О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 25 гр.София, 10.01.2013 г. Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на девети януари две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов Борис Илиев като разгледа докладваното от Борис Илиев ч.гр.д.№ 795/ 2012 г. за да постанови определението, взе предвид следното: Производството е по чл.274 ал.3 от ГПК. Образувано е по частна жалба на К. Н. А. срещу определение на Бургаски окръжен съд № ІІІ-2357/ 21.09.2012 г. по ч.гр.д.№ 1804/ 2012 г., с което е потвърдено определение на Бургаски районен съд № 6416/ 06.08.2012 г. по гр.д.№ 11924/ 2011 г. и по този начин е спряно производството по делото на основание чл.229 ал.1 т.4 от ГПК, до приключване на производството по адм.д.№ 699/ 2012 г. на Административен съд - Бургас. С частната жалба е повдигнат правният въпрос (уточнен при условията на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) има ли основание за спиране на исково гражданско производство поради висящ административен спор, ако страните по гражданското и по административното дело не са идентични и няма връзка на преюдициалност. Според касатора този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. По същество поддържа, че определението на въззивния съд е незаконосъобразно, тъй като при липса на субективен идентитет няма основания за спиране, а гражданският съд сам може да прецени законосъобразен ли е административния акт, от който ответникът черпи права. Поради това моли за допускане на обжалваното определение до касационен контрол и за отмяната му. Ответната по частната жалба страна – М. на о. – не взема становище по нея. Съдът намира частната жалба за допустима, а са налице и предпоставките за допускане на атакуваното определение до касационно обжалване. Поставеният от жалбоподателя въпрос обуславя въззивното определение и доколкото по него няма данни за установена практика, следва да се приеме, че е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. По този въпрос съдът приема, че спирането на производството по гражданско дело за защита на субективни материални права поради висящ административен процес не зависи от това, кои лица са конституирани като страни в двете производства. Законът поставя като достатъчно условие за спирането решението по административното дело да има значение за правилното решаване на гражданскоправния спор. Връзка на преюдициалност между делата ще е налице, доколкото валидността и законосъобразността на административния акт, оспорен пред съда, има значение за възникването/ изменението/ погасяването на субективните права, предявени за защита с искова молба по която е образувано гражданското производство. В конкретния случай въззивният съд е приел, че предявеният иск е с предмет заплащане на обезщетение за фактически отработено служебно време над нормалната месечна продължителност. Изложил е доводи, че ако действително ищецът е работил извънредно, той може да бъде компенсиран или с предоставяне на почивки, или със заплащане на допълнително възнаграждение. Работодателят е издал (след образуване на исковото производство) заповед за компенсиране на положените над нормалната продължителност на служебното време дежурства с почивки и законосъобразността на тази заповед е обжалвана пред административния съд. Тъй като съгласно чл.302 от ГПК влязлото в сила решение по спора за валидността и законосъобразността на административния акт ще е задължително за гражданския съд, последният би могъл да зачете последиците от решението по административния спор, само ако изчака влизането му в сила, преди да постанови своето. Изводът на въззивния съд, че влязлото в сила решение на административния съд ще е задължително за гражданския съд относно валидността и законосъобразността на административния акт, е правилен. Неправилен обаче е изводът, че заповедта за компенсиране на изслуженото над нормалната продължителност време с почивки има значение за гражданскоправния спор за заплащане на обезщетение. Такова значение би имал фактът дали ищецът е компенсиран с почивки, а не дали работодателят е наредил това да стане в бъдеще. Фактът на компенсирането (включително при условията на чл.235 ал.3 от ГПК) може да бъде установен по реда на ГПК с допустимите доказателствени средства и наличието на висящ спор за законосъобразността на издадената от началника на ищеца заповед за компенсация не е пречка за развитието на гражданското производство. По изложените съображения Върховният касационен съд О П Р Е Д Е Л И : ДОПУСКА касационно обжалване на определение на Бургаски окръжен съд № ІІІ-2357/ 21.09.2012 г. по ч.гр.д.№ 1804/ 2012 г. ОТМЕНЯ определението на Бургаски окръжен съд № ІІІ-2357/ 21.09.2012 г. по ч.гр.д.№ 1804/ 2012 г. и потвърденото с него определение на Бургаски районен съд № 6416/ 06.08.2012 г. по гр.д.№ 11924/ 2011 г. Делото да се върне на Бургаски районен съд за продължаване на съдопроизводствените действия по него. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: