4 1 Р Е Ш Е Н И Е № 469 София, 17 декември 2014 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито заседание на първи декември две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ВЕЛИЧКОВА ЧЛЕНОВЕ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА РУМЕН ПЕТРОВ при участието на секретаря Мира Недева и в присъствието на прокурора Божидар Джамбазов изслуша докладваното от съдия Е. Стоянова дело № 1506 по описа за 2014 година. С присъда по нохд № 43/13 г. Окръжният съд-гр.Сливен осъдил подсъдимите Р. Д. И. и К. И. Ж. за престъпления по чл.278, ал.6 НК, като при условията на чл.54 НК им наложил наказания лишаване от свобода за срок от по една година условно за срок от по три години, както и на глоби в размер по 3000 лева, за всеки един от тях. На основание чл.278, ал.7 НК съдът отнел в полза на държавата предмета на престъпленията. С решение № 60 от 18 юли 2014 г. по внохд № 59/14 г., образувано по жалби на двамата подсъдими, Апелативният съд – гр. Бургас изменил присъдата на СОС като оправдал подс.Ж. за част от първоначално предявеното обвинение, а именно – две монети на обща стойност 12 лева, във връзка с което намалил стойността на предмета на престъплението на 14 000 лева. В останалата част присъдата е потвърдена. Срещу въззивното решение са постъпили касационни жалби и допълнения към тях от името на двамата подсъдими. Защитата на подс.Ж. възразява наличието на всички касационни основания по чл.348, ал.1 НПК и иска връщане на делото за ново разглеждане. Пред ВКС подсъдимият и защитата му, редовно призовани, не се явяват. Защитата на подс.И. също претендира да са налице всички основания по чл.348, ал.1 НПК. Пред ВКС подсъдимият, редовно призован, не се явява. Защитата му – адв.Г., поддържа жалбата с искане за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Прокурорът при Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на двете жалби. Като съобрази горното, доводите на страните и след проверка в пределите по чл.347 НПК, ВКС, първо наказателно отделение установи: Пределите на настоящата проверка са стеснени, като вън от нея стои оправдаването на подс.Ж. за част от първоначално предявеното му обвинение. 1. По жалбата на подс.Ж.: Жалбата е неоснователна. В подкрепа на основанието по чл.348, ал.1, т.2 НПК, в жалбата и допълнението към нея, са наведени доводи за това, че обвинителният акт е неясен и противоречив; не е изяснен периодът на държане на инкриминираните предмети и неправилно „присъдата е постановена при превес на отегчаващите вината обстоятелства”, поради което „наложеното наказание е крайно завишено по своя размер”. Данни в подкрепа на основанието по чл.348, ал.1, т.1 НПК не са изложени, което указва, че незаконосъобразност се претендира като последица от допуснати съществени нарушения на процесуални правила опорочили изводите по фактите, приети за установени от съда по същество. ВКС не намира обвинителният акт да е противоречив и неясен. Внимателният прочит сочи тъкмо на обратното. При изготвянето му са съобразени изискванията на чл.246 НПК и възможността на подсъдимия да разбере в какво точно се обвинява не е злепоставена. Що се отнася до периода на държане на инкриминираните предмети, по делото безспорно е установено, че към инкриминираната дата подсъдимият обективно е установил фактическа власт върху предмета на престъплението. Фактът на държане до голяма степен обективира умисъла на дееца и е достатъчен за съставомерността на деянието, а обстоятелствата като продължителност или начин на възникване са неотносими. За да бъде реализиран престъпният състав по чл.278, ал.6 НК е достатъчно деецът да упражнява фактическа власт върху археологически обекти, за които не са били изпълнени законовите изисквания за тяхната идентификация и регистрация, защото поначало това е задължително. Възражението за явна несправедливост на наложеното наказание се основава на неправилен прочит на мотивите на съдебните актове. Наказанието на подс.Ж. е определено при превес на смекчаващите отговорността му обстоятелства, поради което по размер то е близко до минимума от предвиденото в закона. Декларативно поднесените в жалбата и допълнението към нея възражения, че „съдът не е изпълнил задължението си за водене на всестранно, пълно и обективно изследване на всички доказателства по делото...”, „...нарушенията на правилата за проверка и оценка на доказателствата...са ограничили правото на защита на подс.Ж.”, „..пропуските в процеса на събиране на доказателства водят до съмнения и неясноти. Липсва пълна, задълбочена и цялостна проверка и оценка на доказателствения материал по делото”, няма как да получат отговор, защото това предполага ВКС да извърши служебна проверка, с каквото правомощие не разполага. В подкрепа на обобщено заявените „пороци” в дейността на решаващия съд, подсъдимият и защитата му не са посочили никакви конкретни данни. Така изобщо не става ясно кои обстоятелства са останали неизяснени, кои точно доказателства не са ценени съответно на процесуалните изисквания, кои от тях преди това не са проверени надлежно. 2. По жалбата на подс.И.: Жалбата е неоснователна. С нея също се поддържа, че обвинителният акт е неясен и противоречив, непълен, което възражение не може да получи отговор, различен от вече дадения. Заявява се, че въззивният съд не е изпълнил задължението си по чл.339, ал.2 НПК, да даде отговор на редица доводи, поставени на вниманието му с въззивната жалба, като е поставен акцент на това, че „ не е изяснено дали държаните от него инкриминирани вещи са отпреди датата 10.04.2009 г.”, което, според защитата на подсъдимия, прави деянието несъставомерно; а отделно и, че основен спорен по делото въпрос е този за характеристиките на инкриминираните вещи, във връзка със Закона за културното наследство от 2009 г.. ВКС не установи нарушение на чл.339, ал.2 НПК, тъй като въззивният съд не е пренебрегнал доводите на подс.И. и им е дал отговор, като е посочил основанията, поради които не ги приема. Изложените от съда по същество съображения, в коментираната посока, се споделят от настоящия състав на ВКС, който не установи причини за критично отношение към тях. Възражението, свързано с изпълнителното деяние „държане” е неоснователно, в която връзка не е необходимо преповтаряне на казаното по-горе. Що се отнася до характеристиките на инкриминираните предмети те са експертно определени като археологически обекти. Деецът може да ги притежава, само ако е доказал правата си на собственик или държател върху тях в хода на нормативно уреденото производство по идентификация и регистрация на предметите. И тъй като подс.И. не притежава нужните документи за държаните от него археологически обекти, той е реализирал престъпния състав по чл.278, ал.6 НК, за което правилно е бил осъден. По идентичен начин стоят нещата и с подс.Ж.. При изложеното като не установи основания за изменение или отмяна на оспореното въззивно решение Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 60 от 18 юли 2014 г., постановено по внохд № 59/14 г. на Апелативния съд – гр. Бургас. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: