Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е   № 81   София, 07.07.2009 година   Върховният касационен съд на Република България,ТК, първо търговско отделение, в съдебно  заседание на петнадесети юни   две хиляди и девета   година, в състав:   ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ            ЧЛЕНОВЕ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА                                        ЕМИЛ МАРКОВ     При участието на секретаря Н. Такева     изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева  т.дело № 761/2008  година, за да се произнесе взе предвид следното:   Производството е по чл.290 ГПК, образувано по касационна жалба на О. – гр. П. срещу решение № 495 от 20.10.2008г. по гр.д.533/08г. на Пловдивски апелативен съд, с което след отмяна на решение №200/14.03.2008г. по гр.д. 438/07г. на П. окръжен съд частично е уважен, предявеният от “О” О. – гр. П. против О. – гр. П. иск, общо за сумата 1501828.10лв. – съставляваща равностойност на извършени от ищеца подобрения в недвижим имот – “Г” – гр. П.. Касаторът е поддържал оплаквания за постановяване на обжалвания съдебен акт в нарушение на материалния закон и процесуалните правила, както и необоснованост на направените от решаващия съд правни изводи – основания по чл. 281, т.3 ГПК. Конкретно са развити доводи за това, че въззивният съд е осъществил неправилно тълкуване на ясната клауза – VІ -12.1 от договора сключен между страните, което е подменило волята им. Изложени са съображения за неправилност на изводите на съда относно погасяването на претенциите по давност, като е посочено, че наемателя няма качеството владелец, а е държател и по отношение на него погасителната давност за вземането за подобренията има начален момент от тяхното извършване. Ответникът по касация -”О” О. – гр. П., чрез пълномощника си – адв. К. Х. е на становище, че жалбата e неоснователна. С определение № 193 от 25.03.2009г., постановено по делото е допуснато касационно обжалване на решението на въззивния съд на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното: С решението, предмет на касационно обжалване, състав на Пловдивски апелативен съд е приел, че е сезиран с обективно съединени при условията на евентуалност искове по всеки, от които се претендира заплащане на сумата 1502858 лв., но на различни основания – по първия- на договорно основание, по втория- на основание- неоснователното обогатяване на наемодателя до размера на обедняване на наемателя и по третия- при условията на неоснователно обогатяване до стойността, с която се е увеличила стойността на подобрената недвижима вещ. Прието е, че главния иск е първия очертан, а именно този, по който е поддържано, че вземането произтича от неизпълнено, договорно поето задължение от ответника по спора. Този иск е разгледан и уважен частично. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е извел дължимостта на претендираната сума пряко от поето задължение по договора за наем, като е тълкувал уговореното с VІ -12.1, че при прекратяване на договора от наемодателя, без наемателя да е нарушил клауза от него, наемодателя ще следва да възстанови на наемателя стойността на направените в имота подобрения и ремонти, които същия е извършил с писмено съгласие на наемодателя по време на ползването на наетата вещ. Така от тази клауза по пътя на тълкуването е изведено, че тъй като договора не можело да бъде предсрочно прекратен, без наемателя да го е нарушил, поради това, че съгл. чл.20а, ал.2 ЗЗД, договорите могат да се прекратяват по взаимно съгласие на страните или по предвидения в закона ред, то с изтичане на неговия срок той е бил прекратен по смисъла на разглежданата уговорка и за наемодателя е възникнало и задължението да заплати стойността на подобренията. По отношение на направеното възражение от ответника за наличие на изтекла погасителна давност е прието, че изискуемостта на претендираното вземане, възниква от прекратяване на договора, поради което иска е предявен преди изтичане на срока по чл.110 ЗЗД. Касаторът е поставил като съществен материалноправен въпрос, този относно приложението на чл.20 ЗЗД във връзка със запазване съдържанието на тълкуваната договорна клауза в съответствие с изявената, а не предполагаема воля на страните. С оглед това е поддържано противоречие с приетото с представените решения на ВКС - №559 от 17.05.1993г. по гр.д. 1724/92, ВКС, ІV г.о. № 151 от 19.01.2004г. по гр.д. 162/03г. на ВКС, І г.о. и решение от 10.03.2006г. по гр.д. 47 /05г. на ВКС, ІІ г.о. във връзка с приложението на чл.20 ЗЗД, а именно – че тълкуване на договора следва да се търси при изявена неяснота или двусмислие на някои изрази, в противен случай съставлява изменение на договора. Настоящият състав на ВКС, с оглед посочените различни разрешения на съществения материалноправен въпрос относно приложението на чл.20 ЗЗД, дадени с приложените решения на ВКС- №559 от 17.05.1993г. по гр.д. 1724/92, ВКС, ІV г.о. № 151 от 19.01.2004г. по гр.д. 162/03г. на ВКС, І г.о., решение от 10.03.2006г. по гр.д. 47 /05г. на ВКС, ІІ г.о. и обжалвания съдебен акт, на основание чл.291, ал.1 ГПК приема следното: Тълкуването се дефинира като подчинено, зависимо, производно мислене, което трябва да се съобразява със своя предмет и да съдейства за разкриване на съдържанието му т.е. то винаги е дейност по установяване точния смисъл на предмета на тълкуване. Чл. 20 ЗЗД изрично определя критериите, по които се осъществява тълкуването на договор. От тези критерии се извежда, че меродавна е изявената, а не предполагаема воля на страните, като смисълът на думите се установява в съответствие с общоприетото им значение. При осъществяване на такава дейност по тълкуване винаги следва да се търси общата воля на страните – изявеното и обективирано в писмения текст общо намерение, изследвано в контекста на съотносимост на уговорката с останалите договорни клаузи, със смисъла и целта на целия договор, с обичаите, практиката и добросъвестността. Поначало на тълкуване подлежат неясните, двусмислени уговорки, както и тези, които макар и разбираеми от външна страна са предмет на спор между страните. При всяко тълкуване на договорно установени права и задължения, обаче, съдът е задължен да изясни само изявената воля, като не я подменя, тъй като чрез тълкуване не може да бъде изменено договорно поето задължение или да бъдат създадени права, които страните не са уговаряли. Критериите регламентирани от чл.20 ЗЗД са обективни, поради което разбирането на всяка от страните по договора за смисъла на договореното следва да се съобразява и отнася именно към обективираната им воля,включително изведена и от тяхното поведение при изпълнението му, тъй като неизявената воля е правно ирелевантна. От изложеното следва, че на тълкуване по реда на чл.20 ЗЗД подлежи само неясната договорна клауза и тази, по която е налице спор между страните, като съдът при тази своя дейност, която е обективна се съобразява с изявената, а не с предполагаемата воля на страните и не може да подмени нейното съдържание. С оглед разпоредбата на чл.291, ал.1 ГПК, ВКС, в настоящия си състав приема за правилна практиката, обективирана с решения -№559 от 17.05.1993г. по гр.д. 1724/92, ВКС, ІV г.о. № 151 от 19.01.2004г. по гр.д. 162/03г. на ВКС, І г.о., решение от 10.03.2006г. по гр.д. 47 /05г. на ВКС, ІІ г.о. Доколкото страните са уговорили начален момент на дължимост на процесното вземане, зависим от сбъдване на условието – договора да е прекратен от наемодателя, то вторият формулиран въпрос- относно началния момент на приложение на погасителната давност за вземане на държателя за извършени от него подобрения не следва да се разглежда, поради това, че договора изключва приложението на общите правила и в този смисъл не може да бъде обсъждано противоречие между приетото от въззивният съд и това с решение №1338 от 21.05.1965г. по гр.д. 625/65 на ВС, І г.о. и решение № 1* от 04.10.1995г. по гр.д. 1377/94г. на ВС, ІV г.о., с които е определен начален момент на срока, от който започва да тече погасителна давност за вземане за подобрения от държателя на недвижим имот при липса на уговорка между него и собственикът на подобрената недвижима вещ. По основателността на касационната жалба: Страните са били обвързани с наемно правоотношение, произтичащо от сключения на 09.02.1999г. договор за наем, с предмет “Г”, находящ се в гр. П., ул. “ Г. Л. ”. Не е било спорно в производството, че този договор е бил прекратен с изтичане на договорения в чл.2, т.4.1 срок - на 09.02.2002г. На 11.07.2002г. между тях е бил сключен нов договор за отдаване по наем на същата недвижима вещ, при включване и на осъщественото от наемателя строителство, който също е прекратен поради изтичане на договорения в него срок. Не е било спорно между страните и това, че в периода 1999 -2000г в отдадения под наем имот наемателя – ищец в производството е извършил редица строителни и ремонтни работи, подробно посочени, със съгласието на наемодателя, чиято стойност се претендира. Въззивният съд е приел, че иска основан на неизпълнение на договорно поети задължения с договора за наем от 09.02.1999г. е основателен, като не е разгледал считаните от него за предявени в евентуално съединение искове по чл. 72-74 ЗС и чл.59 ЗЗД. Решението, с оглед изложеното във връзка с разрешаването на същественият материалноправен въпрос е неправилно, поради нарушение на императивната норма на чл.20 ЗЗД. Ищецът е основал своята претенция на чл.VІ -12.1 от цитирания договор от 09.02.1999г., с която е било уговорено буквално следното: “при прекратяване на договора от наемодателя без наемателя да е нарушил клауза от този договор, наемодателят ще следва да възстанови на наемателя направените в имота подобрения и ремонти, които същия е извършил с писменото разрешение на наемодателя по време на ползуването на наетата вещ , като за целта ще следва да се изготви оценка от независим експерт, за извършените подобрения и ремонти”. Съобразно чл.20 ЗЗД по тази уговорка, макар и ясна е налице спор, поради което същата подлежи на тълкуване, дотолкова доколкото следва да се изяснят поетите с нея задължения, с оглед изявената обща воля на страните и в контекста на сключения между тях наемен договор. При това изясняване се установява, че тази клауза е договорена в полза на наемателя,тъй като охранява неговите интереси при едностранното прекратяване на договора от наемодателя. Изтичането на уговорения срок на действие на договора не съставлява такова прекратяване, тъй като то е обективен факт и настъпва независимо от волята на страните, поради което така договореното за заплащане на подобренията е относимо, както и изрично е предвидено, само при иницииране на прекратяване на договорната връзка от наемодателя. Такава обща воля на страните индицира и обстоятелството, че след прекратяване на процесния договор, поради изтичане на срока предвиден в него, е бил сключен нов наемен договор между тях, прекратен отново поради изтичане на предвидения и в него срок, като предмет на новия наемен договор са били и извършените със знанието и съгласието на наемодателя подобрения в периода 1999г. -2000г., без наемателят да повдигне въпроса за тяхното заплащане. Нещо повече той е заплащал наем и за тях, поради инкорпорирането им в предмета на договора. Поради това от тези действия на страните също така се извежда разгледаното по-горе тълкуване на процесната уговорка. Или, заплащането на строителните и ремонтни работи, съобразно договореното между страните е било поставено под условие, като дължимостта на процесната сума би била налице само при осъществяването на това условие. Следователно, след като договора не е прекратен от наемодателя, то и процесната сума не се дължи. Като е приел обратното и по пътя на тълкуването е подменил волята на страните, съдът е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което предявеният главен иск бъде отхвърлен. Доколкото въззивният съд е приел наличие на валидно предявени в евентуално съединение искове по чл.72-74 ЗС и чл.59 ЗЗД, то след отхвърляне на главния иск, съдът дължи произнасяне и по тях. С молба от 04.05.2007г. ищецът е претендирал исковата сума като дължима поради това, че съставлява стойност на извършени подобрения в процесния имот,с които е увеличена цената му. Така заявена претенцията би могла да бъде квалифицирана по чл.72- 74 ЗС, с оглед изложеното в обстоятелствената част, че ищецът е извършил подобренията с разрешение на ответника по спора, а те довели до значително увеличаване стойността на имота. Така заявен иска е неоснователен, поради това, че ищецът като заемал имота през процесния период на основание наемен договор е държател, а не владелец т.е. той е осъществявал фактическа власт за другиго, а не я е упражнявал от свое име. В този смисъл с ТРОСГК №88/64 изрично се подчертава, че по отношение на подобрителя, който не е владелец разпоредбите на чл.71, 72, и 74 не се прилагат. Това разбиране е залегнало и в т.1 ППВС № 6/74г. изрично установяващ, че право на обезщетение за извършени подобрения в чужд имот по чл.72 и чл.74 има само владелецът, но не и държателят. Следователно предявеният евентуален иск на основание чл.72-74 ГПК следва да бъде отхвърлен. Ищецът е претендирал исковата сума и на основание неоснователно обогатяване по реда на чл.59 ЗЗД. Искът по чл.59 ЗЗД е субсидиарен т.е.същият се разглежда само доколкото страната не разполага с друга защита на соченото като накърнено материално право- в този смисъл изрично т.8 и 9 ППВС№1/79г. С ТРОСГК №85/68г. на ВС на РБ са диференцирани правата на подобрителя според правното му качество – държател, съсобственик, лице, което не е в договорни отношения със собственика и такова, което не е нито държател нито владелец. Съгласно разрешенията дадени с това тълкувателно решение правата на подобрителя – държател са в зависимост от правните му отношения със собственика, като при наличие на договор между държателя и собственика, отношенията се уреждат в съответствие с договора. В същия смисъл – решение № 120 от 01.07.2009г. по т.д. 21/2009г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 34/02.04.2009г. по т.д. 683/08г. на ВКС, ІІ т.о и решение №571/14.10.2008г. по т.д. 313/08г. на ВКС, І т.о. постановени по чл.290 ГПК В случая между страните е бил налице наемен договор, с който изрично е договорено, че стойността на подобренията извършени със съгласието на наемодателя,се дължат само при прекратяването на този договор от наемодателя, ако наемателя е изправен. Наличието на такава уговорка, обуславя възможност страната да защити своето право като претендира изпълнение да договорно поети задължения. Когато вече е реализирана по съдебен ред тази защита, в случая е разгледан главния иск на касатора, същият не може да претендира по реда на чл.59 ЗЗД, същото вземане и съответно така предявеният иск на това основание следва да бъде отхвърлен. По тези съображения обжалваното решение следва да бъде отменено и на основание чл.293, ал.2 ГПК, вместо него постановено друго, с което предявения главен иск и евентуалните бъдат отхвърлени. На основание чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК на касатора следва да бъдат присъдени направените по делото разноски за всички инстанции в размер на 30832.16 лв., в това число и юристконсултско възнаграждение. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение Р Е Ш И :   ОТМЕНЯ решение № 495 от 20.10.2008г. по гр.д.533/08г. на Пловдивски апелативен съд, в частта, с която е уважен, предявеният от “О” О. – гр. С. против О. - гр. П. иск за заплащане на сумата- общо 1 501 828.10лв.- съставляваща стойност на извършени от дружеството - ищец подобрения и реконструкции на обект “ Г. плаж” – гр. П. по време на действие на сключен между страните на 09.02.1999г. договор за наем и претендирани съобразно чл.ІV-12.1 от този договор, както и в частта за разноските и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявеният от “О” О. – гр. С. против О. - гр. П. иск за заплащане сумата 1 501 828.10лв.- съставляващи стойност на извършени от дружеството - ищец подобрения и реконструкции на обект “ Г. плаж” – гр. П. по време на действие на сключен между страните на 09.02.1999г. договор за наем и претендирани съобразно чл.ІV-12.1. от този договор. ОТХВЪРЛЯ предявеният от “О” О. – гр. С. против О. - гр. П. иск за заплащане сумата 1 502 858лв.- стойност на извършени от дружеството - ищец подобрения и реконструкции на обект “ Г. плаж “– гр. П., претендирани на основание чл.72-74 ЗС. ОТХВЪРЛЯ предявеният от “О” О. – гр. С. против О. - гр. П. иск за заплащане сумата 1 502 858- стойност на извършени от дружеството - ищец подобрения и реконструкции на обект “ Г. плаж” – гр. П., претендирани на основание чл.59 ЗЗД. ОСЪЖДА “О” О. – гр. С. да заплати на О. - гр. П. направените по делото разноски за всички съдебни инстанции в размер на 30832.16лв. В останалата част решението, като необжалвано е влязло в сила.   ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: