5 РЕШЕНИЕ № 212 гр. София, 06 ноември 2018 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти октомври две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: СПАС ИВАНЧЕВ ХРИСТИНА МИХОВА при участието на секретаря МИРА НЕДЕВА и прокурора от ВКП КОМОВ изслуша докладваното от съдия ХРИСТИНА МИХОВА н. д. № 781 / 2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Постъпила е касационна жалба от служебния защитник на подсъдимия Б. Я. срещу въззивно решение № 23/21.06.2018 год., постановено по ВНОХД № 178/2018 год. по описа на Апелативен специализиран наказателен съд /АСпНС/. С жалбата и допълнението към нея се релевират доводи за незаконосъобразност на въззивното решение, поради това, че осъждането на подсъдимия се базира на опорочено разпознаване, извършено на досъдебното производство. Прави се искане за отмяна на въззивния съдебен акт, като алтернативно се претендира намаляване размера на наложените наказания. В съдебно заседание защитникът поддържа жалбата и прави искане за уважаването й по изложените в нея съображения. Прокурорът от ВКП пледира за потвърждаване на въззивната присъда като правилна и законосъобразна. Подсъдимият Б. Я. не се явява пред касационната инстанция, като същият е експулсиран от Република България на 08.03.2017 год. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, намери за установено следното: С присъда, постановена на 11.12. 2017 год. по НОХД № 329/2017 год., по описа на Специализирания наказателен съд /СпНС/, 17 – ти състав, подсъдимият Б. Я. /B. Y./ е признат за виновен в това, че на 24.11.2016 год. в [населено място], Регистрационно – приемателен център /РПЦ/ – [населено място],[жк], е опетнил знамето на Република България, поради което и на основание чл. 108, ал. 2, вр. с чл. 54 от НК е осъден на една година лишаване от свобода при първоначален „общ“ режим на изтърпяване. С посочената присъда подсъдимият Б. Я. е признат за виновен в това, че по същото време и на същото място е осъществил деяние по чл. 325, ал.2, вр. с ал.1 от НК, за което е осъден на две години лишаване от свобода при първоначален „общ“ режим на изтърпяване. На основание чл. 23 от НК е определено общо наказание измежду така посочените, като на подсъдимия е наложена санкция в размер на две години лишаване от свобода, от които на основание чл. 59, ал.1 от НК е приспаднато времето, през което е бил задържан с мярка за неотклонение „Задържане под стража“. Със същата присъда подсъдимият е осъден на основание чл. 189, ал.3 от НПК да заплати направените по делото разноски. Служебният защитник е останал недоволен от първоинстанционната присъда, поради което я обжалвал пред Апелативния специализиран наказателен съд с доводи за незаконосъобразност и несправедливост. С въззивно решение № 23/21.06.2018 год., постановено по ВНОХД № 178/21.06.2018 год., АпСпНС потвърдил изцяло обжалвания първоинстанционен съдебен акт. Касационната жалба срещу въззивното решение е допустима, тъй като е подадена в законовия срок от оправомощена за това страна и срещу акт, от категорията на посочените в разпоредбата на чл. 346, т. 1 от НПК. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Основното възражение на касатора е, че въззивният съдебен акт е постановен въз основа на резултата от едно опорочено процесуално следствено действие – разпознаване на лице, извършено в нарушение на правилата, визирани в разпоредбата на чл. 171 от НПК. По същество твърдението на жалбоподателя е, че при разпознаването, извършено на досъдебното производство, подсъдимият не е бил поставен в редица с лица, имащи външност, сходна с неговата, тъй като две от лицата са били по-ниски от него, а само той е бил с тениска с къс ръкав. Това възражение е било релевирано и пред въззивния съд, който изпълнявайки задължения си по чл. 339, ал.2 от НПК в постановеното от него въззивно решение му е дал обоснован и законосъобразен отговор. Настоящият съдебен състав изцяло възприема доводите на въззивната инстанция за това, че при извършване на процесуалното следствено действие - разпознаване на лице, са били спазени всички изисквания на процесуалния закон, материализирани в разпоредбите на чл. 169 – чл. 171 от НПК. Двете разпознавания, при които последователно свидетелите Г. Г. и П. Х. са посочили подсъдимия като извършител на престъпните деяния, са проведени в присъствието на поемни лица. Предварително е проведен разпит на свидетелите относно външните белези и характеристики на извършителя, както и на обстоятелствата, при които са наблюдавали неговите действия. Разпознаванията са извършени като подсъдимият е бил представен на свидетелите заедно с още три лица, които видно от приложените към протоколите за извършеното разпознаване фотоалбуми са сходни с него по пол, възраст, цвят на лицето и на косата, без окосмяване под формата на брада или мустаци. Възражението на защитата, че само подсъдимият е бил с тениска с къс ръкав измежду лицата, е неоснователно, тъй като облеклото не е било посочено от разпознаващите като елемент, по който са разпознали извършителя. Процесуалният закон в разпоредбата на чл. 171, ал.2 от НПК поставя като изискване към органа, извършващ разпознаването, да осигури лица със сходна външност, което се отнася за техните видими външни физически белези. Дрехите, поради възможността да бъдат сменени, не се възприемат като трайна отличителна характеристика, служеща за идентификация на лице. Свидетелите Г. и Х. са посочили като основни белези на лицето по-белия цвят на кожата му и по-високия му ръст, в сравнение с останалите чужди граждани, участвали в безредиците. Това са били и особеностите, по които са разпознали подсъдимия измежду четиримата представени им за разпознаване мъже. Действително, видно от приложените фотоалбуми, две от лицата в редицата за разпознаване са с ръст по-нисък от този на подсъдимия, но третото лице е с приблизително равна височина с Я., а и с черти на лицето много подобни на неговите, което е напълно достатъчно, за да се приеме, че изискването за осигуряване на лица за разпознаване със сходни белези е изпълнено. Следва да се има предвид и че разпознаването е способ за събиране и проверка на доказателства, чрез който се цели установяването на тъждество (индивидуална идентификация) или сходство (групова принадлежност) на обекти (лица или предмети) от съществено значение за разследването на едно престъпление. В основата му е поставена психическата особеност на човека да разпознава обектите от заобикалящата го действителност, като разпознаването се извършва на основата на съществуващия в човешката памет мисловен образ за обекта на разпознаване и присъщите му признаци, запаметени в резултат на пряко и непосредствено наблюдение. Формираният мисловен образ зависи от пълнотата на възприятието, а тя винаги се определя от факторите, които са оказали влияние върху наблюдението - продължителност или многократност на наблюдението, условия, при които е осъществено, както и въздействието на обекта на разпознаване или на събитието върху разпознаващия. В конкретния случай свидетелите Г. и Х. са наблюдавали действията на подсъдимия в един некратък период от време / около половин час/, като вторият от тях е и пострадал от действията му пряко насочени срещу него / Я. е хвърлил камък, който е счупил защитния шлем на Х./, което им е осигурило обективна възможност да възприемат характерните му външни белези и категорично да го посочат впоследствие като извършител на престъпленията. Описанието на извършителя, което тези свидетели са дали, напълно съответства на посоченото от св. М. М.. Този свидетел, като работещ в РПЦ, е имал възможност да наблюдава действията на подсъдимия и при предишен инцидент. Не се констатират противоречия в показанията му от вида на посочените в касационната жалба, като при всеки от проведените му разпити св. М. е бил последователен и категоричен, че именно Я. е бежанецът хвърлил българското знаме в горящия огън. Изложеното налага извода, че при постановяване на въззивното решение не са допуснати нарушения на правилата за събиране и оценка на доказателствата, материалният закон е приложен правилно, поради което не са налице касационни основания, налагащи отмяна на обжалвания съдебен акт. Претенцията на касатора за намаляване размера на наказанията не се обосновава с конкретни доводи, които да бъдат обсъдени от касационния съд. Наказанията са определени в предвидените законови рамки за съответното престъпление. Не е налице явна диспропорция между тях и наличните смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, поради което не е необходима и корекция на обжалвания въззивен съдебен акт по отношение на санкциите, наложени на подсъдимия. С оглед на изложените съображения и на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, І – во наказателно отделение РЕШИ: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 23/ 21.06.2018 год., постановено по ВНОХД № 178/2018 год., по описа на Апелативен специализиран наказателен съд. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.