2 Р Е Ш Е Н И Е № 94 гр.София, 14 март 2014 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на седми февруари две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Пламен Томов ЧЛЕНОВЕ: Капка Костова Румен Петров при секретар Даниела Околийска и в присъствие на прокурора Ивайло Симов, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 2318/2013 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на частните обвинители А. Б. М. и П. П. М., чрез повереника им адв. Д. от САК, срещу решение № 197 от 09 октомври 2013 година на Апелативен съд – Велико Търново по внохд № 206/2013 година, с което е изменена присъда № 31 от 05 юни 2013 година на Плевенския окръжен съд, постановена по нохд № 267/2013 година по описа на този съд. Изводимо от съдържанието на общата касационна жалба на частните обвинители М., при липса на изрично позоваване, са ангажирани отменителните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК - нарушение на закона и явна несправедливост на наказанието. Изложените в тяхна подкрепа доводи са свързани с незаконосъобразното, според жалбоподателите, оправдаване от въззивната инстанция на подсъдимия М. по обвинението за нарушение на чл. 8, ал. 1, чл. 15, ал. 1 и чл. 16, ал. 1, т. 1 от ЗДП и с неправилното прилагане на института на условното осъждане по отношение наложеното на подсъдимия наказание от две години и четири месеца лишаване от свобода, определено, според повереника, при значителен превес на смекчаващите вината обстоятелства и отдаване предимство на действието на генералната превенция, пред това на специалната превенция на наказанието, както и без да е отчетено като отегчаващо отговорността обстоятелство управляването на моторното превозно средство (МПС) от подсъдимия по време на инкриминираното пътнотранспортно произшествие (ПТП) с отнет талон и със съставен акт за установяване на административно нарушение (АУАН). Отправеното до ВКС искане е за изменяване на атакувания съдебен акт, при отмяна на приложението на чл. 66 от НК. В съдебно заседание пред ВКС частните обвинители А. и П. М. участват лично и с повереника си адв. Д., която поддържа изцяло касационната жалба и заявеното в нея искане за ефективно изтърпяване от подсъдимия М. на наложеното му наказание от две години и четири месеца лишаване от свобода. Представителят на Върховната касационна прокуратура принципно споделя аргументите на частните обвинители, че е налице явна несправедливост на наказанието и ако върховната съдебна инстанция прецени, че все пак не е необходимо подсъдимият да изтърпи ефективно наложеното наказание, то определеният изпитателен срок следва да бъде увеличен до максималния му законов размер, което предпоставя връщане на делото за ново разглеждане в предходен процесуален стадий. Подсъдимият В. В. М. участва в съдебното заседание пред ВКС лично и със защитника си адв. П., който моли жалбата на частните обвинители да бъде оставена без уважение. В рамките на упражненото право на лична защита подсъдимият М. изразява идентично със защитника си становище по жалбата и съжаление за извършеното деяние. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: След проведено съкратено съдебно следствие по реда на Глава XXVІІ от НПК, в хипотезата на чл. 371, т. 2 от с.з., Плевенският окръжен съд е признал подсъдимия В. В. М. за виновен в това, че на 15. 12. 2012 година, на път ІІ-34, в близост до [населено място], обл. П., в посока от [населено място] към [населено място], при управление на МПС – лек автомобил „Пежо - 206” № CA 6516 AВ, нарушил правилата за движение - чл. 8, ал. 1, чл. 15, ал. 1, чл. 16, ал. 1, т. 1 от ЗДП и по непредпазливост причинил смъртта на П. П. М. от [населено място] и средна телесна повреда на М. К. П. от [населено място], изразяваща се в счупване на китката на лявата ръка, довело до трайно затрудняване на движението на крайника, поради което и на основание чл. 343, ал. 4, вр. чл. 343, ал. 3, б. „б”, пр.1, вр. чл. 342, ал. 1 от НК и при условията на чл. 54 от НК, го осъдил на три години и шест месеца лишаване от свобода, редуцирани при условията на чл. 58, ал. 1 от НК на две години и четири месеца лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено за срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила. На основание чл. 343г от НК подсъдимият е лишен от правоуправление на МПС за срок от три години и шест месеца. Признат е за невиновен да е нарушил разпоредбите на чл. 5, ал. 1, т. 1, чл. 6, ал. 1, чл. 20, ал. 1, чл. 20, ал. 2 и чл. 44, ал. 1 от ЗДП и е оправдан по това обвинение. Присъдени са направените по делото разноски от досъдебното производство, като са възложени в тежест на подсъдимия. Във въззивното производство, инициирано по жалба на частните обвинители, в която е релевирана явна несправедливост на наложените на подсъдимия наказания, е постановен атакуваният сега по касационен ред съдебен акт, с който присъдата е изменена, като е отменена в частта й за признаване на подсъдимия за виновен да е извършил престъплението при допуснати нарушения по чл. 8, ал. 1, чл. 15, ал. 1 и чл. 16, ал. 1, т. 1 от ЗДП и е оправдан по обвинението в тази част, а е признат за виновен да е извършил престъпното деяние по чл. 343, ал. 4, вр. чл. 343, ал. З, б. „б", пр.1, вр. чл. 342, ал. 1 от НК, при допуснати нарушения по чл. 20, ал. 1 и ал. 2 от ЗДП. Присъдата е потвърдена в останалата й част. Върховният касационен съд намира жалбата на частните обвинители М. за неоснователна. 1. Заявеното нарушение на чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, касаещо нарушенията по ЗДП, попълващи съдържанието на бланкетната диспозиция на чл. 343 от НК, не е налице. Съображенията на въззивния съд относно оправдаването на подсъдимия за допуснати нарушения на чл. 8, ал. 1, чл. 15, ал. 1 и чл. 16, ал. 1, т. 1 от ЗДП, касационната инстанция споделя като правилни и законосъобразни. По искане на подсъдимия М. и неговия защитник делото е разгледано по реда на Глава ХХVІІ от НПК, като подсъдимият е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и е заявил съгласие да не се събират доказателства за тези факти. Обвързаността на въззивния съд в рамките на диференцираната процедура е само по фактите, но не и по правото. При цялостната въззивната проверка от страна на Апелативен съд – Велико Търново е констатирано, че в рамките на установената фактология, в пряка причинно-следствена връзка с настъпилото пътнотранспортно произшествие е единствено и само задължението за водача, произтичащо от специалните правила за движение, визирани в чл. 20, ал. 1 и ал. 2 от ЗДП, а не и на тези по чл. 8, ал. 1, чл. 15, ал. 1 и чл. 16, ал. 1, т. 1 от с.з. Съгласно доказателствата по делото и заключението на автотехническата експертиза (А.) – експерт П., л. 64 от ДП, подсъдимият не се е съобразил със съществуваща и осъзната от него като водач на МПС опасност на пътното платно, изразяваща се в заледяване на същото, при която той е длъжен да намали скоростта на движение до предели, които позволяват сигурното придвижване, или да преустанови движението, ако и при минимална скорост то е невъзможно. Това изискване произтича от общата разпоредба на чл. 20, ал. 2 от ЗДП, която задължава водачите да съобразят и всички конкретни фактори, които усложняват пътната обстановка и създават обективни предпоставки за ПТП. Като е управлявал автомобила с несъобразена с пътните условия скорост, надвишаваща критичната за занасяне, подсъдимият е изгубил контрол над ППС в кривата на завоя и това негово неправомерно поведение на пътя пряко и непосредствено е причинило ПТП и вредоносния резултат - смъртта на сина на жалбоподателите П. П. М. и средната телесна повреда на М. К. П.. Затова, подсъдимият М. правилно е оправдан по първоначалното обвинение за нарушение по чл. 8, ал. 1, чл. 15, ал. 1 и чл. 16, ал. 1, т. 1 от ЗДвП. 2. Въззивният съд не е допуснал и соченото в жалбата нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Въззивната проверка е извършена по жалба на частните обвинители, в която акцентът е поставен върху приложението на института на условното осъждане, а направеното искане е за неговата отмяна. Въззивният съд е изложил подробни съображения за отказа си да приеме за основателни доводите в подкрепа на искането (с. 7-9 от решението), които съображения настоящата инстанция не намира причини да не сподели изцяло, като допълни следното: Преди всичко, определянето на вида и размера на наказанието, което следва да бъде наложено на подсъдимия и определянето на начина на неговото изтърпяване, вкл. чрез прилагане на института на условното осъждане, са различни дейности на съда, подчинени съответно на правилата и преценката на предпоставките по чл. 54 - 55 от НК и по чл. 66 от НК. На следващо място, решаващ фактор при определяне на наказанието по българското наказателно право е тежестта на извършеното престъпление, т. е. справедливостта (чл. 35, ал. 2 и ал. 3 от НК). Затова и наказанието има преди всичко общопревантивен ефект. В случаите на прилагане на условното осъждане, обаче, законът поставя акцента върху индивидуалната превенция – „...поправяне на осъдения...”, което съвсем не означава, че не се отчита въздействието й върху останалите граждани. Основното при преценката на съда в тези случаи остава възможността за постигане на целите на наказанието и поправянето на дееца, без той да изтърпява ефективно наложеното му наказание лишаване от свобода. В настоящия случай, изводите на въззивния съд, че за постигане целите на наказанието по чл. 36 от НК подсъдимият М. не следва да изтърпи ефективно наложеното му наказание лишаване от свобода, се споделят от касационната инстанция, защото почиват на доказателствата по делото и на закона. Отчетените от първостепенния съд смекчаващи отговорността обстоятелства, възприети изцяло от въззивния съдебен състав, а именно чистото съдебно минало на подсъдимия, това, че извършеното непредпазливо престъпление се явява изолиран случай в неговия живот, младежката му възраст, ниска лична обществена опасност, проявената критичност към извършеното престъпление, дават основание за извода, че съответните положителни промени в съзнанието му и превъзпитаването му към спазване на законите не изисква отделянето му от настоящата социална среда и изолирането му от обществото, т.е. не налага ефективно изтърпяване на наложеното му наказание. По отношение на съставения на подсъдимия АУАН, приложен в копие на л. 113 от ДП, въззивният съд в мотивите си правилно е отбелязал, че същият се надценява от частните обвинители като писмено доказателство, защото с този акт се слага само началото на едно административнонаказателно производство, без да са налице данни как то е приключило (с. 8 от решението), т. е. издадено ли е наказателно постановление, то оспорено ли е и какъв е резултатът от това. Отлагането на изтърпяването на наложеното на подсъдимия М. наказание лишаване от свобода за срок от три години от влизане на присъдата в законна сила, наред с наложеното му наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от три години и шест месеца, в достатъчна степен ще упражнят възпитателен и възпиращ ефект по отношение на поведението на подсъдимия като водач на МПС. В тази връзка, следва да се подчертае специфичният предупредителен момент на условното осъждане, тъй като през целия изпитателен срок е реална заплахата подсъдимият М. да изтърпи отложеното наказание. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 197 от 09 октомври 2013 година на Апелативен съд – Велико Търново, постановено по внохд № 206/2013 година. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2. 2 Р Е Ш Е Н И Е № ...................................... [населено място], ....................................... 2014 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на седми февруари две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Пламен Томов ЧЛЕНОВЕ: Капка Костова Р. П. при секретар Даниела Околийска и в присъствие на прокурора Ивайло Симов, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 2318/2013 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на частните обвинители А. Б. М. и П. П. М., чрез повереника им адв. Д. от САК, срещу решение № 197 от 09 октомври 2013 година на Апелативен съд – Велико Търново по внохд № 206/2013 година, с което е изменена присъда № 31 от 05 юни 2013 година на Плевенския окръжен съд, постановена по нохд № 267/2013 година по описа на този съд. Изводимо от съдържанието на общата касационна жалба на частните обвинители М., при липса на изрично позоваване, са ангажирани отменителните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК - нарушение на закона и явна несправедливост на наказанието. Изложените в тяхна подкрепа доводи са свързани с незаконосъобразното, според жалбоподателите, оправдаване от въззивната инстанция на подсъдимия М. по обвинението за нарушение на чл. 8, ал. 1, чл. 15, ал. 1 и чл. 16, ал. 1, т. 1 от ЗДП и с неправилното прилагане на института на условното осъждане по отношение наложеното на подсъдимия наказание от две години и четири месеца лишаване от свобода, определено, според повереника, при значителен превес на смекчаващите вината обстоятелства и отдаване предимство на действието на генералната превенция, пред това на специалната превенция на наказанието, както и без да е отчетено като отегчаващо отговорността обстоятелство управляването на моторното превозно средство (МПС) от подсъдимия по време на инкриминираното пътнотранспортно произшествие (ПТП) с отнет талон и със съставен акт за установяване на административно нарушение (АУАН). Отправеното до ВКС искане е за изменяване на атакувания съдебен акт, при отмяна на приложението на чл. 66 от НК. В съдебно заседание пред ВКС частните обвинители А. и П. М. участват лично и с повереника си адв. Д., която поддържа изцяло касационната жалба и заявеното в нея искане за ефективно изтърпяване от подсъдимия М. на наложеното му наказание от две години и четири месеца лишаване от свобода. Представителят на Върховната касационна прокуратура принципно споделя аргументите на частните обвинители, че е налице явна несправедливост на наказанието и ако върховната съдебна инстанция прецени, че все пак не е необходимо подсъдимият да изтърпи ефективно наложеното наказание, то определеният изпитателен срок следва да бъде увеличен до максималния му законов размер, което предпоставя връщане на делото за ново разглеждане в предходен процесуален стадий. Подсъдимият В. В. М. участва в съдебното заседание пред ВКС лично и със защитника си адв. П., който моли жалбата на частните обвинители да бъде оставена без уважение. В рамките на упражненото право на лична защита подсъдимият М. изразява идентично със защитника си становище по жалбата и съжаление за извършеното деяние. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: След проведено съкратено съдебно следствие по реда на Глава XXVІІ от НПК, в хипотезата на чл. 371, т. 2 от с.з., Плевенският окръжен съд е признал подсъдимия В. В. М. за виновен в това, че на 15. 12. 2012 година, на път ІІ-34, в близост до [населено място], обл. П., в посока от [населено място] към [населено място], при управление на МПС – лек автомобил „Пежо - 206” № CA 6516 AВ, нарушил правилата за движение - чл. 8, ал. 1, чл. 15, ал. 1, чл. 16, ал. 1, т. 1 от ЗДП и по непредпазливост причинил смъртта на П. П. М. от [населено място] и средна телесна повреда на М. К. П. от [населено място], изразяваща се в счупване на китката на лявата ръка, довело до трайно затрудняване на движението на крайника, поради което и на основание чл. 343, ал. 4, вр. чл. 343, ал. 3, б. „б”, пр.1, вр. чл. 342, ал. 1 от НК и при условията на чл. 54 от НК, го осъдил на три години и шест месеца лишаване от свобода, редуцирани при условията на чл. 58, ал. 1 от НК на две години и четири месеца лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено за срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила. На основание чл. 343г от НК подсъдимият е лишен от правоуправление на МПС за срок от три години и шест месеца. Признат е за невиновен да е нарушил разпоредбите на чл. 5, ал. 1, т. 1, чл. 6, ал. 1, чл. 20, ал. 1, чл. 20, ал. 2 и чл. 44, ал. 1 от ЗДП и е оправдан по това обвинение. Присъдени са направените по делото разноски от досъдебното производство, като са възложени в тежест на подсъдимия. Във въззивното производство, инициирано по жалба на частните обвинители, в която е релевирана явна несправедливост на наложените на подсъдимия наказания, е постановен атакуваният сега по касационен ред съдебен акт, с който присъдата е изменена, като е отменена в частта й за признаване на подсъдимия за виновен да е извършил престъплението при допуснати нарушения по чл. 8, ал. 1, чл. 15, ал. 1 и чл. 16, ал. 1, т. 1 от ЗДП и е оправдан по обвинението в тази част, а е признат за виновен да е извършил престъпното деяние по чл. 343, ал. 4, вр. чл. 343, ал. З, б. „б", пр.1, вр. чл. 342, ал. 1 от НК, при допуснати нарушения по чл. 20, ал. 1 и ал. 2 от ЗДП. Присъдата е потвърдена в останалата й част. Върховният касационен съд намира жалбата на частните обвинители М. за неоснователна. 1. Заявеното нарушение на чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, касаещо нарушенията по ЗДП, попълващи съдържанието на бланкетната диспозиция на чл. 343 от НК, не е налице. Съображенията на въззивния съд относно оправдаването на подсъдимия за допуснати нарушения на чл. 8, ал. 1, чл. 15, ал. 1 и чл. 16, ал. 1, т. 1 от ЗДП, касационната инстанция споделя като правилни и законосъобразни. По искане на подсъдимия М. и неговия защитник делото е разгледано по реда на Глава ХХVІІ от НПК, като подсъдимият е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и е заявил съгласие да не се събират доказателства за тези факти. Обвързаността на въззивния съд в рамките на диференцираната процедура е само по фактите, но не и по правото. При цялостната въззивната проверка от страна на Апелативен съд – Велико Търново е констатирано, че в рамките на установената фактология, в пряка причинно-следствена връзка с настъпилото пътнотранспортно произшествие е единствено и само задължението за водача, произтичащо от специалните правила за движение, визирани в чл. 20, ал. 1 и ал. 2 от ЗДП, а не и на тези по чл. 8, ал. 1, чл. 15, ал. 1 и чл. 16, ал. 1, т. 1 от с.з. Съгласно доказателствата по делото и заключението на автотехническата експертиза (А.) – експерт П., л. 64 от ДП, подсъдимият не се е съобразил със съществуваща и осъзната от него като водач на МПС опасност на пътното платно, изразяваща се в заледяване на същото, при която той е длъжен да намали скоростта на движение до предели, които позволяват сигурното придвижване, или да преустанови движението, ако и при минимална скорост то е невъзможно. Това изискване произтича от общата разпоредба на чл. 20, ал. 2 от ЗДП, която задължава водачите да съобразят и всички конкретни фактори, които усложняват пътната обстановка и създават обективни предпоставки за ПТП. Като е управлявал автомобила с несъобразена с пътните условия скорост, надвишаваща критичната за занасяне, подсъдимият е изгубил контрол над ППС в кривата на завоя и това негово неправомерно поведение на пътя пряко и непосредствено е причинило ПТП и вредоносния резултат - смъртта на сина на жалбоподателите П. П. М. и средната телесна повреда на М. К. П.. Затова, подсъдимият М. правилно е оправдан по първоначалното обвинение за нарушение по чл. 8, ал. 1, чл. 15, ал. 1 и чл. 16, ал. 1, т. 1 от ЗДвП. 2. Въззивният съд не е допуснал и соченото в жалбата нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Въззивната проверка е извършена по жалба на частните обвинители, в която акцентът е поставен върху приложението на института на условното осъждане, а направеното искане е за неговата отмяна. Въззивният съд е изложил подробни съображения за отказа си да приеме за основателни доводите в подкрепа на искането (с. 7-9 от решението), които съображения настоящата инстанция не намира причини да не сподели изцяло, като допълни следното: Преди всичко, определянето на вида и размера на наказанието, което следва да бъде наложено на подсъдимия и определянето на начина на неговото изтърпяване, вкл. чрез прилагане на института на условното осъждане, са различни дейности на съда, подчинени съответно на правилата и преценката на предпоставките по чл. 54 - 55 от НК и по чл. 66 от НК. На следващо място, решаващ фактор при определяне на наказанието по българското наказателно право е тежестта на извършеното престъпление, т. е. справедливостта (чл. 35, ал. 2 и ал. 3 от НК). Затова и наказанието има преди всичко общопревантивен ефект. В случаите на прилагане на условното осъждане, обаче, законът поставя акцента върху индивидуалната превенция – „...поправяне на осъдения...”, което съвсем не означава, че не се отчита въздействието й върху останалите граждани. Основното при преценката на съда в тези случаи остава възможността за постигане на целите на наказанието и поправянето на дееца, без той да изтърпява ефективно наложеното му наказание лишаване от свобода. В настоящия случай, изводите на въззивния съд, че за постигане целите на наказанието по чл. 36 от НК подсъдимият М. не следва да изтърпи ефективно наложеното му наказание лишаване от свобода, се споделят от касационната инстанция, защото почиват на доказателствата по делото и на закона. Отчетените от първостепенния съд смекчаващи отговорността обстоятелства, възприети изцяло от въззивния съдебен състав, а именно чистото съдебно минало на подсъдимия, това, че извършеното непредпазливо престъпление се явява изолиран случай в неговия живот, младежката му възраст, ниска лична обществена опасност, проявената критичност към извършеното престъпление, дават основание за извода, че съответните положителни промени в съзнанието му и превъзпитаването му към спазване на законите не изисква отделянето му от настоящата социална среда и изолирането му от обществото, т.е. не налага ефективно изтърпяване на наложеното му наказание. По отношение на съставения на подсъдимия АУАН, приложен в копие на л. 113 от ДП, въззивният съд в мотивите си правилно е отбелязал, че същият се надценява от частните обвинители като писмено доказателство, защото с този акт се слага само началото на едно административнонаказателно производство, без да са налице данни как то е приключило (с. 8 от решението), т. е. издадено ли е наказателно постановление, то оспорено ли е и какъв е резултатът от това. Отлагането на изтърпяването на наложеното на подсъдимия М. наказание лишаване от свобода за срок от три години от влизане на присъдата в законна сила, наред с наложеното му наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от три години и шест месеца, в достатъчна степен ще упражнят възпитателен и възпиращ ефект по отношение на поведението на подсъдимия като водач на МПС. В тази връзка, следва да се подчертае специфичният предупредителен момент на условното осъждане, тъй като през целия изпитателен срок е реална заплахата подсъдимият М. да изтърпи отложеното наказание. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 197 от 09 октомври 2013 година на Апелативен съд – Велико Търново, постановено по внохд № 206/2013 година. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.