, в причинна връзка с която се претендира обезщетение за вреди и спрямо вредоносния резултат от което се противопоставя възражение за съпричиняване. Посочил е, че присъдата на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, разглеждащ гражданските последици на деянието, единствено относно това, дали деянието е извършено, неговата противоправност и виновността на дееца, а всички останали факти, които имат отношение към вредоносния резултат, следва да бъдат установени конкретно със съответните доказателствени средства в рамките на производството по разглеждане на гражданското дело. Установил е от заключенията на приетите пред първата съдебна инстанция експертизи, че товарен автомобил Скания не е навлязъл в насрещната лента на движение, а със субективните си действия при управление на т.а. Ситроен Джъмпер, пострадалият несъмнено е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат, като при движение в лявата за него хоризонтална крива със скорост от 101 км/ч, много над позволената от 50 км/ч и надвишаваща критичната, след като е загубил управлението над автомобила, който в следствие на центробежната сила е започнал да напуска платното за движение в дясно, е предприел последващи действия за овладяване на превозното средство и опит да го върне в платното за движение чрез завъртане на волана на ляво, при което превозното средство е започнало движение с едновременно търкаляне и плъзгане на колелата и е навлязло в лентата за движение на т.а. Скания, като се е ударило в левия борд на полурамаркето. С оглед тези факти, заедно със заключението на експертите, че ако при управлението на т.а. Ситроен Джъмпер водачът е спазвал ограничителната за пътя скорост от 50 км/ч, то той е имал техническа възможност да предотврати произшествието и двете превозни средства биха се разминали спокойно, е достигнал до извод, че поведението на наследодателя на ищците се намира в пряка причинна връзка с настъпилите вредоносни последици. Счел е, че в цялата поредица от факти, именно извършените от него действия се явяват част от онова решаващо, вътрешно необходимо /а не случайно/ условие, на което резултатът – настъпилата смърт, се явява неизбежно следствие, а при съпоставянето на действията на пострадалия и тези на водача на другото превозно средство /който също е нарушил правилата за движение, управлявайки т.а. с превишена и несъобразена с пътните условия скорост/ е очевидно, че превес има поведението на самия пострадал, което обуславя съпричиняването на вредоносния резултат да бъде определено в съотношение на 2/3 към 1/3. По въпросите, по които е допуснато касационно обжалване: Съгласно дадените от различни състави на ВКС разяснения, разпоредбата на чл.300 от ГПК предвижда, че влязлата в сила присъда е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това, дали е извършено, неговата противоправност и виновността на дееца. Изпълнителното деяние /външно обективирани фактически действия, изразени като съзнателен волеви акт, проявен във външно действие или бездействие при определени условия на време, място и обстановка/ е основен признак от обективна страна от състава на конкретното престъпление, очертан в конкретните норми на НК, които по отношение на престъпленията по транспорта, в значителната си част /вкл. нормите определящи съставите на престъпленията по чл.432 и чл.433 от НК/ имат бланкетен характер и се запълват от съответните норми на ЗДвП и ППЗДвП, съдържащи задължителни правила за поведение към участниците в пътното движение. Наказателният съд с присъдата си изяснява кои от посочените в обвинителния акт правила за движение по пътищата виновно са били или не са били нарушени от подсъдимия /с кои негови фактически действия и/или бездействия това е извършено/, като при извод за осъществено нарушение, от което са настъпили съставомерните последици, регламентирани в наказателния закон, нарушението се превръща в изпълнително деяние на съответния състав на престъпление по НК. Приетото с присъдата за осъществено или не фактическо действие/бездействие на подсъдимия, очертаващо изпълнителното деяние, е задължително за гражданският съд, който разглежда гражданските последици от присъдата. На следващо място съобразно константната практика на ВКС и разясненията, дадени в ТР №1/2014 г. на ОСТК на ВКС, съпричиняването на вредата изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина. Приносът на увредения - обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен. Само по себе си нарушението на установените в ЗДвП и ППЗДвП правила за движение по пътищата не е основание да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото се за същия обезщетение. Дали поведението на пострадалия е допринесло за увреждането, подлежи на установяване във всеки конкретен случай, като съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос - определянето на степента на съпричиняване зависи от конкретното проявление на визираните действия в конкретния причинен процес. В случая обжалваното решение е постановено в отклонение с посочените, споделяни от настоящия състав, разрешения – въззивният съд, в противоречие с очертаното в диспозитива на влязлата в сила присъда изпълнително деяние, е възприел наличие на навлизане на управляваното от наследодателя на ищците МПС в лентата на движение на МПС, управлявано от делинквента, от което, наред с превишаване на разрешената скорост, е извел и извод за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на починалия наследодател на ищците. Предвид изложеното и тъй като не се налага извършване на нови или повтарянето на съдопроизводствени действия, спорът, на основание чл.293, ал.2 вр. ал.1 от ГПК, следва да бъде разрешен по същество от касационната инстанция. С влязла в сила на 30.07.2020 г. присъда по н.о.х.д.№209/2017 г. на ОС Търговище, делинквентът П. А. П., чиято гражданска отговорност е застрахована при ответното дружество, е признат за виновен в това, че на 23.11.2016 г. при управление на товарен автомобил „Скания“ с прикачено полуремарке е нарушил правилата за движение-чл.16, ал.1, т.1, чл.21, ал.1 от ЗДвП, като управляваното от него полуремарке е навлязло в лентата за насрещно движение, а при движение в населено място, където разрешената скорост е до 50 км/ч, е надвишил скоростта и се е движил с 60 км/ч, и по непредпазливост е причинил смъртта на наследодателя на ищците. Посочената присъда на основание чл.300 от ГПК е задължителна за гражданския съд относно наличието на виновно и противоправно деяние на подсъдимия, предизвикал ПТП /вкл. и по отношение на установените фактически действия на подсъдимия, очертаващи изпълнителното деяние, в частност управлението на товарния автомобил със скорост над разрешената за пътния участък и навлизането на управляваното от подсъдимия полуремарке в лентата за насрещно движение/ и наличието на причинна връзка между ПТП и смъртта на наследодателя на ищците. В този смисъл не могат да бъдат споделени наведените от ответното дружество възражения за съпричиняване, изразяващо се в навлизане на управляваното от наследодателя на ищците МПС в лентата на движение на МПС, управлявано от делинквента с разрешената в пътния участък скорост. Неоснователно се явява и възражението за съпричиняване основано на управлението на МПС от починалия със 101 км/ч, при разрешена в пътния участък скорост от 50 км/ч. Действително по делото е установено по несъмнен начин превишаването на скоростта с повече от 50 км/ч над разрешената. Само по себе си обаче това нарушение на установените в ЗДвП и ППЗДвП правила за движение по пътищата не е основание да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото се за същия обезщетение. Както бе посочено дали поведението на пострадалия е допринесло за увреждането, подлежи на установяване във всеки конкретен случай, а в процесната хипотеза ответното застрахователно дружество не е ангажирало доказателства, установяващи каква би била опасната зона за спиране на пострадалия при управление на МПС с разрешената скорост и в кой момент управлявания от пострадалия автомобил би загубил напречна устойчивост – преди или след удара. Не са доказателство за противното становище, приетите от първата инстанция заключения на СТЕ, според които при движение със скорост от 50 км/ч, автомобилът, управляван от наследодателя на ищците, не би загубил напречна устойчивост и би се разминал с товарния автомобил „Скания“ безконфликтно. В тези им части експертизите не могат да бъдат кредитирани, доколкото почиват на неправилно възприети изводи, че товарният автомобил „Скания“ не е напускал лентата си на движение, а автомобилът на наследодателя на ищците е навлязъл в лентата за насрещно движение, които обаче както бе посочено, категорично се опровергава от влязлата в сила присъда. В светлината на изложеното в конкретната хипотеза твърденият от ответника принос на пострадалия не се установява по делото. Ето защо и при приетото от въззивния съд, че дължимият размер на обезщетение за неимуществени вреди е от по 150 000 лв. за всеки от ищците, извод направен след детайлен и внимателен анализ на установените по делото факти и при съобразяване на посочените в практиката на ВКС критерии, които следва да се вземат предвид при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, на основание чл.293, ал.2 от ГПК въззивното решение следва да бъде отменено в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение, исковете по чл.432, ал.1 от КЗ са отхвърлени за разликата над сумите от по 50 000 лв. до присъдените суми от по 150 000 лв., като исковете в посочените размери следва да бъдат уважени. С оглед изхода на спора решение №54 от 12.01.2022 г. по в.гр.д. №2008/2021 г. на САС, изменено в частта за разноските с определение №1195 от 04.05.2022 г. по в.гр.д.№2008/2021 г. на САС, следва да бъде отменено и в частта му, с която Д. Д. Г., Д. Г. М. и М. Г. М. са осъдени да заплатят на ЗАД „Асет иншурънс” АД разноски за въззивното производство над сумата от 2000 лв. до присъдения размер от 6000 лв. и разноски за първата инстанция от още 2031 лв., както и в частта му, с която решение от 04.02.2021 г. по гр.д.№16932/2017 г. на СГС е отменено в частта, с която ЗАД „Асет Иншурънс“ АД е осъдено да заплати: на основание чл.78, ал.1 от ГПК, вр. чл.38, ал.2 от ЗА на адвокат П. К. разликата над 5436 лв. до присъдените 14 931 лв. с ДДС, представляващи адвокатско възнаграждение, на основание чл.78, ал.6 от ГПК по сметка на СГС разликата над 6000 лв. до присъдените 18 000 лв., представляващи държавна такса и на основание чл.78, ал.6 от ГПК разликата над 125 лв. до присъдените 375 лв. за вещи лица. В частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение, отхвърлящо исковете за разликите от по 150 000 лв. до пълните предявени размери от по 200 000 лв. и осъждащо Д. Д. Г., Д. Г. М. и М. Г. М. да заплатят на ЗАД „Асет иншурънс” АД разноски за първоинстанционното производство в размер на 1014 лв., решението на въззивния съд следва да бъде оставено в сила. ЗАД „Асет иншурънс” АД дължи на адвокат К. заплащане на адвокатско възнаграждение за безплатна правна помощ пред въззивния съд в размер на 10 872 лв. с ДДС, на ищците – сумата от 25 600 лв., разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС, а по сметка на ВКС – заплащане на държавна такса в размер на 6030 лв. Мотивиран от горното Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение №54 от 12.01.2022 г. по в.гр.д.№2008/2021 г. на САС, изменено в частта за разноските с определение №1195 от 04.05.2022 г. по в.гр.д.№2008/2021 г. на САС, в частта му, с която след частична отмяна на решение от 04.02.2021 г. по гр.д.№16932/2017 г. на СГС, са отхвърлени предявените от Д. Д. Г., Д. Г. М. и М. Г. М. срещу ЗАД „Асет иншурънс” АД искове по чл.432, ал.1 от КЗ за разликата над сумите от по 50 000 лв. до присъдените суми от по 150 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на наследодателя им – съпруг и баща Г. М. Г., настъпила при ПТП на 23.11.2016 г., ведно със законната лихва от 20.09.2017 г. до окончателното изплащане, в частта му, с която Д. Д. Г., Д. Г. М. и М. Г. М. са осъдени да заплатят на ЗАД „Асет иншурънс” АД разноски за въззивното производство над сумата от 2000 лв. до присъдения размер от 6000 лв. и разноски за първата инстанция от още 2031 лв. и в частта му, с която решение от 04.02.2021 г. по гр.д.№16932/2017 г. на СГС е отменено в частта, с която ЗАД „Асет Иншурънс“ АД е осъдено да заплати: на основание чл.78, ал.1 от ГПК, вр. чл.38, ал.2 от ЗА на адвокат П. К. разликата над 5436 лв. до присъдените 14 931 лв. с ДДС, представляващи адвокатско възнаграждение, на основание чл.78, ал.6 от ГПК по сметка на СГС разликата над 6000 лв. до присъдените 18 000 лв., представляващи държавна такса и на основание чл.78, ал.6 от ГПК разликата над 125 лв. до присъдените 375 лв. за вещи лица, вместо което ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА ЗАД „Асет иншурънс” АД, ЕИК[ЕИК] да заплати на Д. Д. Г. [ЕГН], Д. Г. М., ЕГН [ЕГН] и М. Г. М., ЕГН [ЕГН] допълнително сумите от по 100 000 лв. на всеки /разликата над присъдените суми от по 50 000 лв. до размерите от по 150 000 лв./, обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на наследодателя им – съпруг и баща Г. М. Г., настъпила при ПТП на 23.11.2016 г., ведно със законната лихва от 20.09.2017 г. до окончателното изплащане, както и сумата от 25 600 лв., разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС. ОСЪЖДА ЗАД „Асет иншурънс” АД, ЕИК[ЕИК] да заплати на адвокат П. Д. К. от САК, личен номер [ЕГН], на основание чл.38, ал.2 от ЗА адвокатско възнаграждение за осъществена безплатна правна помощ пред въззивната инстанция в размер на 10 872 лв. с ДДС. ОСЪЖДА ЗАД „Асет иншурънс” АД, ЕИК[ЕИК] на основание чл.78, ал.6 от ГПК да заплати по сметка на ВКС, сумата от 6030 лв., държавна такса за касационната инстанция. ОСТАВЯ В СИЛА решение №54 от 12.01.2022 г. по в.гр.д.№2008/2021 г. на САС, изменено в частта за разноските с определение №1195 от 04.05.2022 г. по в.гр.д.№2008/2021 г. на САС в частта му, с която е потвърдено решение от 04.02.2021 г. по гр.д.№16932/2017 г. на СГС, в частта, с която са отхвърлени предявените от Д. Д. Г., Д. Г. М. и М. Г. М. срещу ЗАД „Асет иншурънс” АД искове по чл.432, ал.1 от КЗ за разликата над сумите от по 150 000 лв. до пълните предявени размери от по 200 000 лв. и Д. Д. Г., Д. Г. М. и М. Г. М. са осъдени да заплатят на ЗАД „Асет иншурънс” АД разноски за първоинстанционното производство в размер на 1014 лв. Решението не може да се обжалва. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.