Ключови фрази

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№50692

гр. София, 04.10.2022 г.


Върховният касационен съд на Република България, трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на двадесет и осми септември две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
ТАНЯ ОРЕШАРОВА

като разгледа докладваното от съдията Стоянова гр. д. № 520 от 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх. № 9287/25.11.2019 г. на „СТАР СЪРВИЗ“ ЕООД, ЕИК 200650719, подадена чрез адвокат В. Т., срещу въззивно решение № 158/11.10.2019 г., постановено по възз. гр. д. № 281/2019 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 697/21.05.2018 г., допълнено с решение № 273/05.03.2019 г., постановени по гр. д. № 897/2017 г. по описа на Пловдивския окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от „СТАР СЪРВИЗ“ ЕООД против Народното събрание на Република България иск с правно основание чл. 4, § 3 от Договора за функциониране на Европейския съюз /ДФЕС/ за заплащане на сумата 25 001 лева /претендирана частично от цялата сума от 66 861.82 лева/ - обезщетение за претърпени имуществени вреди за периода 01.08.2015 г. – 28.02.2017 г., произтичащи от нарушение правото на ЕС чрез приемане на § 18 от ПЗР на ЗИД на Закона за енергетиката /ЗИДЗЕ/, обн. ДВ бр. 56/2015 г., в сила от 24.07.2015 г., и представляващи по същество разликата между уговорения и реализиран приход от продажба на електрическа енергия, произведена от фотоволтаичната централа на касатора в [населено място], община Брезово.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението, за допуснати съществени нарушения на материалния и процесуалния закон – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поставя следните процесуалноправни въпроси: 1/ „Правилно ли е приложил процесуалния закон въззивният съд, ако е основал фактическите и правните си изводи на документи, приети по делото за сведение, а не като доказателства?“; 2/ „Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе с мотиви по всички въведени в процеса доводи, твърдения и възражения на страните и да обсъди всички приети по делото доказателства?“; 3/ „Може ли въззивният съд да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, без да даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства?“; 4/ „Може ли въззивният съд да променя фактическото основание на предявения иск, като обсъжда факти, различни от фактите, заявени от ищеца?“; 5/ „При допуснато процесуално нарушение от първоинстанционния съд, който не е указал на страните подлежащите на доказване факти, разпределянето на доказателствената тежест за тях и за кои не сочат доказателства, длъжен ли е въззивният съд да събере тези доказателства съгласно чл. 266, ал. 3 ГПК?“; и следните материалноправни въпроси: 6/ „Представляват ли публични средства/държавна помощ сумите задължително заплащани от крайните потребители за определено количество изкупена електрическа енергия от възобновяеми източници?“; 7/ „Представлява ли имущество по смисъла на чл. 16 и чл. 17, пар. 1 от ХОПЕС вземането по договор за цената на произведената електрическа енергия, чийто размер и срок за изплащане е определен с нормативен акт?“; 8/ „Съответства ли на принципите за недискриминация, равно третиране и равнопоставеност, заложени в решения на Съда на ЕС по дела C-319/02 и C-443/06 въведеното с § 18 от ПЗР ЗИДЗЕ, обн. в ДВ в бр. 56/2015 г., в сила от 24.07.2015 г., намаляване на преференциалните цени за изкупуване на електрическа енергия от възобновяеми източници само за определен вид производители – тези, които са подали заявление за подпомагане преди влизане в сила на Закона за енергията от възобновяеми източници?“. Счита, че произнасянето по първия въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Обосновава приложението на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставените втори, трети, четвърти и пети въпрос. Позовава се на решение № 141/14.10.2019 г. по т. д. № 2839/2018 г. на ВКС, II ТО, решение № 331/19.05.2010 г. по гр. д. № 257/2009 г. на ВКС, IV ГО, решение № 178/24.04.2017 г. по т. д. № 1340/2015 г. на ВКС, I ТО и др. по втория въпрос. По третия формулиран въпрос сочи противоречие на въззивното решение с т. 2 на ТР № 1/2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК; по четвъртия въпрос – с решение № 288/29.12.2015 г. по гр. д. №2293/2015 г. на ВКС, III ГО, решение № 149/10.09.2019 г. по гр. д. № 2779/2018 г. на ВКС, IV ГО, решение № 212/07.11.2019 г. по гр. д. №3544/2018 г. на ВКС, IV ГО и решение № 124/30.09.2019 г. по гр. д. № 3824/2018 г. на ВКС, I ГО; по петия въпрос – с решение № 72/09.07.2012 г. по т. д. № 398/2011 г. на ВКС, II ТО, решение № 389/18.10.2011 г. по гр. д. № 1672/2010 г. на ВКС, IV ГО, решение № 167/26.10.2017 г. по гр. д. 209/2017 г. на ВКС, I ГО, решение № 700/06.12.2010 г. по гр. д. № 304/2010 г. на ВКС, III ГО и др. Обосновава приложението на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по поставените шести, седми и осми въпрос. Позовава се на решение от 28.03.2019 г. по дело C-405/16 СЕС и решение от 13.03.2001 г. по дело C-379/98 по шестия въпрос; на решение по дело C 398/13 P /Inuit Tapiriit Kanatami/, решение по дело „Анхойзер – БУШ ИНК. срещу Португалия /жалба 73049/01/, решение по дело Malik срещу Обединеното кралство № 23780/08 по седмия въпрос; на решение по дело C-319/02 от 07.09.2004 г. Petri Manninen, решение по дело C-443/06 Hollman по осмия формулиран въпрос.
Касаторът излага съображения, че са налице и трите основания за допускане касационно обжалване на решението по чл. 280, ал. 2 ГПК. Твърди вероятна нищожност на въззивното решение, като излага оплаквания, че формираната в него воля е изразена по начин, изключващ възможността съдържанието ѝ да се установи дори по пътя на тълкуването. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. второ – вероятна недопустимост на обжалваното решение, поддържа по съображения, че въззивният съд се е произнесъл по съществото на спора, макар по делото да са установени предпоставките на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК за спиране на производството – дело C-366/2019, образувано пред Съда на ЕС по повод преюдициално запитване на Софийски районен съд по гр. д. № 21304/2016 г. по въпроси, свързани с тълкуването на разпоредбите на чл. 3 и чл. 4 от Директива 2009/28/ЕО, чл. 16 от ХОПЕС, принципа за правна сигурност и принципа за защита на оправданите правни очаквания, значими за разрешаването на спора по делото. Евентуално твърди основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, като излага твърдения за допуснати тежки нарушения на формалната логика и опитните правила и произнасяне на съда extra legem, както и за явна необоснованост в изводите му.
Ответникът Народното събрание на Република България, в представен писмен отговор чрез главен юрисконсулт М. Г., взема становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна в производството с интерес от предприетото процесуално действие, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да се произнесе, съдът съобрази следното:
С определение № 265 от 11.07.2022 г., постановено по настоящото дело, след отпадане на пречката за неговото движение, производството е възобновено. Настоящият състав е посочил, че с молба с вх. № 1292/10.02.2022 г. по описа на ВКС, на основание чл. 628 ГПК касаторът „СТАР СЪРВИЗ“ ЕООД е отправил искане до съда за отправяне на ново преюдициално запитване до СЕС. Формулираните в молбата въпроси са следните: 1/ „Допуска ли чл. 65, пар. 3 от ДФЕС въвеждане на различно третиране от държава-членка с национална правна уредба като § 18 от ПЗР на ЗИДЗЕ на частноправни субекти, които са получили подпомагане по някоя от мерките за насърчаване на инвестициите в областта на производството на енергия от ВИ в съответствие с Директива 2009/28/ЕО въз основа на произволно избран критерий?“; 2/ „Съответства ли на принципите за недискриминация, равно третиране и равнопоставеност заложени в решение на СЕС по дела C-319/02 и C-443/06 национална правна уредба като § 18 от ПЗР ЗИДЗЕ, обн. в ДВ в бр. 56/2015 г., в сила от 24.07.2015 г., с която се намаляват преференциалните цени за изкупуване на електрическа енергия от възобновяеми източници само за определен вид производители, подпомогнати по национална или европейска схема за подпомагане – тези, които са подали заявление за подпомагане преди влизане в сила на Закона за енергията от възобновяеми източници?“; 3/ „Допускат ли чл. 20 и 21 от Хартата на основите права на Европейския съюз, тълкувани във връзка с прилагането на чл. 3 и 4 от Директива 2009/28/ЕО, съществуването на вътрешноправна разпоредба, като § 18 ПЗР ЗИДЗЕ, която определя, че към еднородна по своя характер икономическа дейност, осъществявана при едни и същи или съпоставими условия, за частноправни субекти, намиращи се в аналогична по своите елементи обстановка, се прилагат различни мерки на подпомагане и различни преференциални цени на изкупуването на електрическа енергия от възобновяеми фотоволтаични източници?“; 4/ „Като се има предвид Решение от 15 април 2021 г., Federazione nazionale delle imprese electrotecniche ed elettroniche (Anie), C-798/18 и C-799/18, ECLI:EU:2021:280 на Съда относно прилагането на Директива 2009/28/ЕО, следва ли принципите на правна сигурност и на защита на оправданите правни очаквания да се тълкуват в смисъл, че позволяват държава членка да измени правната уредба на производството на електроенергия от възобновяеми енергийни източници, като премахне предсрочно съществуващи в законодателството мерки на стимулиране, състоящи се в изкупуване на произвежданата електроенергия на преференциални цени по дългосрочни договори за период от 20 години, ако към момента на сключване и влизане в сила на договорите в правната уредба на държавата членка не е предвидена възможност за промяна на цената на изкупуване на електроенергията, а от друга страна са дадени изрични въплътени в закон гаранции, че преференциалната цена на изкупуване ще се прилага за целия период на действие на договорите?“; 5/ „Следва ли общият принцип на пропорционалност, разглеждан във връзка с прилагането на чл. 3 и 4 от Директива 2009/28/ЕО, да бъде тълкуван в смисъл, че допуска национална правна уредба като § 18 ПЗР ЗИДЗЕ, с която се изменят съществено преференциалните цени на изкупуване на електроенергия от възобновяеми източници, като се установят на ниво, при което дейността по производство на електроенергия от възобновяеми източници става нерентабилна и води до нетна загуба от извършването ѝ за субектите, спрямо които се прилагат новите цени?“ и 6/ „Като се има предвид решението на Съда по делото Plantanol, Решение от 10.09.2009 г., дело C-201/08, ECLI:EU:C:2009:539, следва ли принципът на защита на оправданите правни очаквания като основен принцип на правото на ЕС да се тълкува в смисъл, че не позволява държава членка да измени без достатъчно гаранции за предвидимост приложимата правна уредба към производството на електроенергия от възобновяеми енергийни източници, като предсрочно премахне съществуващи в законодателството мерки на стимулиране производството на елекроенергия, при условие че към момента на сключване и влизане в сила на договорите в правната уредба на държавата членка не е предвидена възможност за промяна на цената на изкупуване на електроенергията, а от друга страна са дадени изрични въплътени в закон гаранции, че преференциалната цена на изкупуване ще се прилага за целия период на действие на договорите?“. В предоставения едноседмичен срок, ответникът по касационната жалба и контролиращата страна не вземат становище по молбата по чл. 628 ГПК.
За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел за установено, че жалбоподателят „СТАР СЪРВИЗ“ ЕООД е изградил, въвел в експлоатация фотоволтаична електроцентрала, находяща се в землището на [населено място]. Представен е освен това договор между дружеството и Държавен фонд „Земеделие“, съгласно който последното е получило безвъзмездна финансова помощ, представляваща 79 % от одобрените и реално извършени разходи по осъществяване на проект за изграждане фотоволтаична централа. По делото е приложен още договор между дружеството и „ЕВН ЕС“ АД за изкупуване на цялата произведена от фотоволтаичната централа на ищеца електроенергия на преференциални цени, определени от ДКЕВР, в съответствие с действащото законодателство. Съдът е отбелязал също така, приетото по делото заключение на ССЕ, което установява след проверка на счетоводството на ищеца, че за периода от м. 08.2015 г. – м. 02.2017 г. разликата между цената на изкупената електроенергия и цената, на която преди изменението на закона е следвало да бъде изкупувана произведената от ищцвото дружество електроенергия, е в размер на 66 861,78 лв. От приложена по делото кореспонденция на МС с Европейската комисия по повод изпълнение на Програмата за развитие на селските райони, въззивният съд е посочил, че се установява, че Дирекция „Земеделие и развитие на селските райони“ е намалила финансирането на България за развитие на селските райони, т.к. е счела, че за периода 2009-2014 г. изпълнението по мерките не е било в съответствие с правилата на ЕС за финансиране. Допълнил е още, че в обосновката е изложено, че при провеждане на програмата за прилагане на мерки за подкрепа за инсталиране на слънчеви панели, почти всички проекти са получили финансиране близо до определения таван за помощите. В същото време, определянето на преференциални цени за изкупуване, наложени от публичен орган, съставляват икономическо предимство с публичен характер и представлява допълнителен източник на финансиране от държавата, като предполага гарантирани печалби без никакъв търговски риск. В обосновката също е отчетено и че при извършеното подпомагане за изграждане на тези електроцентрали в зависимост от годината на въвеждане в експоатация средното финансово предимство за тези, въведени през 2011г. е 204%, през 2012 г. - 121%, а през 2013г. - 64%. Препоръчано е българските власти да предприемат коригиращи мерки. Въззивната инстанция е посочила също така, че пред нея е представено копие от електронна кореспонденция с ГД „Конкуренция“ на ЕК и Съюза на европейските производители на зелена енергия, от която се установява, че България не е извършила нотификация на Комисията относно национална схема за подпомагане на производството на енергия от ВЕИ. Отбелязано е, че с Решение от 04.08.2016г., С/2016/ 5205, Комисията е одобрила българската схема за подпомагане на производството на енергия от ВИ, като нациоанлното правно основание, въз основа на което е извършена нотификацията, е ЗЕВИ, Наредба №1/18.03.2013 за регулиране на цените на ел.енергията, на Председателя на ДКЕВР, Наредба за регулиране на цените на електроенергията, приета с ПМС№35/20.02.2014г. По посочената национална схема България не е уведомила за отпускане на средства от ЕЗФРСР като схема за подпомагане на ВЕИ.
При тези фактически данни, въззивният съд е установил, че с приемането на §18 от ПЗР на ЗИД ЗЕ не е налице ограничаване на движението на капиталите в хипотезата на чл. 63 от ДФЕС, т.к. от една страна с тази норма не се засягат вече предоставените помощи при изграждането на електроцентралите , произвеждащи ел. енергия от възобновяеми източници, а от друга – се запазва преференциална цена при изкупуване на произведената ел.енергия, макар и по-ниска от първоначално определената. Констатирал е още, че извършеното чрез посочената законодателна промяна намаление на изкупната цена е оправдано от обществения интерес, т.к. от една страна се намалява икономическото предимство с публичен характер пред други производители на енергия, в какъвто смисъл са констатациите в докладите на европейската комисия, а от друга страна се облекчава финансовата тежест върху крайния потребител, който задължително заплаща определено количество изкупена електроенергия от възобновяеми източници /ВИ/. Съдът е съобразил, че функцията на държавата е чрез своя законодателен орган да регулира обществените отношения по начин, така щото да не вменява на една част от обществото тежести и задължения за сметка на облагодетелстване на други правни субекти. Констатирал е освен това, че възможността за т.нар. „двойно подпомагане“ – чрез предоставяне на средства за изграждане на производство и чрез гарантиране на високи изкупни цени от това производство, всъщност поставя останалите правни субекти в неравностойно положение, както с оглед финансовата тежест, която следва да понесат, така и с оглед конкурентноспособност. В този смисъл съдът е посочил, че следва да се имат предвид изводите на ГД „Земеделие“ към ЕК за финансово предимство на въведените през различните години централи – между 64 и 204%. Приел е, че намаляването на финансовата тежест за потребителите и ограничаването на възможностите на предоставяне на икономическо предимство чрез публични средства е от съществен публичен интерес в областта на енергетиката, а сътресенията в тази област могат да нарушат обществения ред и сигурност.
Въззивният съд е отхвърлил тезата на ищеца, че приемането на §18 от ПЗР на ЗИД ЗЕ има дискриминационен характер, като е посочил, че всъщност е точно обратното – целта е да се ограничи двойното подпомагане на дадени производители, осъществявано от една страна чрез голямо първоначално финансиране за изграждане на мощности, а след това чрез гарантирани от държавата високи изкупни цени, даващи им стотици пъти икономическо предимство пред останалите производители на енергия от ВИ.
По отношение на твърдяното противоречие на §18 от ПЗР на ЗИД ЗЕ с чл. 108, §2 от ДФЕС, въззивната инстанция е посочила, че в съответната разпоредба от ДФЕС е разписана процедура за ограничаване или възстановяване на помощи, предоставени от държавата или чрез публични ресурси по предписание на Комисията. Предвиден е и срок за изпълнение на това предписание, както и възможност за отнасяне на въпроса до Съда на ЕС. В случая, обаче, т.к. липсва подобно решение на Комисията, въззивният съд е приел, че няма как да бъде извършвана преценка дали с действията си държавата, чрез своя законодателен орган е нарушил същото.
Във връзка с оплакването, че приемането на §18 от ПЗР на ЗИД ЗЕ е в нарушение с гарантираните права по чл. 16 и чл. 17 от ХОПЕС относно свободата на стопанска инициатива и защитата правото на собственост, съдът е посочил, че в случая се касае за бъдещ доход от продажба на продукт, който ищецът би създал. Според въззивната инстанция придобиването на този бъдещ доход, който да се третира като „имущество, придобито на законно основание“ е бъдещо несигурно събитие, т.к. дружеството може изобщо да не произведе продукт, който да продаде на регулирания пазар, а е възможно и промяна в условията на този пазар, които да доведат до нереализиране на този очакван доход. При тези съображения, съдът е констатирал, че не може тези очаквани продажни суми да се квалифицират като имущество по смисъла на сочените норми от ХОПЕС, респ. да се счита, че попадат под закрилата на европейските норми, както и че се задължава държавата да не предприема мерки за регулиране и поддържане на стабилност на енергийния пазар с оглед задължението й да поддържа и регулира обществените отношения.
На следващо място тезата, че с приемането на спорния текст законодателят е нарушил основни принципи в европейското право – гарантиране и защита на опрадваните правни очаквания и правната сигурност, също не е приета от съда. Въззивният състав е посочил, че твърдението на ищцовото дружество, че е имал очакване за срока на договора за изкупуване на произведената ел. енергия да не се предприемат никакви изменения в нормативната уредба и това очакване следва да е правно гарантирано, не може да бъде изведено нито от европейската правна уредба, нито от нормалната търговска практика. Съдът е съобразил, че законодателният орган на всяка държава разполага с правомощието да отговори на промяната в обществените отношения, чрез промяна в правната им регламентация така, щото да се защити публичният интерес. Доколкото пазарът на производство и продажба на лицензиран обществен доставчик на ел. енергия от ВИ е регулиран от специален държавен орган, въззивната инстанция е констатирала, че липсват основания да се приеме, че е оправдано очакването тези регулирани продажни цени да стоян непроменени десетилетия. Продажната цена на свободния пазар се променя съобразно търсенето и предлагането, т.е. зависи от динамиката на пазара. При регулирания пазар, обаче, факторът, който влияе на цените е промяната в обществените отношения. При тези съображения, съдът е заключил, че държавният регулатор има за цел да предприема мерки за поддържане на стабилност на този регулиран пазар, като участниците в него са свободни и да участват в свободния такъв, ако намират икономическа изгода от това. Освен това не е установил и нарушение на принципа на правната сигурност, т.к. законите имат действие спрямо всички. Отбелязал е, че приетата норма не лишава никой от възможността да реализира печалби, като стопанско решение на ръководните органи на всеки търговец е как да развива търговската си дейност. Констатирал е още, че нормата въвежда по-ниски изкупни цени, но само на регулирания пазар, като те остават преференциални спрямо останалата част на регулирания пазар и спрямо свободния такъв, с което продължават да изпълняват стимулираща функция. В тази връзка съдът е посочил и че е неоснователно твърдението за нарушаване на поети задължения на държавата, разписани в Директива 2009/28/ЕО и Директива 2005/89/ЕО за насърчаване на производството на енергия от възобновяеми източници. Поддържането на регулиран пазар, в който участват производителите на ВИ, в който държавата гарантира преференциални цени / невзависимо от размера им/, прилагането на мерки за подпомагане на бизнес инициативи за създаване на централи за производство на енергия от ВИ са приети от въззивния състав като показател, че държавата изпълнява задълженията си като член на ЕС, разписани в европейското право. Във връзка с горното, съдът е намерил, че приетото изменение на ЗЕ не противоречи на принципите, заложени в тези актове.
При тези съображения въззивният съд е стигнал до извода, че не е налице нарушаване на предоставени от правото на ЕС права на частноправни субекти чрез приемането на процесната вътрешноправна норма, като липсата на елемент от фактическия състав обуславя неоснователност на претенцията за заплащане на обезщетение по реда на чл. 4, §3 от ДФЕС.
При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните:
Първият и вторият въпрос са привързани към доводите на касатора за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на постановеното решение поради неправилен анализ на събраните доказателства и поради необсъждането на определени доводи, които съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. Доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Така поставени, въпросите по естеството си не представляват правен въпрос по смисъла на чл. 280 ГПК, а касационно оплакване по чл. 281 ГПК, което подлежи на преценка във втората фаза на производството, ако касационното обжалване бъде допуснато. За пълнота следва да се посочи, че обжалваното решение съдържа необходимите мотиви, които изясняват установеното от въззивния съд съответствие на националния закон с онези норми и принципи от наднационалния правен ред, заявени с исковата молба като основание на частичния иск и които изключват възможността да се ангажира обективната отговорност на държавата по чл. 4, пар. 3 ДЕС.
Следва да се отбележи също така, че въззивният съд е извършил преценка и върху това дали § 18 ПЗРЗИДЗЕ има дискриминационен характер. С въззивната жалба ищецът се е оплакал, че първата инстанция е била длъжна служебно да провери съответствието на националния закон и с тази забрана. С исковата молба обаче не са заявени твърдения за нарушение по чл. 65, ал. 3 ДФЕС, а и по чл. 20 и чл. 21 ХОПЕС, допуснати от законодателния орган. Едва с въззивната жалба ищецът се е оплакал, че с § 18 ПЗРЗИДЗЕ по произволен критерий (датата на подаденото заявление за подпомагане) законодателят е обособил три групи производители на зелена енергия, които са получили подпомагане, но продават ЕЕ на различни цени. Твърденията за различно третиране в националния закон на идентични случаи - дискриминация, забранена от правото на Европейския съюз, - надхвърлят основанията, заявени с иска. Въззивният съд не е следвало да ги разглежда като надхвърлящи предмета на делото (чл. 6, ал. 2 ГПК). Това обаче не променя крайния резултат, доколкото с обжалваното решение искът е отхвърлен. Изложеното е достатъчно, за да изключи задължението на настоящата инстанция да отправи преюдициално запитване до СЕС по примерно формулираните от касатора въпроси № 1 – 3. Чл. 267 ДФЕС не допуска отправянето на въпрос, който надхвърля предмета на делото (на главното производство). Изложеното изключва и общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол по въпроси № 3, 5 и 8 в изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Формулираният в изложението осми въпрос касаторът основава на същите незаявени с исковата молба твърдения за нарушение на правото на Съюза, а трети и пети въпрос кореспондират с тях.
По отношение на четвъртия и седмия въпрос от приложеното изложение, поставени във връзка с твърдяната от касатора възможност очакваните продажни суми (вземанията по договор за цената на произведената електрическа енергия) да могат да се квалифицират като имущество по смисъла на чл. 16 и чл. 17 ХОПЕС, следва да се отбележи, че с решение от 11 юли 2019 г. Agrenergy по съединени дела С-180/18, С-286/18 и С-287/18 Съдът на ЕС с уговорката, че запитващата юрисдикция трябва да извърши съответните проверки, като вземе предвид всички релевантни обстоятелства по главното производство, но също така да съобрази, че чл. 3, пар. 3, б. а) от Директива 2009/28/ЕО във връзка с принципите на правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба като разглежданата по главното производство, която позволява на държавата членка да намали или дори да премахне определените по-рано тарифи за стимулиране на слънчеви волтаични инсталации.
С решение от 15 април 2021 г., Federazione nazionale delle imprese elettrotecniche ed elettroniche (Anie) по съединени дела С-798/18 и С-799/18 Съдът на ЕС прие, че (италианският) национален съд трябва да извърши съответните проверки, като вземе предвид всички релевантни обстоятелства по главното производство, но също така да съобрази, че чл. 3, пар. 3, б. „а“ от Директива 2009/28/ЕО и чл. 16 и чл. 17 от ХОПЕС във връзка с принципите на правната сигурност и защита на оправданите правни очаквания трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, която предвижда намаляване или отлагане на плащането на насърчения за енергията, произведена от слънчеви фотоволтаични инсталации, предоставени по-рано с административни решения и потвърдени ad hoc споразумения, сключени между операторите на тези инсталации и публично дружество, когато тази правна уредба се отнася до вече предвидени, но все още недължими насърчения.
Тези решения на Съда на ЕС, както и обстоятелството, че искът по чл. 4, пар. 3 ДФЕС е основан на твърдения за национален закон (§ 18 ПЗРЗДЗЕ), който в противоречие със същите норми и принципи на Съюза (с чл. 3 и 4 от Директива 2009/28/ЕО и чл. 16 и чл. 17 от ХОПЕС във връзка с принципите на правната сигурност и защита на оправданите правни очаквания) предвижда намаляване на плащането на насърчения за енергията, произведена от ВЕИ (предоставените с договора по чл. 32, ал. 1 ЗЕВИ, сключен между ищеца като собственик на изградената със средства от европейска схема за подпомагане ФЦ и обществения доставчик, на преференциална цена, определена с решение на ДКЕВР (административен орган), като оспореният национален закон се отнася до вече предвидени, но все още недължими насърчения (към 24.07.2015 г., когато влезе в сила на § 18 ПЗРЗИДЗЕ), е достатъчно за следните изводи. Първо, налице е сходство в правната уредба на Италия и България, уреждаща схемите за подпомагане на производството на енергия от възобновяеми източници. Второ, отговорът на примерно формулираните от касатора въпроси № 4 – 6 от искането за преюдициално запитване до СЕС произтича ясно и недвусмислено от приложимата практика на СЕС, а това изключва задължението на Върховния касационен съд по чл. 267 ДФЕС. Трето, тълкуването на правото на ЕС, извършено от Съда на ЕС, има задължителна сила за юрисдикциите на държавите-членки. При тези съображения следва, че е изключена и всяка допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол по повдигнатите четвърти и седми въпрос.
Повдигнатият в изложението към касационната жалба шести въпрос изразява несъгласието на касатора с мотивите, при които въззивният съд е изключил възможността § 18 ПЗРЗИДЗЕ да противоречи на чл. 108, пар. 2 ДФЕС. Както беше изложено по-горе проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. По тoзи въпрос също не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол и при това положение настоящият състав не дължи произнасяне относно наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди също така, че въззивното решение е нищожно. Това твърдение е обосновано с доводи за противоположни и противоречиви съждения в мотивите на атакувания акт, които водят до несъответствие с диспозитива му и неяснота. Действително процесуалният закон не определя с отделен текст кой съдебен акт е нищожен, но според задължителното тълкуване на въпроса, обективирано в множество решения, постановени от ВКС по реда на чл.290 ГПК /пр.: решение №355/03.10.2012г. по грдд.№35/2012г. на ВКС, І ГО; решение № 668 на ВКС, І ГО, постановено по гр. д. № 1790 /2009г./ съдебният акт е нищожен, когато е постановен от незаконен състав на съда, когато излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, когато актът не е изразен в писмена форма или е неподписан, когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост. При извършената служебна проверка от настоящата инстанция не се констатира такъв порок – атакуваното решение изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание.
Не са налице основанията по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК за допускане на касационното обжалване, на които се позовава касаторът. Доводите, с които обосновава вероятна недопустимост на обжалвания акт са, че въззивният съд се е произнесъл с недопустимо решение, тъй като делото не е било спряно до постановяване на решение от Съда на ЕС по дело C-366/2019, за което е била отправена молба на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. Тези доводи са неоснователни. Не съществува съмнение за недопустимост на обжалвания акт като основание за допускане на касационен контрол. Спирането на производството по чл.631 ГПК за отправяне или поради вече отправено преюдициално запитване до СЕС е специално основание, различно от това по чл.229 т.4 ГПК. По чл.631 ГПК всеки съд е суверенен в преценката си дали му е нужно тълкуване на разпоредба от правото на ЕС или не. Затова и решението на въззивния съд да не спре производството има отношение към правилността, но не и към допустимостта на съдебния акт. Чл.229ал.1 т.4 ГПК изисква връзка на обусловеност на два спора, породена от обусловеност между фактите или правоотношенията и спирането е, за да се зачете силата на присъдено нещо на съдебното решение по обуславящия спор. Затова с ТР№ 1/2017 по т.д.№1/17г. ОСГТК на ВКС прие, че въззивно решение, постановено при наличие на основание за спиране по чл.229, ал.1, т.4 ГПК, е недопустимо. Както е разяснено в мотивите на тълкувателния акт, основанието по чл.229, ал.1, т.4 ГПК за спиране на производството по делото се разглежда в правната теория като абсолютна процесуална пречка за надлежното упражняване правото на иск. По същността си спирането на производството представлява временна недопустимост на развитието и завършването на висящия процес, забрана през известен период от време да се извършват процесуални действия от съда и страните по делото, насочени към решаване на спора по същество. Съгласно чл. 628 ГПК, преюдициално запитване се прави в случаите, когато тълкуването на разпоредба от правото на Европейския съюз или тълкуването и валидността на акт на органите на Европейския съюз е от значение за правилното решаване на делото. Следователно спирането по чл.631 ГПК няма отношение към правото на иск, а към тълкуването и прилагането на приложимата материалноправна норма към фактите и правоотношенията.
Не е налице и соченото основание по чл. 280, ал. 2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност. Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
С оглед изхода, разноски на касатора не се следват, а насрещната страна не е претендирала разноските за настоящата инстанция.
Воден от горното съдът,
ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на „СТАР СЪРВИЗ“ ЕООД за преюдициално запитване по чл. 267 ДФЕС.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 158/11.10.2019 г., постановено по възз. гр. д. № 281/2019 г. на Пловдивския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: