Р Е Ш Е Н И Е № 17 Гр.София, 29.01.2021 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и втори януари, 2021 година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:ГАЛИНА ТОНЕВА ЧЛЕНОВЕ:ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА ПЕТЯ ШИШКОВА При участието на секретаря ИВАНОВА В присъствието на прокурора МИХАЙЛОВА Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д.958/20 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда, постановена на 12.02.20 г.от ГС-София /СГС/, НО, 14 състав, по Н.Д.1709/19 г., подсъдимият И. П. С. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.343 А,ал.1,б.Б вр.чл.343,ал.1,б.В вр.чл.342,ал.1,пр.3 НК /при приети за допуснати нарушения на правилата за движение по пътищата, визирани в чл.20,ал.2 ЗДП/. Във връзка с чл.54 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от една година, чието изтърпяване на основание чл.66, ал.1 НК е отложено за срок от три години. Лишен е от право да управлява МПС за срок от една година. С решение №10284/19.08.20 г., постановено от АС-София /САС/, НО, 2 състав по В.Н.Д.651/20 г., посочената присъда на СГС е изменена, като подсъдимият е оправдан да е извършил нарушение на чл.20,ал.2,изр.2 ЗДП. В останалата част е потвърдена. Недоволен от така постановения съдебен акт е подсъдимият, който го атакува чрез своя защитник, развивайки касационните основания по чл.348,ал.1, т.1 и 2 НПК. Иска се отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият и неговият защитник поддържат жалбата с отразените в нея съображения. Прокурорът от ВКП настоява решението да бъде оставено в сила. Частните обвинители Н. и В. С., редовно призовани, се явяват лично и със своя повереник адвокат Б.. Молят жалбата да бъде оставена без уважение. Частният обвинител Х. С., редовно призован, не се явява. Неговият повереник, адвокат Б., изразява същото мнение за него, като за явилите се други частни обвинители. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбата и изразените в нея съображения, като прецени становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното: Възражението, което трябва да бъде обсъдено най-напред, доколкото отговорът по него се явява решаващ за съдбата на процесното наказателно производство, е за практическа липса на мотиви, изразяваща се в непълнота на същите, довела до неяснота на решението /тази теза е прокарана и при отправеното крайно искане/. При наличие на подобен порок на съдебния акт всякога се преценява, че липсва годен за произнасяне такъв и атакуваният подлежи на обезателна отмяна и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на съответния съд-чл.354,ал.3,т.2 вр.ал.1,т.5 вр.чл.348, ал.3,т.2,пр.1 вр.ал.1, т.2 НПК. В подкрепа на изложената претенция подсъдимият чрез своя защитник упреква САС, че не е направен анализ на всички експертни хипотези, описващи движението на пешеходката от момента, в който е била видима за водача, и съпоставянето на опасните зони за спиране на автомобила в тези хипотези при движението му с реалната скорост от 64 км/ч. и ограничителната скорост от 50 км/ч. Категорично не може да се приеме, че обжалваното съдебно решение страда от приписвания му недостатък. Всъщност, вярна е точно обратната на изразената от защитата теза. Съдът не е задължен да разисква всички възможни експертни състояния, които в случая касаят движението на пешеходката и следващите в тази връзка възможности, а само онази, която се приема за установена в съгласие с останалия събран доказателствен материал. Именно поради казаното на стр.15 от решението на САС е обсъждано поведението на първата инстанция за излагане в хипотетичен вид на отделните възможности за развитие на пътната обстановка при произшествието /в светлината на отправеното пред контролния съд възражение за това, че анализът на СГС бил довел до противоречивост и неустановеност на фактическата обстановка/. В крайна сметка е намерена за ясна волята на решаващия първоинстанционен състав, че пешеходката се е придвижвала със спокоен бяг и че е станала видима за подсъдимия едва след появата й зад друго движещо се отстрани на автомобила на дееца превозно средство. Обстоятелството, че е приет вариант, несхождащ се с позицията на С. и неговата защита, не прави съдебното решение изготвено при липса на мотиви. Обсъждане на други варианти и предложени автоекспертни хипотези не е необходимо, след като информацията по относими доказателствени източници дава възможност да се избере законосъобразно точно определено положение. Това изключва мотивирането на доказателствено необезпечени хипотези, но задължава аргументацията по приетата такава да е ясна, пълна и обоснована. В контекста на казаното току-що, на второ място трябва да се обърне внимание на изразеното оплакване в жалбата относно атакувания съдебен акт, че липсва доказателствен прочит и съпоставяне на противоречиви и нуждаещи се от обсъждане в детайли гласни доказателствени средства, отнесени към писмени такива от досъдебното производство ;и че е налично противоречие между разкази на свидетели и установени от съда фактически положения. Никакви допълнителни уяснения не са дадени и ВКС само трябва да предполага какво точно се има предвид. В тази връзка отговаря, че въззивната инстанция подробно е мотивирала въз основа на кои доказателствени източници и с какво тяхно съдържание формулира тезата си по фактологията на престъпната деятелност. Задълбочено е аргументирала становището си по всеки релевантен факт. Това, което трябва да се уточни е,че няма свидетели-очевидци на случилото се, а има свидетел-очевидец Е. С.. Неговите показания са приети за правдиви, тъй като той е стоял на светофара, наред с пострадалата, чакайки да пресече пътното платно на разрешителен сигнал и е имал пряка видимост както към нейното поведение и начин на пресичане, така и към движението на автомобила на подсъдимия и друг неустановен такъв, намиращ се в дясната лента по посока движението на процесната кола, с която е станало произшествието. Следващият очевидец е самият подсъдим и като изключим начина на придвижване на потърпевшата при пресичане на пътното платно, неговите обяснения не се различават съществено от казаното от свидетеля, както и е приел САС. Възприемайки изявленията на С., съдът е отнесъл достоверната информация към съответната експертна хипотеза /облегнала се и на писмен доказателствен материал/, въз основа на което са изградени приетите фактически положения. На трето място, предвид релевираните оплаквания, охарактеризируеми на плоскостта на чл.348,ал.1,т.2 НПК, САС бил допуснал нарушение, приемайки от една страна на стр.19 от решението си, че пешеходката е станала опасност за движението от момента, в който в нарушение на правилата за движение е стъпила на пешеходната пътека на червен сигнал на светофара, а от друга-че опасността е възникнала в момента, в който жената е станала видима за жалбоподателя, както и е приел СГС. Внимателният прочит на съдебните мотиви не установява наличието на такова същностно противоречие. Без съмнение на стр.13 от атакуваното решение, абзац 3, САС е преценил, че „пешеходката е станала видима за подсъдимия от момента на появата й зад движещо се пред автомобила на същия превозно средство….“, уточнявайки на база кои доказателствени материали приема най-благоприятния за дееца вариант. А той е,че потърпевшата е можело да бъде възприета от касатора при видим път, изминат от нея в размер на 4 метра, движение на движещия се вдясно автомобил с ниска скорост и по-голяма дистанция от управляваната от С. кола. И ако последният би се движел със скорост на автомобила от 47 км/ч. и по-ниска- /управлявал е с 64 км/ч., при което не е било възможно да спре в обсега на късите светлини, както е карал на зазоряване/- при този видим път и придвижване на жената с бърз ход- спокойно тичане, при адекватна реакция с аварийно спиране, той би имал техническа възможност да спре преди мястото на удара. Подсъдимият е действал още по-неуместно, като натискайки спирачките, предприел и отклонение на автомобила вляво, за да избегне сблъсъка, но това не станало, тъй като пешеходката продължила движението си направо. Същевременно на стр.19 от решението, предвид разясненията за приноса на пострадалата, която в нарушение на нормата на чл.113,ал.1,т.3 ЗДП е предприела пресичане на пътното платно и по този начин съществено е допринесла за настъпване на противоправния резултат, САС е разсъждавал за това, че винаги, когато един пешеходец престоява неправомерно на пътното платно, представлява опасност за движението, а водачите са длъжни да съобразяват поведението си с него, като намалят скоростта или преустановят движението на съответното МПС. Заради тези размишления е заявено, че пострадалата е станала опасност за пътното движение въобще, стъпвайки на пътното платно при червен сигнал на светофарната уредба. Що се касае до релевираното оплакване за нарушение на материалното право поради това, че въззивната инстанция е приела за допуснато от С. нарушение на ЗДП по чл.20,ал.2,изр.първо, а не второ, трябва да се заяви, че то е сторено с идеята, че приеме ли се наличие на непредвидима опасност по смисъла на чл.20,ал.2,изр.2 ЗДП, то тогава би се стъпило на извод за случайно деяние. Но не е така. От една страна на стр.16,17 и 18 от атакуваното решене САС надълго и нашироко е изложил аргументация за прогласените в чл.20,ал.2 ЗДП опасности и дължимото поведение на водачите на превозни средства в тази връзка. От друга страна е подвел фактологията по конкретното произшествие към дължимите за спазване изисквания на разпоредбата на чл.20,ал.2,изр.1 ЗДП, доколкото при приближаване към кръстовище, регулирано със светофар, включително и пешеходен такъв върху очертана пешеходна пътека, появата на пешеходец, пък макар неправомерно пресичащ на забранителен сигнал на светофара, представлява предвидима опасност за движението. А карайки със скорост от 64 км/ч., която е по-висока от допустимата, на развиделяване и на къси светлини на фаровете, с кола, движеща се вдясно от неговия автомобил и отчасти закриваща видимостта към действията на изчакващите да пресекат перпендикулярно кръстовището пешеходци при получаване на разрешителен светофарен сигнал, подсъдимият сам се е поставил в невъзможност да реагира адекватно на появилата се пътна опасност, която е можело да се очаква. Този съд се солидаризира с приетото в доказателствен план в атакуваното решение и с неговата правна обосновка. И на последно място, посочените от защитата в касационната жалба решения по отделни наказателни дела на ВС са, доколкото е възможно да се разбере по беглите установъчни данни: решение №819 от 19.08.80 г. на 3 н.о.на ВС, постановено по К.Н.Д.722 от същата година и решение №722 от 25.06.80 г.,постановено от 3 н.о.на ВС по К.Н.Д.609 от същата година. Но те се отнасят за различни фактологии, поради което и нормите на чл.20,ал.2 ЗДП по първото са били разисквани в тази връзка. Второто пък е свързано само с оплакване за наложеното наказание, без въобще да става дума за приложението на материалното право. Няма основа,на която да се стъпи, за да бъдат изводите подведени директно към настоящия казус. Що се касае конкретно до решение №409/27.09.10 г.,постановено от 3 н.о.по К.Н.Д.380/10 г., повече от очевидно е, че при него става дума за сблъсък между два автомобила, а не за произшествие с пешеходец. Иначе и този съд споделя изведеното там заключение, че „водачите на МПС не могат да бъдат държани отговорни за това, че не са предвидили евентуално неправомерно поведение от друг или други участници в движението, освен ако за това поведение е имало достатъчно обективни данни, които преценени поотделно и в тяхната цялост сочат наличието на опасност за движението и налагат на водача да се съобрази с правилото по чл.20,ал.2,изр.2 ЗДП.“ За тази цел обаче е важно какви са фактическите положения по деятелността, за която се спори дали е престъпна или не. Процесните такива не могат да бъдат отнесени към сочените правни изводи. Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.1,т.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ в сила решение №10284/19.08.20 г.,постановено от АС-София, НО, 2 състав по В.Н.Д.651/20 г. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/