Р Е Ш Е Н И Е № 200 гр. София, 27 октомври 2017 г Върховният касационен съд на Република България, I НО, в публично заседание на двадесет и седми септември през две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА КОСТОВА ЧЛЕНОВЕ: СПАС ИВАНЧЕВ ВАЛЯ РУШАНОВА при секретар Марияна Петрова, при становището на прокурора Ивайло Симов, изслуша докладваното от съдия Спас Иванчев наказателно дело № 737 по описа за 2017г. Производството по реда на чл.346 ал.1 и сл. от НПК е образувано по касационен протест от прокурор при Окръжна прокуратура – София срещу оправдателна въззивна присъда от 15.05.2017г. по ВНОХД № 142/2017г. по описа на Софийски окръжен съд. В протеста и допълнение към него се оспорва оправдателната присъда, като се изтъкват доводи за нарушение на материалния закон поради неправилни правни изводи на въззивната инстанция. Развиват се съображения за липсата на повдигнато обвинение на непълнолетния извършител, приложението на чл.61, ал.1 от НК по отношение на него и се настоява, че това обстоятелство не води до отпадане на наказателната отговорност на подбудителите и помагачите. Твърди, че подсъдимия е можело да бъде оправдан, само ако не се установило, че деянието е извършено, или че не е извършено от дееца виновно или че не съставлява престъпление. В този случай действията покривали признаците на осъществен състав от подс.В., поради което не можело да бъде оправдан. Иска се отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане. В съдебното заседание прокурорът от ВКП не поддържа подадения протест, не споделя доводите в него, като посочва, че оправдателната присъда се основава на факта на липса на наказателно преследване по отношение на извършителя на деянието. Заявява, че макар да се говори за евентуално прилагане на чл.61 от НК по отношение на непълнолетния извършител , такива действия не са били предприети – за реализация на наказателна отговорност или за отказ от наказателно преследване като цяло. Моли да се остави протеста като неоснователен и се потвърди атакуваната с него нова въззивна присъда на ОС-София.. Подс.В. се явява лично, представлява се от защитник, който заявява, че протестът е неоснователен. Според защитата, след като не е повдигнато обвинение на прекия извършител, вероятно държавното обвинение е счело, че не е извършено престъпление. Деецът, макар и непълнолетен, е бил вменяем, могъл е да разбира свойството и значението на извършеното от него, както и да ръководи постъпките си, поради което нямало друго обяснение, че в производството има само качеството на свидетел. Подс.В. в лично качество поддържа казаното от защитата му. При последната си дума подс.В. моли да се остави в сила атакуваната присъда. Върховният касационен съд, І-во наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл.347 ал.1 от НПК, установи следното: С присъда № 10/08.09.2016г. по НОХД № 00096/2016г. на Етрополски районен съд подс.В. е бил признат за виновен да е извършил престъпление по чл.216, ал.1 вр.чл.20, ал.3 и 4 вр.чл.18, ал.1 от НК – в съучастие като подбудител и помагач с непълнолетния извършител И. И. И. на 08.03.2016г., като му е наложил наказание 6 месеца лишаване от свобода, с приложение на чл.66, ал.1 от НК за срок от 3 години. Съдът се е разпоредил с веществените доказателства по делото и е присъдил разноските в тежест на осъдения подсъдим. С нова въззивна присъда от 15.05.2017г. по ВНОХД № 142/2017г. по описа на Софийски окръжен съд първоинстанционната присъда е била отменена, а подс.В. е бил оправдан по това обвинение. Присъдата е отменена в частта относно разноските, а относно разпореждането с веществените доказателства и предмет на престъплението я е потвърдил. Протестът е подаден в срок и е допустим, разгледан по същество, се явява основателен. Събраните по делото доказателства не страдат от противоречия, те по начало са безспорно установени. Не съществуват никакви съмнения относно изпълнителното деяние, мотивите за извършването му и склоняването от пълнолетния подсъдим на непълнолетния извършител. При приложение на материалния закон не са останали съмнения относно това дали не е приложим специалния закон- чл.330, ал.1 от НК, доколкото стойността на имуществото е определена- л.37 от д.п-во и очевидно не попада в границите на значителна такава. Основателен е доводът обаче на прокурора, че законът е приложен неправилно. От безспорно установените по делото факти следва несъмнен извод, че подсъдимия В. е извършил престъпление от общ характер, което се преследва по българския наказателен закон. Не съществува правна възможност неговото наказателноправно положение да се обвързва с това на когото и да било друг, включително и с това на извършителя. Не е спорно това, че фигурата на подбудителя и помагача няма самостоятелно значение в материалното право, тоест без извършител не може да има подбудител и помагач ( изключение прави нормата на чл.293, при която законодателят е въздигнал подбуждането в самостоятелно престъпление, в отделен състав и то когато подбуждания не е лъжесвидетелствал). В случая обаче извършител на деянието има и той е бил подбуден и подпомогнат от подс.В.. Остава правно ирелевантно обстоятелството, че на извършителя обвинение не е повдигнато и липсва произнасяне на държавното обвинение относно приложението например на чл.61 от НК. Всъщност прокурора е приел, че процесуалното качество на извършителя ще бъде на свидетел, като в това има известна житейска несправедливост. От същността на правосъдието произтича това, че правото уважава справедливостта - „Lex respicit aequitatem“, но от друга страна това не е основание за освобождаване от наказателна отговорност на подс.В. чрез оправдаването му. Една несправедливост не може да бъде поправена с друга такава – виновният да не бъде наказан за грешката на държавното обвинение по отношение на друго лице, пък било то и извършител. Съдът от контролираната инстанция правилно е отбелязал, че отговорността на подбудителите и помагачите, съобразно принципа за законоустановеност на престъпленията по НК, е обусловена от изпълнението от извършителя на конкретната престъпна дейност. И това действително е така, както се посочи по-горе, осъществен е опит за унищожаване на процесната вещ, бивша съпружеска имуществена общност. Недопустимо обаче въззивната инстанция е обвързала провеждането на наказателното производство и реализиране на наказателната отговорност на подбудителя и помагач П. Д. В. с тази на непълнолетния извършител. Повдигането и поддържане на обвинение е конституционен прерогатив не на съда, а на прокуратурата, принцип прокламиран принцип в чл.127 т.1 до 3 от Конституцията на Република България, потвърден и в чл.46, ал.1 от НПК. Съдът няма никакви правомощия в тази връзка и не може от бездействието на държавното обвинение да извлича собствени основания за несъобразяване с вината и отговорността на предадените на съда лица. Вместо да се задоволи с констатация за бездействието на прокурора от първата инстанция, което така или иначе е факт, съдът е почерпил доводи от това, за да оправдае подс.В.. Така той не е отчел обстоятелството, че този подсъдим е пълнолетен, воден от мотив за отмъщение на бившата си съпруга и все така воден от него въвлича непълнолетен в извършване на престъпление от общ характер, събуждайки в него твърде ниски и користолюбиви страсти. Съдът е забравил, че подобно поведение изкривява мисленето на недостатъчно устойчивите в морален аспект малолетни и непълнолетни и много често предначертава една трайна негативна тенденция на бъдещо проявление в обществото и като резултат е оставил това крайно асоциално поведение ненаказано. Деянието на подс. В. е осъществено от обективна и субективна страна, липсата на ангажиране на наказателната отговорност на непълнолетния извършител не води до изключване на неговата собствена. Така с постановяването на оправдателна присъда се е стигнало и до нарушение на материалния закон, каквото оплакване има в касационния протест. С оглед изложеното касационният протест се явява основателен и налага отмяна на атакуваната въззивна присъда, съответно връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав на Софийски окръжен съд, като се имат предвид и изложените по-горе обстоятелства. Водим от изложеното, на основание чл.354, ал.3, т.3 вр. ал.1, т.4 от НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивна присъда от 15.05.2017г. по ВНОХД № 142/2017г. по описа на Софийски окръжен съд изцяло. ВРЪЩА делото на въззивната инстанция – Софийски окръжен съд, за ново разглеждане от друг състав и от стадия на съдебното заседание. Решението не подлежи на обжалване. Председател: Членове: Особено мнение на съдия Капка Костова по кд № 737/2017 г., І НО Не споделям съображенията на мнозинството от съдебния състав за неправилно приложение на материалния закон към надлежно установените по делото факти и формирания в резултат извод за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Принципно положение е, че съучастието като задружна престъпна дейност е възможно само при умишлените престъпления и при участие на най-малко две наказателноотговорни лица, които действат с умисъл за задружно осъществяване на определено, достатъчно индивидуализирано престъпление и за постигане на определен престъпен резултат, като умисълът на всеки от съучастниците е не само за престъплението, но и за съучастието в него. Съучастниците-неизвършители, какъвто е конкретният случай, отговарят за престъпление, чието изпълнение е осъществено от друг – от извършителя. Такова престъпление обаче задължително следва да е налице. Ако престъплението не е извършено, подбудителят (в случая) ще носи наказателна отговорност само ако това изрично е предвидено в закона (напр. чл. 117, ал. 2 от НК, особената хипотеза на чл. 293 от НК и др.). Възможно е, поради наличие на някакви лични обстоятелства, наказателната отговорност на извършителя да отпадне или се погаси (напр. смърт, преценка на органите за извършване на престъплението поради увлечение или лекомислие и пр.) или самоличността на извършителя да не бъде установена, без това да изключва отговорността на подбудителя. В конкретния случай обаче това не е така. Липсата изначално на извършител и на осъществено от него определено и достатъчно индивидуализирано престъпление, не позволява ангажирането на отговорността на подбудителя В. за осъществяване на задружна престъпна дейност. Взети сами по себе си, без извършител и без конкретно и индивидуализирано престъпление, извършено от него, действията на подсъдимия В. за „умишлено склоняване на другиго да извърши престъпление” не могат да се инкриминират и да доведат до ангажиране на наказателната му отговорност, защото доктрината и законът не предвиждат това (вж. Наказателно право, И. Н., стр. 394, 399 и сл., р. № 635/1991 година на ВС, І НО, р. 865/2007 година на ВКС, І НО, р. № 414/2008 година на ВКС, ІІ НО, р. № 482/2008 година на ВКС, ІІІ НО и мн. др.).