О   П    Р   Е   Д   Е   Л   Е   Н   И   Е   № 214        София, 16.04.2009 г.     ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, състав на първо отделение, в закрито заседание на тридесет и първи март две хиляди и девета година, в състав:                                                 Председател: НИКОЛА ХИТРОВ                      Членове: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА ЕМИЛ МАРКОВ   като изслуша докладваното от председателя Никола Хитров ч. търг. д. № 156/2009 г., за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „А”, гр. В., Х. срещу определение № 1* от 30.12.2008 г. по ч.гр.д. № 2756/2008 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е оставена без уважение частна жалба на „А” срещу определение на Софийски градски съд, VI-7 състав, постановено в съдебно заседание на 18.11.2008 г. по т.д. № 02226/2006 г., с което е оставено „без уважение искане за прекратяване на производството поради международна неподведомственост”. Всъщност, Софийски градски съд е оставил без уважение молбата за прекратяване на производството поради неподведомственост на предявените искове. Освен това, с горепосоченото определение, в останалата му част, която не е предмет на настоящото обжалване, Софийски апелативен съд е оставил без разглеждане частна жалба на „А” срещу определение на Софийски градски съд, VI-7 състав, постановено в съдебно заседание на 18.11.2008 г. по т.д. № 02226/2006 г., с което е оставена без уважение молбата за отправяне на преюдициално запитване до С. на Е. О. относно тълкуване на чл. 5, т.3 от Р. /ЕО/ № 44 от 2001 г. Оплакванията на „А” са за незаконосъобразност и необоснованост на постановеното от Софийски апелативен съд определение, поради което частният жалбоподател претендира отменяването му в обжалваната част. Молителят основава допускането на касационното обжалване на нормата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В зависимост от изхода на настоящото производство той прави евентуално искане за отправяне на преюдициално запитване до С. на Е. О. относно тълкуване на чл. 5, т.3 от Р. /ЕО/ № 44 от 2001 г. Ответникът „С” А. , гр. С. в писмено становище е изложил възражения по допустимостта и основателността на подадената частна касационна жалба, както и по направеното искане за преюдициално запитване. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като обсъди данните по делото, намира, че частната касационна жалба е подадена от надлежна страна в процеса, срещу акт, подлежащ на касационно обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК и е спазен преклузивният срок по чл. 275, ал.1 ГПК. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК частната касационна жалба се разглежда по същество, когато са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. В изложението по чл. 280, ал. 1 ГПК, жалбоподателят сочи, че за допустимостта на касационно обжалване на атакуваното определение „кумулативно са налице условията, обосноваващи приложението на чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК”. Без да формулира конкретен съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос, частният касатор излага аргументи обуславящи допустимостта на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК. При преценка на така представеното изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, счита, че към настоящия момент липсва практика на ВКС по въпроса за международната подведомственост на българския съд- съществен процесуалноправен въпрос в конкретния случай, който попада в хипотезата на т.3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. С оглед на гореизложеното, на основание чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК, касационното обжалване следва да се допусне. Разгледана по същество, частната касационна жалба е неоснователна. Производството по т. д. № 02226/2006 г. на Софийски градски съд, VI-7 състав е образувано по предявени от „С” А. искове по чл. 76, ал. 1, т.1, т.2 и 3 и ал.2, т.3 ЗМГО срещу „А”. В исковата си молба „С” А. твърди, че е притежател на две словни марки „ANALGIN” за различен клас продукти, регистрирани от Патентното ведомство и защитени с международен сертификат и счита, че „А” нарушава правата върху марката, като предлага на българския пазар, внася и продава в България стока с означение Analgin, използвайки в търговските си книжа марката „ANALGIN”, без съгласието му. Предявените искове са насочени към установяване факта на нарушението, преустановяването му и заплащането на обезщетение за вреди. Пред Софийски градски съд „А” е поискало прекратяване на образуваното производство, правейки отвод за неподведомственост на спора пред български съд. Софийски градски съд приема искането за неоснователно. Софийски апелативен съд оставя без уважение с атакуваното определение частната жалба на „А” срещу първоинстанционното определение. Пред настоящата инстанция частният касатор излага подробни писмени аргументи, основани на Р. /ЕО/ № 44 от 2001 г., Кодекса на международното частно право /КМЧП/ и Закона за марките и географските означения /ЗМГО/, в защита на тезата си за незаконосъобразност и необоснованост на определението на Софийски апелативен съд в атакуваната му част. Вземайки предвид писмените становища на двете страни по правилността на обжалвания съдебен акт, настоящият съдебен състав на ВКС, първо търговско отделение, намира следното: Становището на частния касатор е, че международната компетентност на българския съд се определя от приложимия в конкретния случай Р. /ЕО/ № 44 от 2001 г. /за краткост „Р”/. Несъмнено, по своята същност Регламентът дерогира част от нормите на КМЧП, в т.ч. и част втора от КМЧП, определяща международната компетентност на българските съдилища. Проблемна в конкретния случай е приложимостта на този регламент. Като част от актовете на общностното право, Регламентът е действащ за България и следва да намери приложение при определяне международната компетентност на българските съдилища от момента на присъединяване на страната ни към Европейския съюз, а именно от 01.01.2007 г. Не води до различен извод и позоваването на чл. 2 от А. относно условията за присъединяване на Република България и Р. /”А”/, според който „от датата на присъединяване разпоредбите на Учредителните договори и актовете, които са приети от институциите ..... преди присъединяването, са задължителни за България”. Действително чл. 76 от Р. постановява, че той влиза в сила на 01.03.2002 г. и „е задължителен в своята цялост и се прилага пряко в държавите-членки”- т.е. държавите, които към момента на влизане в сила на самия регламент са членки на Европейския съюз. За България, като страна-членка на Европейския съюз от 01.01.2007 г., Регламентът е приложим и задължителен от 01.01.2007 г. съгласно чл. 2 от А. С оглед данните по делото, исковата молба на „С” А. е подадена през 2006 г. и делото е образувано през 2006 г., т.е. Регламентът би следвало да е неприложим за този случай. Спорен за страните е и въпросът, дали Регламентът, след влизането му в сила за България- т.е. след 01.01.2007 г.- е приложим по отношение на висящите дела, каквото е конкретното. Частният касатор защитава тезата, че според общите принципи на гражданското право влезлите в сила процедурни правила- в конкретния случай правилата на Р. за международната подведомственост- задължително се прилагат и за висящите случаи, освен ако новите разпоредби не предвиждат други. Според неговото становище, тъй като друго не се предвижда, според общите принципи в конкретния случай Регламентът е приложим и за висящите случаи. Според настоящия съдебен състав на ВКС, първо търговско отделение, обаче, в Р. съществува конкретна норма, която дава отговор на въпроса за приложимостта му при висящи случаи. Съгласно чл. 66, т.1 от Р. той се прилага „само по отношение на съдебни производства, които са образувани ..... след влизането на същия в сила”. Дори според дефиницията на чл. 30, т.1 от Р. „съдът се счита сезиран, в момента, в който документът за образуване на производството ....... е внесен в съда”, т.е. в конкретния случай съдът е сезиран с искова молба и производството е образувано в рамките на 2006 г. И тъй като чл. 66, т.1 от Р. изключва приложимостта му върху висящи производства, което цели осигуряване на правна сигурност, запазвайки значението на извършените по висящите производства процесуални действия, то в конкретния случай Регламентът не е приложим и въз основа на общите принципи на гражданското право. Такава е и законодателната идея, вложена и в чл. 27, ал. 1 КМЧП, според който, „ако основанието за международната компетентност е съществувала при образуване на делото, тя се запазва при последващото му отпадане в хода на производството”. Следователно изводът, до който е достигнал Софийски апелативен съд, че Регламентът е неприложим за настоящето дело, е правилен. С оглед на горепосоченото, аргументите, изложени по отношение на приложението в конкретния случай на чл. 5, т.3 от Р. и чл. 22, т.4 от Р. , не следва да бъдат взети под внимание от съда в настоящето производство. От така изложените изводи следва, че международната подведомственост на конкретния спор произтича от разпоредбите на КМЧП, чиято систематика изхожда от обща, специална и изключителна компетентност на българския съд. Общата компетентност на българският съд произтича от чл. 4, ал. 1, т.2 КМЧП, която обаче е субсидиарна спрямо специалната и изключителната компетентност. Специална компетентност за българския съд е регламентирана в чл. 18, ал. 1 КМЧП. Спецификата на предявения иск по чл. 76, ал. 1, т. 3 ЗМГО се свързва с претендиране на обезщетение за вреди от непозволено увреждане. Съгласно разпоредбата на чл. 18, ал. 1 КМЧП за потвърждаване компетентността на българския съд при така предявен иск, е достатъчно наличието на едно от основанията, регламентирани в текста на нормата в условията на алтернативност- а именно: осъществяване на вредоносното деяние на територията на България или настъпване на вредите или на част от тях в България. При съблюдаване на тази норма, дори и да се приеме тезата на частния касатор, че вредоносното деяние не е осъществявано на територията на България, то достатъчно за потвърждаване компетентността на българския съд в конкретния случай е твърдението за настъпила вреда за ответното дружество в България. При съблюдаване на чл. 18, ал. 1 КМЧП компетентен да се произнесе по иска по чл. 76, ал. 1, т. 3 ЗМГО е българският съд. Съгласно чл. 21, ал. 1 КМЧП той е компетентен да разгледа и останалите предявени от „С” А. искове. Независимо от гореизложеното, систематиката на КМЧП изхожда и от изключителна компетентност на българския съд в конкретния случай. Съгласно нормата на чл. 13, ал. 2 КМЧП изключителна компетентност на българския съд е определена по искове за права върху обекти на индустриалната собственост, когато патентът е издаден или регистрацията е извършена в Република България. Съгласно чл.1, ал. 2 на П. конвенция за закрила на индустриалната собственост от 20.03.1883 г., ревизирана в Б. на 14.12.1900 г., във В. на 02.06.1911 г., в Х. на 06.11.1925 г., в Л. на 02.06.1934 г. и в Л. на 31.10.1958 г.: „Закрилата на индустриалната собственост има за обект патентите за изобретения,............ фабричните или търговските марки, .......... както и преследването на нелоялната конкуренция”. В българската правна система във връзка със закрилата на марки могат да се предявят искове за нарушение на правата върху марки съгласно чл. 76 ЗМГО. Изхождайки от предпоставките, посочени в чл. 13, ал. 2 КМЧП, изключителната международна компетентност на българските съдилища се учредява, когато защитният документ /в случая свидетелство за марка/ е издаден от П. ведомство, гр. С.. Тази компетентност се учредява, когато се търси закрила на територията на България. При приложението на чл. 13, ал. 2 КМЧП става въпрос за закрила, осигурена чрез съответния защитен документ, издаден на територията на България- това е основанието за признаване на изключителната международна компетентност на българския съд. Когато са нарушени права на притежателите на съответния защитен документ, последните могат да търсят закрила единствено на територията на държавата, чиито компетентен орган е издал документа. При това е без значение в коя държава е станало нарушението на правата. Тъй като в конкретния случай в исковото производство е претендирана защита по чл. 76 ЗМГО и свидетелствата за марка са издадени от П. ведомство, гр. С., то това са достатъчни предпоставки за приемането на изключителна компетентност на българския съд. В обобщение на гореизложеното, независимо дали се прилага чл. 4, ал. 1, т.2 КМЧП, чл. 18, ал. 1 КМЧП или чл. 13, ал. 2 КМЧП, компетентен да разгледа предявените искове в конкретния казус е българският съд. Съгласно разпоредбата на чл. 77 ЗМГО това е Софийски градски съд. До този правен извод стига и Софийски апелативен съд в обжалваната част от атакуваното определение, поради което тя следва да се потвърди от настоящия съдебен състав на ВКС. По изложените съображения частната касационна жалба е неоснователна и затова определението в обжалваната му част следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора, следва да бъде обсъдено и евентуалното искане за отправяне на преюдициално запитване до С. на Е. О. относно тълкуване на чл. 5, т.3 от Р. Действително, според чл. 234, ал. 3 от Договора за създаване на Е. общност, а и според чл. 629, ал.3 ГПК, ВКС- като национална юрисдикция, чиито решения не подлежат на обжалване, е длъжен да сезира С. на ЕО, отправяйки преюдициално запитване, освен ако не е налице, някое от предвидените изключения за това. Дали са налице предвидените в закона изключения, което би било решаващо за отправянето на преюдициално запитване, е въпрос ирелевантен в конкретния случай, поради очевидната неприложимост на общностното право при определянето на международна компетентност на българския съд за настоящия казус. Допълнителен, но без значение за конкретния случай поради горните съображения, е въпросът, че искането за отправяне на преюдициално запитване е направено в рамките на частно производство. С оглед на изложеното, настоящият съдебен състав на ВКС, първо търговско отделение оставя без уважение искането на жалбоподателя за отправяне на преюдициално запитване до С. на Е. О. относно тълкуване на чл. 5, т.3 от Р. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение   О П Р Е Д Е Л И:   ОСТАВЯ В СИЛА определение № 1* от 30.12.2008 г. по ч.гр.д. № 2756/2008 г. на Софийски апелативен съд в обжалваната му част. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.       ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.