5 5 Р Е Ш Е Н И Е №. 120 гр. София, 10.07.2012 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, второ отделение в открито заседание на деветнадесети юни две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА БОЯН БАЛЕВСКИ и при участието на секретаря Ирена Велчева като изслуша докладваното от съдия Боян Балевски търговско дело №781/11 г. и за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на [фирма]-гр. Р. срещу решение № 88 от 25.03.2011 г. по в.гр.д. № 61/2011 на ВТАС, с което е отменено решение № 125 от 10.12.2010 г. по гр.д. № 47/10 на Русенския окръжен съд и вместо него е постановено решение по спора, с което е уважен установителният иск на В. И. И. срещу дружеството-касатор предявен по реда на чл.422 от ГПК за наличие на вземане на ищеца срещу ответника в размер на 130 999, 32 лева основано на договор за спогодба сключен между страните на 08.10.2009 г.. В касационната жалба се навеждат оплаквания за необоснованост и неправилно приложение на материалния закон. Ответникът по касационната жалба изразява становище за нейната неоснователност. Позовава се на липса на основание за прилагане разпоредбата на чл.125 ал.3 от ТЗ по отношение на процесния договор за спогодба, тъй като същият се отнася до уреждане на пазарната стойност на дяловете на освободените съдружници в ответното ООД. С определение №180 от 15.03. 2012 г. постановено по настоящото дело въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл.280 ал.1, т.1от ГПК по обуславящия изхода на делото правен въпрос: как се уреждат имуществените отношения между дружеството с ограничена отговорност и съдружниците, които прекратяват участието си в него, с оглед характера на правната норма в чл.125 ал.3 от ТЗ: диспозитивен или императивен. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение , след преценка на данните по делото и съобразно правомощията си по чл.290 и сл. от ГПК констатира следното: За да постанови обжалваното решение, съдът е приел, че спорните отношения между страните се уреждат от действието на сключения между тях договор за спогодба от 08.10.2009 г., по силата на който, на ищеца И., като съдружник, който е прекратил участието си в ответното ООД, се дължи заплащане на дружествения му дял, съгласно стойността му по баланса към 31.12.2008 г., въпреки, че съдружникът напуска дружеството с решение на ОС от 01.10.2009 г.. До този извод съдът е достигнал като е приел, че посоченият договор за спогодба от 08.10.2009 г. има самостоятелно значение и не е в зависимост от правоотношенията на съдружниците и дружеството по повод напускането от страна на последните на участието си като съдружници, а касае единствено и само разпределението на актива по счетоводния баланс към 31.12.2008 г. ,т.е. за годината предхождаща прекратяването участието на ищеца като съдружник в ответното дружество. В касационната жалба се навеждат доводи за нищожността по смисъла на чл.26 ал.1 предложение1 ЗЗД на уговорката в т.1 от спогодбата сключена на 08.10.2009 г. между [фирма] и тримата съдружници , един от които е ищецът, относно разпределението на актива по баланса на дружеството към 31.12.2008 г., по силата на която В. И. И. следва да получи сумата от 174 666,66 лева при прекратяване на своето членство в ответното дружество. Касаторът се позовава на противоречие на уговорката със съдържанието на разпоредбата на чл.125 ал.3 от ТЗ, според която имуществените последици при прекратяване на членствено правоотношение се уреждат въз основа на счетоводен баланс към края на месеца, през който е настъпило прекратяването. Касае се за императивна правна норма, относно конкретния момент, към който следва да се изготви баланса като база за уредба на тези отношения, който не подлежи на изменение по волята на страните. Настоящият състав на ВКС приема следното: По основателността на касационната жалба : Касационната жалба е основателна. По делото е установено от събраните пред двете инстанции по същество писмени доказателства, а и е безспорно между страните, че между [фирма] и тримата съдружници в същото дружество, един от които е ищецът е сключена на 08.10.2009 г. спогодба, относно разпределението на актива по баланса на дружеството към 31.12.2008 г., по силата на която В. И. И. следва да получи сумата от 174 666,66 лева при прекратяване на своето членство в ответното дружество . Тази спогодба се предхожда от решение на ОС на съдружниците в [фирма]-Р., проведено на 01.10.2009 г. В. И. И. е освободен по негова молба като съдружник в ответното дружество,заедно с още двама съдружници като капитала на дружеството е намален с дяловете на напусналите съдружници и същото е преобразувано в Е.. Взето е решение, че дяловете на прекратилите участието съдружници се връщат на последните при уреждане на имуществените последици по реда на чл.125 ал.3 ТЗ. Спорен е въпросът, дали спогодбата от 08.10.2009 г. послужила за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК представлява уреждане на имуществените последици по реда на чл.125 ал.3 ТЗ, съгласно взетото преди това решение на ОС на съдружниците от 01.10.2009 г. и при положителен отговор на този въпрос, дали този начин на уреждане на имуществените последици по волята на страните е допустим с оглед характера на разпоредбата на чл 125 ал.3 ТЗ. При спазване правилата за тълкуване в чл.20 ЗЗД, изхождайки от съдържанието на уговорките в самия договор за спогодба от 08.10.2009 г., в който, в т.1, страните приемат за разпределение сумата посочена като актив в счетоводния баланс на дружеството към 31.12.2008 г. в размер на 524 000 лева и се договарят да я разпределят,съобразно дела на всеки един съдружник при прекратяване членството си в дружеството, за настоящият състав на ВКС може да се направи единствения извод, че посредством така сключения договор за спогодба страните целят именно уреждане на имуществените последици по реда на чл.125 ал.3 ТЗ, съгласно взетото преди това решение на ОС на съдружниците от 01.10.2009 г.. От съдържанието на договора не може да се направи извод, че страните по него се споразумяват за продажба на дяловете на ищеца от капитала на дружеството по реда на чл.127 ал.2 от ТЗ, каквито твърдения се поддържат от страна на ответника по касационната жалба в отговора на последната и в откритото заседание пред ВКС, тъй като липсва изразена воля за това. Контра този довод е и фактът, че решението на ОС за прекратяване на членството на ищеца като съдружник предхожда сключването на процесната спогодба и изрично предвижда „връщане дяловете на прекратилите участието съдружници при уреждане на имуществените последици по реда на чл.125 ал.3 от ТЗ“-т.2 от Протокол от ОС от 01.10.2009 г.. От всичко изложено следва, че със спогодбата от 08.10.2009 г. сключена между ищецът като съдружник прекратил членството си в ответното дружество и самото дружество се цели именно уреждане на имуществените последици по реда на чл.125 ал.3 ТЗ, съгласно взетото преди това решение на ОС на съдружниците от 01.10.2009 г.. Съгласно чл.125 ал.3 ТЗ имуществените последици в този случай се уреждат въз основа на счетоводния баланс към края на месеца, през който е настъпило прекратяването на членството. Разпоредбата е приложима и в случаите на чл.125 ал.2 ТЗ, т.е. при доброволно напускане на съдружник, какъвто е настоящия случай. Съгласно задължителната за съдилищата практика на ВКС, каквато представлява постановеното по реда на чл.290 ГПК Решение №224 /10.09.2010 г. на ТК ,Второ т.о. по т.д. № 765/2008 г. с нормата на чл.125 ал.3 ТЗ законодателят императивно е определил конкретния момент, към който следва да се изготви счетоводен баланс на дружеството, служещ за база на уреждане на имуществените отношения на съдружник при прекратяване на членството си в дружеството. Настоящият състав напълно споделя това становище и дава сходен отговор на поставения обуславящ правен въпрос. Ето защо, доколкото с процесния договор за спогодба от 08.10.2009 г. се приема нещо различно от изложената императивна законова уредба/ за база да служи активът по баланса на дружеството към 31.12.2008 г., при прекратено членство на 01.10.2009 г./, то същият се явява нищожен по смисъла на чл.26 ал.1, предложение първо ЗЗД като сключен в противоречие с императивната законова разпоредба на чл.125 ал.3 ТЗ. С оглед изложеното , съдът намира, че обжалваното въззивно решение се явява необосновано и при нарушение на материалния закон и като такова следва да се отмени, съгласно чл. 293 ал.2 ГПК и тъй като не се налага събиране на нови доказателства , ВКС е длъжен да се произнесе по същество на спора като така предявеният иск следва да се отхвърли като неоснователен. По отношение на разноските : Съгласно чл. 78 ал.3 от ГПК във връзка с чл.81 от ГПК заплатените от ответника такси, разноски и възнаграждения за един адвокат в производствата пред трите инстанции се заплащат от ищеца съобразно отхвърлената част от исковете. Такова искане е направено от страна на пълномощника на касатора. Същите възлизат общо за трите инстанции в размер на 14 650 лева. Водим от горното ВКС, състав на второ търговско отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивно решение № 88 от 25.03.2011 г. по в.гр.д. № 61/2011 на ВТАС и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ иска на В. И. И. ЕГН: [ЕГН] от [населено място], Р. област, [улица] срещу [фирма]-гр. Р. предявен по реда на чл.422 от ГПК за установяване наличие на вземане на ищеца срещу ответника в размер на 130 999,32 лева основано на договор за спогодба сключен между страните на 08.10.2009 г.. ОСЪЖДА В. И. И. да заплати на [фирма]-гр. Р. сумата от 14 650 лева – съдебни разноски общо за трите инстанции Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: