5 Р Е Ш Е Н И Е № 301 гр. София, 17 септември 2015 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на двадесет и втори май през две хиляди и петнадесета година, в състав: РЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ТОМОВ ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА МИНА ТОПУЗОВА при секретаря……...….Аврора Караджова…......……и в присъствието на прокурора….....…............Петя МАРИНОВА…….изслуша докладваното от съдия Топузова касационно дело № 658 по описа за 2015 г. Производството е образувано по касационна жалба на адв. Р. К. – защитник на подсъдимите Й. В. С., Д. Р. Ц., Б. Н. С. и Д. Б. К. срещу въззивно решение № 40 от 12.03.2015 г., постановено по внохд № 202/14г. на Апелативен специализиран наказателен съд, с което е потвърдена присъда по нохд № 1634/13г. на Специализирания наказателен съд. В жалбата се релевират касационни основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.2 от НПК. Излагат се доводи, че подсъдимите са действали в изпълнение на чл.32 от Закона за частната охранителна дейност, която им е давала право да задържат лица, извършили престъпление в района на охранявания обект, а установената практика изисквала установяване самоличността на лицето, снемането на обяснения и проверка на обясненията по подходящ начин. Твърди се, че не било установено обстоятелството дали св. Г. е извършил кражба, поради което останал неизяснен фактът дали подсъдимите са го задържали правомерно. В тази насока се излагат аргументи, че въззивният съд нарушил процесуалните правила, с отказа да допусне следствен експеримент и назначи химическа експертиза. Недоказаността според защитника, че задържането е противозаконно, води и до невъзможност за квалифициране на престъплението по чл.142а от НК. Настоява се за отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимите, а алтернативно се предлага връщането на делото за ново разглеждане. Пред касационния съд жалбата се поддържа от адв. К. със същите аргументи и искане за оправдаване на подсъдимите. Прокурорът от ВКП дава становище за неоснователност на подадената жалба. Намира, че отказът да се допуснат доказателства във въззивното производство е аргументиран. Счита престъплението за доказано по несъмнен начин, поради което моли въззивното решение да се остави в сила. В последната си дума подсъдимите С., Ц., К. и С. молят за оправдаване по повдигнатото обвинение. Върховният касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда от 23.06.2014г., постановена по нохд № 1634/13г., на Специализирания наказателен съд - 9 с-в, подсъдимите Й. В. С., Д. Р. Ц., Б. Н. С. и Д. Б. К. били признати за виновни в това, че на 05.05.2013г. в [населено място] дол, в Централно управление на [фирма] [населено място] дол, в качеството им на лица по чл.142, ал.2, т.6 от НК - охранители в организация, извършваща охранителна дейност - [фирма] [населено място], в съучастие помежду им като извършители, противозаконно лишили от свобода М. И. Г. от [населено място] дол, поради което и на основание чл.142а, ал.2, пр.2 във вр. с ал.1 във вр. с чл.20 ал.2 от НК им били наложени наказания както следва: - на Й. В. С. при условията на чл.54 от НК в размер на две години "лишаване от свобода", изпълнението на което било отложено на основание чл.66, ал.1 от НК за срок от четири години; - на Д. Р. Ц., Д. Б. К. и Б. Н. С. при условията на чл.55, ал.1, т.1 от НК в размер на по една година "лишаване от свобода", изпълнението на които наказания било отложено на основание чл.66, ал.1 от НК за изпитателен срок от по три години. В тежест на подсъдимите било възложено заплащането на направените разноски по делото. По жалба на защитника на подсъдимите - адв. К., било образувано внохд № 202/14г. на Апелативен специализиран наказателен съд. С решение № 40 от 12.03.2015 г. присъдата била потвърдена. Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните и в пределите на чл. 347 ал.1 от НПК, намери следното: Жалбата е подадена в законния срок за обжалване и е допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Относно касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК Доводите за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила се свързват с отказ от страна на въззивния съд да допусне следствен експеримент за установяването на точното място от което св. Г. е взел желязото и дали то се намира в границите на охранявания обект и назначаването на химическа експертиза за проверка дали желязото е корозирало. От принципна гледна точка решаващият делото съд не е длъжен да уважи всяко доказателствено искане на страните, а само това, което има отношение към изясняване на предмета на доказване. Въззивният съд е преценил, че по делото са били събрани достатъчно доказателства относно мястото, откъдето св. Г. е взел предметите, а състоянието, в което те са били преди деянието, е извън предмета на доказване по делото. Касационният съд не счита, че с отказа за удовлетворяване на доказателственото искане, направено от защитата, са били нарушени права на подсъдимите, тъй като установяването на факта дали св. Г. е извършил или не кражба на вещи е обстоятелство, чието установяване в подробности не се отразява съществено върху отговорността на подсъдимите за престъплението по чл. 142а от НК. Относно касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК Съгласно приетите за установени от инстанционните съдилища факти, подсъдимите, изпълнявайки дейността си като охранители, задържали св. Гущеров с чувал метални предмети по подозрение, че същите били взети от охраняемата от [фирма] територия. Както се установява от обясненията на подсъдимите, задържането било осъществено по сигнал от св. С., като подсъдимите не са имали лични възприятия относно това дали вещите са били взети от охраняемата територия. Дали подсъдимите са задържали правомерно св. Г., отвеждайки го в Централното управление на фирма „В – Б. д.”, не представлява обстоятелство от решаващо значение за наказателната им отговорност, както се твърди в жалбата. Нормата на чл.32, ал.1, т.1 от Закона за частната охранителна дейност дава право на охранителите да задържат лице в района на охранявания обект, когато то е извършило престъпление в същия район. При задържането на лице в хипотезата на чл.32, ал.1, разпоредбите на чл.32, ал.2 и ал.3 от същия закон задължават императивно охранителите незабавно да уведомят съответните полицейски органи, да изпълнят техните разпореждания и да им предадат лицето. По делото не е спорно, че подсъдимите не са уведомили за задържането съответното полицейско управление. Законът за частната охранителна дейност не позволява на охранителите извършването на действия, спадащи към дейността на държавни органи, каквито са полицейските служители – установяване на самоличност на извършителя, снемане на обяснения и проверка на тяхната достоверност и др., които са регламентирани в ЗМВР. При осъществяването на охранителната дейност на охранителите и техните ръководители е забранено изрично извършването на действия, с които се ограничават правата и свободите на гражданите (чл.36, т.4 от Закона за частната охранителна дейност). В този смисъл доводите, че подсъдимите са действали правомерно, в рамките на Закона за частната охранителна дейност, няма как да бъдат споделени. По делото е прието за установено, че за времето от 13.30ч. до 19.30ч. на 05.05.2013г. подсъдимите са държали св. Г. в отредените за охраната помещения, като са го карали да пише обяснения, че е извършил кражба, нанесли са му побой и са го подложили на унизително и нечовешко третиране. Инстанционните съдилища са отхвърлили обясненията на подсъдимите, че пострадалият доброволно се съгласил да остане и да чисти помещенията на охраната, кредитирайки показанията на св. Г. и кореспондиращите им показания на свидетелите Д. и Б. Правото на лична свобода и неприкосновеност на гражданите е прокламирано в чл.30 от Конституцията на Република България, която предвижда ограничаването му само със закон и от компетентните за това държавни органи. Лишаването на пострадалия от правото му да се придвижва свободно в пространството, без да е налице законно основание за това, сочи на осъществено от подсъдимите от обективна страна престъпление по чл.142а от НК (р. № 216 от 22.07.2013г. по н.д. № 657/13г. на ВКС, ІІ н.о; р. № 443 от 29.10.2010г. по н.д.№ 453/10г. на ВКС, І н.о.). От субективна страна подсъдимите са съзнавали, че няма законно основание за лишаването от свобода на св. Г., както и че последният е държан в помещението на охраната против волята му. С признаването на четиримата подсъдими за виновни по чл.142а, ал.2, пр.2 във вр. с ал.1 във вр. с чл.20 ал.2 от НК, съдилищата са приложили правилно закона. Предвид изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, ВКС, І НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 40 от 12.03.2015 г., постановено по внохд № 202/14г. на Апелативен специализиран наказателен съд, с което е потвърдена присъда по нохд № 1634/13г. на Специализирания наказателен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: