Р Е Ш Е Н И Е № 47 гр. София, 07 април 2021 г В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, ІII НО, в публично заседание на двадесет и пети февруари през две хиляди двадесет и първа година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: МИЛЕНА ПАНЕВА НЕВЕНА ГРОЗЕВА при секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Стелияна Атанасова изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 90 по описа за 2021 г Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Х. Г. А., депозирана чрез защитник, срещу решение на Софийски апелативен съд № 256 от 28.10.2020, по ВНОХД №902/20, с което е потвърдена присъда на Софийски окръжен съд № 25 от 2.07.2019, по НОХД № 634/17. С първоинстанционната присъда подсъдимият е признат за виновен в това, че на 29.04.2015 г, на път IІ-82, в района на 42 км, по посока от [населено място] към [населено място], при управление на моторно превозно средство, е нарушил правилата за движение по чл. 21 ЗДП, и по непредпазливост е причинил смъртта на А. Б. Д., с оглед на което и на основание чл. 343, ал. 1, б. „в” вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 и чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, е осъден на една година „лишаване от свобода”, отложено по реда на чл. 66 НК, за изпитателен срок от три години, и на „лишаване от право да управлява моторно преводно средство”, за срок от една година. С жалбата се релевират всички касационни основания. Изтъкват се следните аргументи: Неправилни са доказателствените изводи, че е допуснато нарушение по чл. 21 ЗДП, което е в пряка причинна връзка с престъпния резултат. Не е съобразено заключението на АТЕ, че скоростта на движение на автомобила, управляван от подсъдимия, е в интервала от 90 до 94 км/ч, като би могла да бъде и по-ниска от 90 км/ч. Вещите лица, изготвили КМАТЕ, също са си послужили с израза „около“ 90 км/ч, което означава, че те допускат скоростта да е била и по-ниска от посочената стойност. Приетата АТЕ не съдържа точни данни за мястото на удара и за местоположението на пешеходеца преди настъпване на удара, а ползвайки такива експертни изводи, съдът не е могъл да приеме безспорно доказани факти. Не е съобразено, че, ако хипотетично се приеме надвишаване на максимално разрешената скорост от 90 км/ч, това нарушение не е в причинна връзка с резултата. Не е отдадено дължимото значение на неправомерното поведение на пешеходеца и на възможността да се е движил на пътното платно, воден от суицидни мисли. Не е взето предвид, че липсват спирачни следи, че водачът се е движил със счупен габарит на осветлението, което е затруднило видимостта му на платното. Не са обсъдени в пълнота възраженията на защитата срещу правилността на осъдителната присъда, постановена от първата инстанция. Допуснато е нарушение на материалния закон. Налице е хипотезата на „случайно деяние“, а съдът е отказал да приложи чл. 15 НК. Допусната е явна несправедливост на наложеното наказание. Не е оценен адекватно сериозният принос на пострадалия за настъпване на резултата, както и другите многобройни смекчаващи обстоятелства, даващи основание за определяне на наказанието в по-занижен размер, при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК. С жалбата се иска оправдаване на подсъдимия или намаляване на наложеното му наказание до възможния законов миниум от три месеца „лишаване от свобода“, при условията на чл. 66 НК, за изпитателен срок от три години. В съдебно заседание на ВКС защитата пледира за уважаване на жалбата. Подсъдимият се присъединява към становището на своя защитник. Повереникът на частните обвинители Я. А. Б., М. А. Б., Л. А. Б., М. А. Д., Д. А. Д. и Н. А. Д., изразява становище за неоснователност на жалбата. Частните обвинители Л. А. Б., М. А. Д. и Н. А. Д. се присъединяват към становището на своя повереник. Частните обвинители Я. А. Б., М. А. Б. и Д. А. Д. не участват лично в производството пред настоящата инстанция. Представителят на ВКП счита, че жалбата е частично основателна относно релевираното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Изразява становище, че въззивният акт може да бъде изменен, като наложеното наказание „лишаване от свобода“ бъде редуцирано до срок от шест месеца. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Релевираното нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК не е допуснато. Неоснователно се изтъква, че при анализа на доказателствата и доказателствените средства е допуснато нарушение на процесуалните изисквания. Въззивният съд е изпълнил задължението си да направи собствена оценка на доказателствената съвкупност, като е изложил обстойни съображения в тази насока, които са правилни и се споделят от настоящата инстанция. Вярно е интерпретирано експертното становище относно скоростта на движение на автомобила, воден от подсъдимия, определена в интервала от 92 до 94 км/ч. В устните си разяснения в съдебно заседание вещите лица са пояснили, че при всички варианти на математическо изчисление, скоростта не може да бъде по-ниска от 92 км/ч. Съдът е приел от фактическа страна, че водачът е управлявал с 94 км/ч, като е основал извода си, както на експертното становище / АТЕ и КМАТЕ /, така и на показанията на св. И. и св. Г., пред които жалбоподателят е споделил, че е управлявал със скорост от порядъка на 90 - 100 км/ч. С оглед на изложеното, правилно е прието, че водачът е управлявал с 94 км/ч, а възражението, че е възможно да се е движил със скорост, по-ниска от 90 км/ч, не може да бъде споделено. На следващо място, неоснователно се оспорват доказателствените изводи относно мястото на удара и точното място на движение на пешеходеца. Вещите лица от АТЕ и КМАТЕ са дали отговор на тези въпроси, като се ползвали обективните данни и обективните находки от местопроизшествието, описани в протокола за оглед. Мястото на удара е уточнено, както и са обсъдени възможните варианти за придвижване на пешеходеца преди настъпване на удара. Съдът е основал своите доказателствени изводи, като е ползвал експертното становище, както и обясненията на подсъдимия, който е заявил, че пешеходецът се е движил по средата на пътното платно, попътно на автомобила. Съобразено е обстоятелството, че спирачни следи на пътното платно не са открити, което е отбелязано от вещите лица при изработване на заключенията им, както и е взето предвид от съда при преценката за наличието на възможност за своевременно спиране на водача. Ирелевантно за изхода на делото е обстоятелството по какви причини пешеходецът е вървял на пътното платно / дали е имал суицидни мисли или причините са били от друг характер /, но при всички случаи, той е представлявал опасност за движението, с която водачът е имал задължение да се съобрази. Съдът е обсъдил обясненията на подсъдимия и ги е кредитирал частично, като правилно е отхвърлил частта, в която се съдържа твърдението, че е управлявал автомобила с повредено габаритно осветление. В тази насока е съобразено експертното становище, че констатираната неизправност на светлините се дължи на ударното въздействие върху тялото на пешеходеца. По експертен път е изяснено, че технически повреди по автомобила преди произшествието не е имало. На следващо място, неоснователно се сочи, че въззивният съд е оставил без обсъждане част от възраженията на защитата, тъй като в мотивите на обжалваното решение се съдържат подробни съображения, с които са отхвърлени възраженията на защитата срещу правилността на постановената осъдителна присъда. По изложените съображения, ВКС намери, че не е допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, откъдето и не се поражда процесуална необходимост от отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд. Не е налице и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. При правилно установените релевантни факти е приложен законът, който е следвало да бъде приложен. Подсъдимият е извършил транспортно престъпление, поради което законосъобразно е ангажирана наказателната му отговорност по чл. 343, ал. 1, б. „в“ вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 НК. Когато бъде установено, че ударът е непредотвратим, и водачът не е допуснал нарушение на правилата за движение, деянието му не покрива признаците на транспортно престъпление и затова не се поражда наказателна отговорност. Когато обаче избраната от водача скорост, макар и отговаряща на пределно допустимата за съответния пътен участък, се окаже несъобразена с пътната обстановка, и от това последват престъпни последици, допуснатото нарушение на режима на скоростта не може да бъде игнорирано при преценката за съставомерността на деянието. По настоящето дело, макар и ударът да е непредотвратим и при управление на автомобила със скорост 90 км/ч, това обстоятелство не оневинява дееца, тъй като той е управлявал в разрез с общото си задължение по чл. 20, ал. 2 ЗДП / такова фактическо обвинение се съдържа в обвинителния акт / да избере скорост, отговаряща на спецификата на пътната обстановка, която хипотеза включва, при движение нощно време, да управлява със скорост, позволяваща му да спре в зоната на осветеност, осигурена от светлините на автомобила. Установено е, че, при движение на къси светлини, осветеността пред автомобила на подсъдимия е била 50 м. При тази пътна ситуация, за да си гарантира възможност да спре в зоната на осветеност, водачът е следвало да избере скорост от порядъка на 58 км/ч. Той е разполагал с техническа възможност да възприеме неправомерно движещия се по пътното платно пешеходец, когато последният е попаднал в зоната на осветеност на автомобила. Ако би избрал да управлява със скоростта, която би му позволила да спре в зоната на видимост, осигурена от късите светлини, той би могъл да предприеме своевременно спиране и да избегне удара. Той обаче е управлявал с 94 км/ч, с което сам се е поставил в невъзможност да избегне удара, в какъвто случай, съставомерността на деянието като транспортно престъпление не отпада. С оглед на изложеното, не може да бъде споделено становището на защитата, че жалбоподателят следва да бъде оправдан по повдигнатото обвинение поради липсва на допуснато нарушение на правилата за движение, което да е в причинна връзка с престъпните последици. Не може да бъде уважено искането на подсъдимия за неговото оправдаване от настоящата инстанция, тъй като това би било възможно само при условията на чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, които, в случая, не са налице. Не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Въззивният съд е отдал дължимото значение на обстоятелството, че пешеходецът се е движел неправомерно на пътното платно, с което, и то в значителна степен, е съпричинил престъпните последици. Смекчаващо обстоятелство с висока относителна тежест е и обаждането на телефон „112”, на което също е отдадено дължимото значение. При наличието на две смекчаващи обстоятелства със значима тежест правилно е прието, че наказанието следва да бъде индивидуализирано при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, а именно: една година „лишаване от свобода”, отложено по реда на чл. 66 НК, за срок от три години, и една година „лишаване от право да се управлява моторно превозно средство”. Данните за ниската степен на обществена опасност на дееца са съобразени при преценката, че са налице кумулативните предпоставки на чл. 55 НК, поради което не би могло същите да бъдат отново взети предвид за смекчаване на наказанието. По тези съображения, следва да се приеме, че наложеното наказание е съобразено с всички обстоятелства, релевантни за наказателната отговорност, и с целите по чл. 36 НК, поради което същото се явява справедливо съобразно критерия на чл. 348, ал. 5 НПК. По тези съображения, ВКС намери, че жалбата е неоснователна и като такава следва да бъде оставена без уважение. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, ІII НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ в СИЛА въззивно решение на Софийски апелативен съд № 256 от 28.10.2020 г, по ВНОХД № 902/20. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: