Ключови фрази
Ревандикационен иск * предаване на владение * обезщетение за ползване * фактическа власт * свидетелски показания * договор за делба * право на строеж * тълкуване на договор

Р Е Ш Е Н И Е

Р Е Ш Е Н И Е

№ 126

София,   09.02.2010 година

В   ИМЕТО   НА   НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в съдебно заседание на четвърти февруари две хиляди и десета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ:        ТАНЯ МИТОВА
ЧЛЕНОВЕ:                 ЕМИЛ ТОМОВ
                                    ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ

при участието на секретаря Росица Иванова,

разгледа докладваното от съдия Владимир Йорданов

гр.дело N 4975 /2008 г.:

Производството е по чл.280 и сл. ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. Г. К. от гр. Б. срещу въззивно решение от 15.09.2008 г. по гр.д. № 1362 /2007 г. на Окръжен съд - Благоевград, с което е отменено решение от 26.07.2007 г. по гр.д. № 1342 / 2006 г. на Районен съд – Благоевград в частта, с която са уважени искове на жалбоподателя срещу П. В. П. и Е. П. П. с правно основание чл.108 ЗС за предаване на владението върху 1 /2 ид.ч. от помещение (построено като ПРУ - „противорадиационно (или противоатомно) укритие”, нататък и ПРУ), находящо се в жилищна сграда с посочен адрес в гр. Б., (в която ищецът и ответниците са етажни собственици) и искове с правно основание чл.59 ЗЗД – за обезщетения за лишаване от правото на ползване на 1 /2 ид.ч. от същото помещение за посочен период от време общо за сумата 302 лева – част от предявения размер и вместо това въззивният съд е отхвърлил тези искове, като е квалифицирал исковете за обезщетения по чл.31,ал.2 ЗС.

В жалбата се твърди, че в обжалваната част решението е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон – въззивният съд не е разгледал първите две предпоставки на иска по чл.108 ЗС, а го е отхвърлил неоснователно единствено въз основа на необоснования си извод, че ответниците не владеят процесното помещение, като не е взел предвид установеното със заключението на СТЕ обстоятелство, че единственият достъп до процесното помещение е врата в дъното на гаража на ответниците и който (извод) е формиран при неправилното кредитиране на свидетелските показания на заинтересуван свидетел – праводателят на ответниците; въззивният съд е нарушил разпоредбата на чл.38 ЗС като не е съобразил, че процесното помещение е обща част на сградата по предназначение, което не е променяно и следователно делбата му е недопустима, необоснован е и изводът, че на помещението е извършвана делба, и че помещението е било придобито от праводателя на ответниците и впоследствие от тях.

Ответниците оспорват жалбата и исковете с доводи за неоснователност на исковете поради това, че праводателят им е придобил процесното помещение преди 35 години по силата на уговорки с праводателя на ищеца и договори за учредяване на право на строеж и за доброволна делба, а те са придобили процесното помещение по силата на правна сделка. В съдебно заседание поддържат, че праводателят им, а после и те са владели помещението непрекъснато през цялото време.

ВКС е допуснал касационно обжалване със свое определение от 19.02.2009 г. по въпроса за това, че непроизнасянето по първата предпоставка на ревандикационния иск – за собствеността на процесния имот, е в противоречие с категорично установената практика на ВКС, в който смисъл са част от представените от касатора решения (посочени са и в определението), установяващи задължение на въззивния съд да изгради фактически изводи относно всички релевантни за спора обстоятелства и да изложи съображения във връзка с всички направени доводи и за това, че въпросът за принадлежността на правото на собственост е от съществено значение за конкретното дело, по който съдът дължи произнасяне. Исковете за обезщетение (обективно и субективно съединени) с общ размер 302 лева не подлежат на касационно обжалване съгласно чл.280,ал.2 ГПК.

По основателността на жалбата и на основание чл.290 и сл. ГПК настоящият състав намира следното:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищецът не е ангажирал доказателства, че ответниците владеят изцяло процесното помещение, а доказателствената тежест за това е на ищеца и че твърдението на ответниците, че са собственици, не е твърдение, че осъществяват фактическата власт върху него, твърдението не е признание на иска, а и да е, то следва да се преценява с оглед на всички обстоятелства по делото, признанието на неизгодния за страната факт не освобождава противната страна от тежестта на доказване, освен ако съдът обяви признатия факт за ненуждаещ се от доказване по реда на чл.109,ал.4 ГПК (отм.); от друга страна, страната (ответниците) безусловно е оспорила основателността на иска, което означава, че е оспорила наличието на предпоставките, водещи до основателността на иска; липсата на посочената предпоставка обез(с)мисля обсъждането на останалите две и е достатъчна да се приеме, че искът е неоснователен; по аналогични съображения – недоказаност на факта на ползването от ответниците искът за обезщетение за ползите, от които е лишен ищецът, е неоснователен.

По основателността на доводите за неправилност:

Както беше отразено, в определението си по чл.288 ГПК касационният съд е изразил становището си, че непроизнасянето по първата предпоставка на ревандикационния иск – за собствеността на процесния имот е в противоречие с категорично установената практика на ВКС, която намира за правилна (и обявява това съгласно чл.291 ГПК), и следователно е процесуално нарушение.

Доводът на касатора за необоснованост на извода на въззивния съд, че ответниците не владеят процесното помещение, е основателен.

Действително от изявлението на процесуалния представител на ответниците (л.31) е видно, че той не оспорва всички предпоставки на иска по чл.108 ЗС, а само твърдението на ищеца, че е собственик, срещу което се брани с възражение, че ответниците са собственици на цялото процесно помещение (това възражение – че ответниците са собственици на процесното помещение, владеят го и са придобили владението от собственик въз основа на възмездна правна сделка, който го е придобил по силата на делба, се поддържа и в касационната инстанция). Основателен е и доводът, че упражняването на фактическата власт върху процесното помещение е установено с отразеното в констативната част на заключение на СТЕ (л.35 – че достъпът до процесното помещение е през врата в дъното на гаража на ответниците, които са осигурили достъп и възможност да бъде проведен огледът, а от представената със заключението скица е видно, че другата врата е зазидана). доведеният от ответниците свидетел М(л.41,стр.2), на когото е учредено право на строеж и който е техен праводател, също твърди, че само той е ползвал процесното помещение, което има само един вход и е свързано с неговото избено помещение. Основателен е и доводът, че съдът е преценявал свидетелските показания на праводателя на ответниците в нарушение на правилото на чл.136 ГПК (от 1952 г.) без да отчете заинтересоваността на този свидетел от изхода на спора и това, дали в една част показанията му са допустими (относно уговорките в писмения и с нотариална заверка на подписите договор за делба) и дали в друга част се подкрепят от други доказателства. При съвкупната преценка на изложеното следва да се приеме изводът, че ответниците единствени владеят процесното помещение.

При тези изводи (владение от страна на ответниците и спор за право на собственост между страните) е основателен доводът на касатора, че необсъждането на първата предпоставка за основателността на иска по чл.108 ЗС представлява процесуално нарушение и то е съществено, защото при извод за наличието на първата предпоставка – че ищецът е съсобственик и при установяването на другата предпоставка – че ответниците без правно основание препятстват достъпа му до процесното помещение съобразно правата му, би се достигнало до извод за основателност на иска и следователно въззивното решение би било неправилно.

Тъй като основанието за отмяна налага извършването на съдопроизводствени действия и на основание чл.293 ГПК обжалваното решение следва да бъде отменено в частта по иска по чл.108 ЗС, както и в останалата част – по обусловените искове за обезщетение за лишаване от ползване за периодите и размерите (общо за 302 лева), които са били предмет на въззивното производство и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, който съгласно чл.294,ал.1 ГПК като приеме, че ответниците владеят цялото процесно помещение, да установи дали е налице твърдяното от ищеца право, като прецени и възражението на ответниците, че те са собственици на процесното помещение и доводите на страните, които имат значение за спора – дали процесното помещение съвпада с ПРУ, за което е учредено право на строеж или представлява обединено помещение от проектираното ПРУ и предназначеното за праводателя на ответниците избено помещение; въз основа на тълкуване на договора за доброволна делба по реда на чл.20 ЗЗД да установи дали има уговорка за делба на процесното ПРУ (в ІІ., или то попада в уговорката относно общите части по ІІІ.); ако е уговорена делбата му, дали уговорката е действителна съгласно чл.38,ал.3 ЗС (като разгледа довода на ищеца, че ПРУ е обща част по предназначение, което не е изменяно); при обсъждането на доводите въззивният съд следва да съобрази допустимостта на събраните свидетелски показания относно сключените договори (за учредяване на право на строеж и за делба) и в допустимата им част да обсъди показанията по реда на правилото, установено с чл.136 ГПК (от 1952 г.); след което въззивният съд следва да се произнесе по обусловените искове за обезщетение, които са били предмет на въззивното производство и съгласно чл.294,ал.2 ГПК въззивният съд следва да се произнесе и по разноските за водене на делото във ВКС.

Воден от горното настоящият състав на Върховния касационен съд, трето гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивно решение от 15.09.2008 г. по гр.д. № 1362 /2007 г. на Окръжен съд - Благоевград и връща делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, който следва да разгледа спора съобразно дадените указания.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.