6
Р Е Ш Е Н И Е
№122
София, 09.11.2015 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в съдебно заседание на тридесети септември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
при секретаря Ирена Велчева
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 1946/2014 година
Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния му пълномощник адвокат Р.Р., срещу решение на Софийски градски съд, Административно отделение, ІІІ-Г състав, постановено на 26.02.2014 г. по гр.д. № 5660/2013 г. в частта, с която е потвърдено решението на Софийски районен съд, 70 състав от 05.12.2012 г. по гр.д. № 55037/2011 г. за признаване за установено, по предявен от [фирма] иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. с чл.327, ал.1 ТЗ по отношение на [фирма], че дружеството е носител на право на парично вземане в размер на 9 422.57 лв., представляваща неизплатена продажна цена за доставени на ответника стоки по фактура № 1272/22.03.2007 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение по гр.д. № 24983/2011 г. по описа на СРС, 70 състав.
С определение № 141 от 20.03.2015 г. е допуснато касационно обжалване, на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по обуславящ за изхода на спора правен въпрос – дали извършеното от трето лице частично плащане на задължение на ответника към ищеца представлява признание на дълга от страна на ответника.
В касационната жалба се поддържат основанията по чл.281, т.3 ГПК, с искане за отмяна на въззивното решение и отхвърляне на исковата претенция. Твърди се, че по делото не е доказано изпращане на писмена заявка от купувача за всяка отделна стока, съгласно чл.3.1. от договора и не е установено получаването от страна на купувача на процесните стоки по реда, предвиден в договора. Независимо от отсъствието на писмени доказателства, носещи подпис на купувача, или на негов представител, както и на доказателства за изпълнение на задължението на продавача по чл.327, ал.1 ТЗ, съдът необосновано и в нарушение на материалния закон е приел за установено претендираното от ищеца вземане. В публичното съдебно заседание пред настоящата инстанция касаторът счита предявения установителен иск за неоснователен, тъй като не е бил уведомен за процесната фактура, която не носи подпис за купувач и не е осчетоводена, фактурираната стока не е приета по установения в договора ред и между него и третото лице, извършило частично плащане по фактурата липсват каквито и да е отношения. Съображения са изложени и в писмена защита, с искане за присъждане на разноски.
Ответникът по касация [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], СПЗ М. предградие О., [улица], чрез процесуалния си пълномощник юрисконсулт Радост Ц., счита въззивното решение за правилно. Поддържа, че касаторът е узнал за извършеното от трето лице частично плащане по фактурата към датата на представеното във въззивното производство платежно нареждане и не се е противопоставил, а от друга страна не е оспорил признанието на дружеството, обективирано в исковата молба, за частичното плащане по фактурата. Съображенията са изложени в публичното съдебно заседание на 30.09.2015 г.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, в съответствие с правомощията си по чл.293 ГПК, приема следното:
За да постанови обжалвания съдебен акт, с който е потвърдено първоинстанционното решение в частта за уважаване на предявения положителен установителен иск по чл.422 ГПК за сумата 9 422.57 лв., въззивният съдебен състав е приел, че независимо от липсата на писмени доказателства, установяващи твърдяното от ищеца изпълнение по договора за търговска продажба и по-конкретно по процесната фактура, която е едностранно подписана от ищеца и не е осчетоводена при ответника, с оглед плащането на общо 3 000 лв. с две платежни нареждания, с наредител [фирма], по фактура № 1272 на обща стойност 12 422.57 лв., частичното плащане представлява признание на дълга в целия размер по тази фактура.
Като неоснователни са преценени доводите на въззивника /сега касатор/ за лишаването му от право на защита с оглед допуснато процесуално нарушение, изразяващо се в несъответствие на датата, за която е насрочено съдебното заседание пред СРС, на което е даден ход по същество на спора, както и доводите относно уговорения между страните кредитен лимит.
Решението е валидно и процесуално допустимо, но по същество е неправилно.
По правния въпрос, обусловил допускането на касационно обжалване, становището на настоящия съдебен състав произтича от следното:
В постановеното по реда на чл.290 ГПК решение по т.д. № 2675/2013 г. на ВКС, I т.о. е прието, че извънсъдебното признание на страните на неизгодни за тях факти съставлява доказателство, което следва да бъде преценявано с оглед на всички обстоятелства по делото. В решението е съобразена и задължителната практика на ВКС, обективирана в решение № 235 от 04.07.2011 г. по гр.д. № 513/2010 г. на ІV г.о., споделена напълно от касационния съдебен състав на ВКС, I т.о. Становището на посочените касационни съдебни състави е в съответствие с изричната разпоредба на чл.175 ГПК, тъй като доказаното в процеса извънсъдебно признание на факт има същата стойност както и направеното пред съда признание на факт. От друга страна, това становище се застъпва не само в съдебната практика, вкл. и казуална такава, но и в правната доктрина. Предвид посочените решения на ВКС, за проверка за съответствието с които е допуснато касационно обжалване на атакуваното въззивно решение на Софийски градски съд, следва да се приеме, че релевантни са извънсъдебните изявления само на страните по конкретния спор, обективирани в представени по делото документи, или доказани с допустими доказателствени средства, които по своята същност съставляват признания на неизгодни за страните факти. Признания на трети, неучастващи в делото лица, не биха могли да бъдат съобразявани от решаващия съд и не следва да бъдат ценени като годни доказателствени средства, относими към конкретни факти по спора, нито въз основа на тях да се приема за доказан конкретния юридически или доказателствен факт. Последният извод не би могъл да се промени и при наличие на доказателства за съществуване на договор между длъжника и трето неучастващо в делото лице за поемане на задължение към кредитора, или при встъпване в дълг по чл.101 ЗЗД, при положение, че липсва изменение на иска по отношение на първоначално конституираните страни в процеса.
Предвид отговора на поставения процесуалноправен въпрос, настоящият съдебен състав на ВКС, II т.о приема, че въззивното решение в обжалваната част, с която е уважен предявения от [фирма] положителен установителен иск, предявен по реда на чл.422 ГПК, е неправилно и следва да се отмени.
Независимо от категорично изразеното от въззивния съдебен състав становище за липсата на доказателства за действително извършване на доставка на стоките по фактура № [ЕГН]/22.03.2007 г., която не носи подпис за получател и не е осчетоводена при ответния [фирма]/сега касатор/ и за липсата на доказателства – стокова разписка или приемо-предавателен протокол, съобразно предвиденото в т.3.6. от договора между страните, изводът, че частичното плащане по посочената фактура, извършено от трето лице – [фирма], съставлява признание на дълга за цялата сума по фактурата, или за 12422.57 лв., е изцяло необоснован.
С оглед доказателствената тежест в процеса, правилно разпределена от първоинстанционния съд, ищцовото дружество е следвало да докаже изпълнение на поетото, въз основа на договора за търговска продажба от 22.02.2007 г., задължение за доставка за заявени от купувача стоки, обективирани в едностранно подписаните от продавача фактури.
Предмет на делото пред настоящата инстанция е вземането само по фактура № [ЕГН] - за сумата 9 422.57 лв., тъй като дружеството - заявител в заповедното производство, ищец в настоящото производство е зачело частичното плащане по фактурата, извършено от трето, неучастващо в процеса търговско дружество, а отхвърлителното решение на Софийски градски съд за вземането по фактура № 2361/21.05.2007 г. е влязло в сила. Плащането на общата сума от 3 000 лв., от които 2 000 лв. – с платежно нареждане от 04.08.2008 г. и 1 000 лв. – с платежно нареждане от 02.09.2008 г. е извършено от сметката на посочения в платежните нареждания наредител – [фирма] по сметка на ищцовото дружество/сега ответник по касация/. При тези данни и при липсата на категорични доказателства, че частичното плащане е извършено от третото лице със знанието и/или съгласието на ЕТ, или поради други обстоятелства /например встъпване в дълг или поемане на задължение/, това плащане по процесната фактура не би могло да се зачита като признание на ЕТ-купувач за съществуване на вземането по фактурата, още повече, че по делото не е предприемано изменение на иска по отношение на страните.
Като необоснован следва да се прецени изводът на решаващия въззивен състав за узнаване, от страна на ЕТ, за фактурата от датата на първото частично плащане, при липса на доказателства за изпращане и съответно получаване от ЕТ на фактурата и на копия от платежните нареждания, или за известяване на ЕТ за фактурираните стоки и за извършените от третото лице частични плащания по фактурата. Отразеното в двете платежни нареждания основание за плащане от трето, неучастващо в делото търговско дружество, а именно – „споразумение от 04.08.2008 г.” не е представено като доказателство по делото от страна на ищеца и затова не би могъл да се изведе и извод за плащане от името и за сметка на едноличния търговец – купувач по договора и съответно за признание на вземането от страна на последния. В тази насока следва да се има предвид, че ответникът е оспорил изцяло вземанията, предмет на заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК както с възражението, депозирано по реда на чл.414, ал.1 ГПК, така и с отговора на исковата молба.
По изложените съображения и на основание чл.293, ал.1, пр.3 ГПК въззивното решение следва да се отмени изцяло в обжалваната част и тъй като не се налага извършването на нови съдопроизводствени действия, следва да се постанови ново решение по същество на спора, с което да се отхвърли предявения от [фирма] установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК срещу [фирма] за сумата 9 422.57 лева..
При този изход на делото, на касатора се дължат разноски за въззивна и касационна инстанции в размер на 2 200.63 лева, съставляващи заплатени държавни такси и адвокатско възнаграждение. Разноски за първоинстанционното производство, съставляващи адвокатско възнаграждение, не следва да се присъждат, тъй като в приложения договор за правна защита и съдействие не е отразен начин на плащане, поради което той не би могъл да се зачете като разписка/ ТР № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС/.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение на Софийски градски съд, Административно отделение, ІІІ-Г състав, постановено на 26.02.2014 г. по гр.д. № 5660/2013 г. в частта, с която е потвърдено решението на Софийски районен съд, 70 състав от 05.12.2012 г. по гр.д. № 55037/2011 г. за признаване за установено, по предявен от [фирма] иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. с чл.327, ал.1 ТЗ по отношение на [фирма], че дружеството е носител на право на парично вземане в размер на 9 422.57 лв., представляваща неизплатена продажна цена за доставени на ответника стоки по фактура № 1272/22.03.2007 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение по гр.д. № 24983/2011 г. по описа на СРС, 70 състав, както и в частта, с която в полза на [фирма] са присъдени разноски в размер на 138 лв., вместо което постановява:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения от [фирма] иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. с чл.327, ал.1 ТЗ за признаване за установено по отношение на [фирма], че дружеството е носител на право на парично вземане в размер на 9 422.57 лв., представляваща неизплатена продажна цена за доставени на ответника стоки по фактура № 1272/22.03.2007 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение по гр.д. № 24983/2011 г. по описа на СРС, 70 състав.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на [фирма] сумата 2 200.63 / две хиляди и двеста лева и шестдесет и три стотинки/ лева – разноски по делото.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
|