О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 24 гр. София, 26.01.2022 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на трети ноември, две хиляди двадесет и първа година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА като изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 2795/2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 6490/16.07.2021 г., подадена от Ч. Д. Д., Т. С. Д. и „Чавдар 2014“ ЕООД, гр. Пазарджик, чрез пълномощника адвокат А. Т., срещу въззивно решение № 260137/08.04.2021 г. по в. гр. д. № 649/2020 г. на Окръжен съд – Пазарджик. В касационната жалба се поддържат оплаквания, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото в тяхната взаимна връзка и да изложи мотиви, които да отразяват неговата решаваща дейност и начина, по който той е формирал изразената в решението си воля по съществото на спора. Касаторът твърди, че обжалваното решение противоречи на т. 3 от ППВС № 1/13.07.1953 г.; т. 19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ВКС, ОСГК и решение № 86/06.07.2020 г. по т. д. № 761/2019 г. на ВКС, II т.о. Ответникът по касация – „Многопрофилна болница за активно лечение - Пазарджик“ АД е подал писмен отговор, в който твърди, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С въззивното решение е потвърдено решение № 799/29.07.2020 г. по гр. д. № 1996/2018 г. на Районен съд – Пазарджик, с което е признато за установено по иска на „МБАЛ Пазарджик“ АД в отношенията между страните, че ответникът Ч. Д. Д. не е собственик на следните обекти: самостоятелен обект с площ от 60 кв. м. и самостоятелен обект с площ от 86 кв. м., последният в режим на СИО с ответника П. П. Д., разположени в обект с площ от 170 кв. м., находящ се в поземлен имот с идентификатор № ***, с адрес: [населено място], [улица], като самостоятелните обекти не са недвижими имоти, а са погрешно отразени в КККР на [населено място] като самостоятелни обекти в сграда, както следва: обектът с площ от 60 кв. м. - с идентификатор № *****; обектът с площ от 86 кв. м. - с идентификатор № *****, а обектът, в който са разположени - като сграда с идентификатор № ****, находяща се в поземлен имот с идентификатор № ***. С решението Т. С. Д. е осъдена в качеството й на ЕТ „Чавдар-Т. Д.“ да заплати на „МБАЛ Пазарджик“ АД сумата от 6 804 лева с ДДС, представляваща незаплатен наем за периода от 01.08.2016 г. до 30.04.2018 г. по договор за наем на част от поземления имот на ищеца, върху която е разположен обект с площ от 60 кв. м., ведно със законната лихва от предявяване на исковата молба до окончателното плащане. Осъден е „Чавдар-2014“ ЕООД да заплати на „МБАЛ Пазарджик“ АД сумата от 10 216,80 лева с ДДС, представляваща незаплатен наем на част от поземления имот на ищеца, върху която е разположен обект с площ от 86 кв. м., ведно със законната лихва от предявяване на исковата молба до окончателното плащане. Въззивният съд е приел за установено, че ищецът се легитимира като собственик с КНА № 18/2018г., издаден на основание чл.101,ал.1 вр. чл.104,ал.1 и ал.2 и чл.38 ЗЛЗ на недвижим имот : застроено дворно място, съставляващо поземлен имот с идентификатор ***, с площ 125 339 кв.м., с трайно предназначение на територията : урбанизирана, с начин на трайно ползване : за обект комплекс за здравеопазване. Д. З. и Ц. С. (праводателите на ответниците) са закупили имотите /сгради - сглобяеми метални конструкции/ съответно през 1994 г. и 1995 г. от [община] по реда на чл. 35 и сл. ЗППДОП (отм.). В договора от 1994 г. е посочено, че се продава дълготраен актив, както и че имотът се продава с право на ползване на земята за срок от пет години. На 27.04.1999 г. е одобрен проект за преустройство на обекта от 86 кв.м. (работилница) на основание чл. 152 ППЗТСУ (отм.). През 2011 г. ответникът Д. е придобил обекта от 60 кв.м., а този от 86 кв.м. - през 2014 г., чрез сделки, сключени в нотариална форма. През 2010 г. между „МБАЛ Пазарджик“ АД и ЕТ "Чавдар - Т. Д." е сключен договор за наем, като предмет на договора е площ от 60 кв.м. в границите на имота на „МБАЛ Пазарджик“ АД "за ползване от наемателя, за обслужване на сладкарница, собственост на последния, изградена в имота". През 2013 г., след като имотът вече е придобит от Д., отново е сключен договор за наем на помещение от 60 кв.м. с ЕТ "Чавдар - Т. Д.". На 17.12.2013 г. (преди ответникът да придобие имота от 86 кв. м. през 2014 г.) е сключен наемен договор за помещение от 86 кв.м. (актувано като "работилница за производство на топли закуски, павилионски тип, сглобяема на бетонова основа") с ЕТ "Здравец-95". Въззивният съд е посочил, че сгради, за които е издадено строително разрешение с режим на временно строителство, са законни, по арг. от чл. 120 ППЗТСУ (отм.), но нямат траен градоустройствен статут. Наличието на строително разрешение за временна постройка е относимо към предпоставките за придобиване на траен градоустройствен статут, но не създава противопоставими права на собственика на терена, върху който се намират. Собственикът на временен строеж, който не е придобил траен градоустройствен статут, не притежава правото на строеж за него, т.е. той няма противопоставими права на собственика на терена. В случая обаче по делото не е установено да се касае за постройки с временен статут, в резултат на извършените промени те вече не са разположени в имоти държавна или общинска собственост. Обектите са продадени на първоначалните им собственици в хода на приватизационни производства с право да се ползва земята за срок от пет години. При тълкуване волята на страните се налага извод, че предмет на договорите за покупко-продажба, сключени между [община] и праводателите на ответниците, са били движими вещи. Приетите в хода на въззивното производство технически експертизи сочат обаче, че обектите са трайно прикрепени към земята. Те се намират в постройка, която не е възможно да бъде демонтирана, така че да не се наруши целостта й, поради което тя не отговаря на легалното определение, дадено в § 5 т. 80 от ПЗР на ЗУТ за „преместваемо съоръжение“. В случая на основание чл. 101 и чл. 104 ЗЛЗ „МБАЛ Пазарджик“ АД е придобила в патримониума си поземлен имот в състоянието, в което се е намирал - с разположените върху него обекти, като предназначението на целия имот е именно за болница. Ето защо ответниците Д. не са собственици на недвижими имоти, намиращи се върху поземлен имот, собственост на ищеца, тъй като техните праводатели не са имали такива права. Относно предявените искове по чл. 232, ал. 2, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД съдът е приел, че между ищеца и ответниците търговци са били налице трайни отношения. Издавани са фактури за заплатен наем, които са отразени като разход в счетоводствата им и са заплатени на наемодателя. Ответниците не са оспорили обстоятелството, че са ползвали процесните обекти за осъществяване на търговска дейност, от което следва, че са ползвали и земята, върху която са разположени те. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на соченото от касаторите основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Процесуалноправният въпрос относно дейността на въззивния съд при решаване на правния спор не може да обуслови допускане касационно обжалване на въззивното решение. Въззивният съд е обсъдил представените по делото доказателства относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти, включително представените в двете инстанции съдебни експертизи. Съобразена е задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г., ОСГТК, според която въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените и приети пред нея доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. Той трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка доказателствата и при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като бъдат обсъдени доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства, в т.ч. заключенията на съдебно-техническите експертизи, обсъдил е правнорелевантните факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се. Той е изложил самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи.В заключение е приел, че процесните обекти не отговарят на определението, дадено в §5, т.80 ПЗР на ЗУТ за преместваеми съоръжения. Те са придобити от ищеца по реда на ЗЛЗ заедно с целия комплекс на болничното заведение и поземления имот. С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. При този изход на спора в полза на „МБАЛ Пазарджик“ АД следва да бъде присъдена сумата от 2550 лева разноски в производството по чл.288 ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о. ОПРЕДЕЛИ: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 260137/08.04.2021 г. по гр. д. № 649/2020 г. на Окръжен съд – Пазарджик. ОСЪЖДА Ч. Д. Д., Т. С. Д. и „Чавдар 2014“ ЕООД да заплатят на „МБАЛ Пазарджик“ АД разноски в размер на 2550 лева. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: