4 Р Е Ш Е Н И Е № 12 гр.София, 09 март 2018 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети януари през 2018 г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНТОАНЕТА ДАНОВА ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА МИЛЕНА ПАНЕВА при участието на секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Петър Долапчиев разгледа докладваното от съдия Панева касационно наказателно дело № 1168 по описа за 2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия В. Р. В. срещу решение № 368 от 27.07.2017 г. на Софийския апелативен съд-Наказателно отделение, 8-ми състав, постановено по ВНОХД № 684/2017 г. С жалбата и с допълнение към нея е оспорена връзката на подсъдимия с авторството на престъплението. Твърди се, че не е установена по категоричен начин неговата виновност, като първоинстанционният съд не е взел предвид при решаването на делото факта, че към процесната дата той е бил с фрактура на две ребра, а тази травма причинява затруднения в дишането, ограничава движенията и причинява болки. Твърди се, че е опорочено проведено в досъдебното производство разпознаване, като то не е проведено по установения в закона ред. На базата на тези възражения и с твърдение и за „други процесуални нередности“ са направени алтернативни искания: за отмяна на постановената присъда или за намаляване на срока на наложеното наказание. В съдебното заседание пред настоящата инстанция защитникът на подсъдимия пледира за уважаване на жалбата. Счита, че още в досъдебното производство е било допуснато съществено процесуално нарушение, като не е било проведено разпознаване на подсъдимия. Във връзка с това заявява становище, че е необходимо делото да бъде върнато на първостепенния съд, за да бъде извършено разпознаване на В. от свидетелите М., М. и Н., като се вземат мерки тримата разпознаващи да не влизат в контакт с подсъдимия. Представителят на Върховната касационна прокуратура поддържа становище за неоснователност на жалбата. Подсъдимият заявява солидарност с позицията на защитника си. Настоява, че не е извършил престъпление и моли делото да бъде върнато за ново разглеждане. Настоящият състав, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на оспорения съдебен акт в рамките на правомощията си по чл. 347 НПК, установи следното: С присъда от 07.04.2017 г., постановена по НОХД № 3372/2016 г., Софийският градски съд-Наказателно отделение, 7-ми състав е признал подсъдимия В. Р. В. за виновен в това, че на 05.04.2016 г., около 13:00 часа, в [населено място],[жк], направил опит да отнеме чужда движима вещ – мобилен телефон „С.“, модел „Г. С 3 Нео“, на стойност 228.00 лв. от владението на К. Х. М. с намерение противозаконно да я присвои, употребявайки за това сила като опитът останал недовършен по независещи от В. причини и грабежът представлява опасен рецидив, поради което и на осн. чл. 199, ал. 1, т. 4 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ вр. чл. 18, ал. 1 НК и чл. 54 НК го е осъдил на седем години лишаване от свобода. На осн. чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „а“ ЗИНЗС съдът е постановил наказанието да бъде изтърпяно при първоначален строг режим. С присъдата и на осн. чл. 189, ал. 3 НПК заплащането на направените по воденето на делото разноски е възложено в тежест на подсъдимия. С посоченото по-горе въззивно съдебно решение присъдата е изменена, като наложеното на подс. В. наказание е намалено на пет години лишаване от свобода и на осн. чл. 59, ал. 1 НК е приспаднато и е зачетено времето, през което подсъдимият е бил задържан под стража. В останалата част присъдата е потвърдена. Касационната жалба е неоснователна. Инициираното от защитата на подсъдимия произнасяне на въззивния съд е преминало през необходимата и дължима от този съд проверка на правилността на оспорената присъда, като е осъществен цялостен контрол над нея и пълноценно е изпълнена задачата на въззивната инстанция за проверка на фактическата и юридическата нейна обоснованост. Даден е отговор на всички, изложени пред въззивния съд съществени възражения срещу фактическата правилност на съдебния акт. Мотивите към въззивното решение позволяват да бъде проследен начина на формиране на вътрешното убеждение на съдебния състав. Заложеният в него доказателствен анализ не само не е довел до трансформиране на съдържанието на доказателствата и доказателствените източници, както се твърди в касационната жалба, а следва строго очертания от процесуалните норми (в т.ч. и от чл. 14 НПК) и правилата на логиката път. Извършена е цялостна проверка и старателна преценка на доказателствата, като за тази цел са използвани легални критерии. Налице е коректност, правилност и последователност в разсъжденията. Изводите за релевантните обстоятелства и факти са формирани в точно съответствие с информацията от събраните доказателства, а аргументите на съда обхващат всички доказателства и доказателствени източници, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, като не е допуснато избирателно третиране на фактически обстоятелства и едностранчивост в подхода. Въззивният съд е направил собствена оценка за достоверност на свидетелските показания и на обясненията на подсъдимия при съобразяване на съществените техни страни, като е бил изчерпателен при излагането на аргументите, които са му позволили да подкрепи формулираното от първостепенния съд убеждение за връзка на В. В. с авторството на престъплението. Изключително детайлно е обосновал тази връзка, като прецизно е обсъдил всяко от поставените на вниманието му възражения на подсъдимия и на защитника, повторени и пред настоящата инстанция и предназначени да я оспорят. Не прави изключение в това отношение възражението на подсъдимия, че по времето на инкриминираното събитие е бил с физическа травма (две спукани ребра), която по принцип е от естество да причини затруднения в дишането и да ограничи движенията. Доколкото то е било поставено на вниманието и на въззивния съд, този съд го е разгледал, провел е съдебно следствие във връзка с него, след което е отговорил обосновано, излагайки конкретни съображения относно значението на такава физическа травма за възможността на подсъдимия да реализира вменената му от обвинението активност (стр. 4 - 5 от въззивното решение). С тези съображения настоящата инстанция може единствено да се съгласи. Травмата, ако е била налична към времето на грабежа, очевидно не е попречила на подсъдимия да се придвижи до мястото на престъплението, нито го е лишила от възможността продължително да тича до задържането му от свид. Н.. Физическото усилие, което е изисквал опита на подсъдимия да избегне срещата с Н. значително е надхвърляло необходимото за извършване на инкриминираните действия по отношение на 13-годишното дете и неговите вещи. Поради това напълно споделима е преценката на въззивния съд, че дори по времето на инкриминираното деяние подсъдимият вече да е бил с фрактура на две ребра, това само по себе си не го е лишавало от възможността да извърши инкриминираното деяние. В тази връзка съставът на САС е изложил конкретни, логични и изводими изключително от материалите по делото аргументи. Неоснователно се възразява, че процесът по формиране на убеждението на съдилищата от предходните инстанции по фактите е опорочен поради позоваване на резултатите от проведено извън процесуалния регламент разпознаване на подсъдимия. Такова процесуално действие не е извършвано в досъдебното производство, за да се коментира съблюдаването на процесуалния регламент за провеждането му. Що се касае до констатираната от защитника необходимост от връщане на делото на първостепенния съд за провеждане на разпознаване на подсъдимия от свидетелите М., М. и Н., то е лишено от качествена адекватност. Макар да е процесуално допустимо, това действие би било тактически неоправдано и без практическа полза. Пострадалият и свидетелите, станали очевидци на събитието на престъплението са били вече в пряк контакт с подсъдимия след задържането му от свид. Н., а след това и по времето на съдебните заседания пред първостепенния съд, когато са били разпитани. Всичко това обезсмисля провеждането на разпознаване, което като процесуално-следствено действие е предназначено за достигане до идентификационен извод, основан на мисления образ, формиран у разпознаващия при събитията, за които свидетелства. А в случая и пострадалият, и свидетелите М. и Н. вече нееднократно са се срещали с подсъдимия след престъплението и са се ангажирали с мнение, че именно той е лицето, което на 05.04.2016г. е нападнало К. М. и е направило опит да отнеме мобилния му телефонен апарат. Макар в жалбата да се съдържа твърдение за „други процесуални нередности“, такива не са посочени конкретно от касатора. Това изключва възможността възражението да бъде обсъдено и да получи съдържателен отговор. Претенцията за явна несправедливост на наказанието е заявена в контекста на претендираното наличие на основания за оневиняването на подсъдимия, каквито обективно не се констатират. Не са изложени каквито и да е съображения, които да налагат обсъждане на наложеното на подсъдимия наказание, съобразно с нормата на чл. 348, ал. 5 НПК. Единствено следва да се отбележи във връзка с възраженията на подсъдимия, че не етническата негова принадлежност, а доказателствата по делото за извършено от него тежко престъпно посегателство са мотивирали първостепенния съд да прибегне до осъждането му, а въззивният съд - да потвърди това осъждане. Етническата принадлежност несъмнено има определено обществено, но не и наказателно-правно значение. Предприемането на наказателното преследване срещу подсъдимия и последващото му осъждане не е извършено на етническа основа. Показателен за този извод е сам по себе си факта на невъзможността на В. В. да открои дори и един белег в съдебните актове или в начина, по който са протекли съдебните производства пред двете инстанции, който да сочи неравнопоставеното му третиране в процеса. Лицата от всеки етнос имат право да изискват от останалите членове на обществото зачитане на собствените им права и интереси, но имат и задължението самите те да не нарушават социалните и правните норми и съотв. са длъжни да понесат отговорността при неизпълнението на това задължение. И това важи в еднаква степен и за подсъдимия, и за останалите участници в процеса. До процесната дата подсъдимият е имал възможност да живее като свободен и пълноправен гражданин, разполагащ с възможността сам да определя линията на своето поведение. За това, че той е избрал именно престъплението като форма на социална изява не е възможно да бъде отправян упрек към съдилищата, които са били ангажирани с разглеждането на делото. Водим от изложеното и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 368 от 27.07.2017 г. на Софийския апелативен съд-Наказателно отделение, VІІІ-ми състав, постановено по ВНОХД № 684/2017 г. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.