9 Р Е Ш Е Н И Е № 192 гр.София, 08 януари 2019 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети октомври две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ ЧЛЕНОВЕ: РУМЕН ПЕТРОВ АНТОАНЕТА ДАНОВА при участието на секретаря Мира Недева и прокурора от ВКП Ивайло Симов след като изслуша докладваното от съдия ДАНОВА наказателно дело № 674/2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на глава Тридесет и трета от НПК. Образувано е по искане, депозирано от адв.Г., защитник на осъдения Д. Х. Л., за възобновяване на наказателното производство по нчд №5514/2017 г. на Софийски градски съд, на основание чл.422 ал.1 т.5 от НПК. В искането се твърди, че определението на СГС е постановено в нарушение на материалния закон относно приетата от националния съд правна квалификация на деянията, за който Л. е осъден с две отделни присъди в Кралство Испания, като правилния текст от закона на Р.България следва да бъде по чл.354а ал.1 от НК. На следващо място се посочва, че извода на градския съд за отхвърляне искането на Главния прокурор за приемане за изпълнението на Решение №59 на Провинциален съд, Сантандер, Кралство Испания и Решение №13/2008 г. на Провинциален съд, Кантабрия, Кралство Испания, е незаконосъобразен, тъй като възприетото от съда основание за отказ, а именно, че наказанията по тези присъди вече са изтърпени, изрично не фигурира в НПК. Според защитника правилното приложение на материалния закон изисква приемане и на четирите присъди и определяне на едно общо и най-тежко наказание измежду наложените наказания по тях, съгласно разпоредбата на чл.25 във вр.с чл.23 от НК. Моли се да бъде възобновено нчд №5514/2017 г. на СГС, да бъде отменено постановеното по него определение и да бъдат приети за изпълнение и четирите присъди, посочени в предложението на Главния прокурор, като се определи правна квалификация на всяко едно от деянията по чл.354а ал.1 от НК. В съдебното заседание пред Върховния касационен съд , адв.Г., защитник на осъдения Л. поддържа искането за възобновяване на наказателното дело по изложените в него съображения. Акцентира на обстоятелството, че първостепенният и въззивният съд не са обърнали внимание на Решението на испанския съд за корективен надзор, съгласно което Д. Л. изтърпява едно общо наказание, което по правилата на материалния закон на Кралство Испания е определено от сумирането на наказанията по четирите наложени му присъди. Според защитата именно затова Главният прокурор на Р.България е депозирал искане за приемане за изпълнение на тези четири присъди, като не съществува пречка всяка една от тях да бъде приета, а в последствие доколкото деянията по част от присъдите се намират в съвкупност, съгласно българския закон, да бъде депозирано предложение за определяне на общо най-тежко наказание. Твърди, че българският съд е допуснал противоречие в мотивите си, тъй като от една страна е приел квалификацията на деянията по двете присъди, които е приел за изпълнение, по чл.354а ал.2 т.4 от НК- „опасен рецидив“, обосновавайки я чрез другите две присъди, постановени в Испания, за които обаче е отказал да бъдат приети за изпълнение. Представителят на Върховната касационна прокуратура, счита искането за възобновяване на наказателното дело за процесуално допустимо, но разгледано по същество- за неоснователно. Счита, че въззивният съд законосъобразно се е произнесъл по всички въпроси, поставени в разпоредбата на чл.457 ал.3 от НПК, че решението му да откаже да уважи искането на Главния прокурор за приемане за изпълнение на две от присъдите е правилно, тъй като наложените по тях наказания са били изтърпени, както и ,че за съда не е съществувало задължение да се произнесе по групиране на наказанията, тъй като това би могло да се осъществи по реда на чл.306 от НПК. Предлага искането да бъде оставено без уважение. В последната си дума осъденият Л. моли да бъде отменено решението по отношение на правна квалификация „опасен рецидив“ на деянията. Върховният касационен съд, след като обсъди релевираните в искането доводи, становището на страните от съдебното заседание и в пределите на правомощията си, намери следното: С определение от 22.01.2018 г., постановено по нчд №5514/2017 г., Софийски градски съд, НО е приел на основание чл.457 ал.3 от НПК за изпълнение: 1.Решение №000623/2010 г. на Провинциален съд, Първо отделение, Сантандер, Кралство Испания /по съкратено производство №20/2010 г./, влязло в сила на 28.02.2011 г., с което българският гражданин Д. Х. Л. е осъден на наказание лишаване от свобода за срок от четири години и шест месеца, за престъпление по чл.368 от НК на Кралство Испания, съответстващо на чл.354а ал.2 т.4 във вр.с ал.1 от НК на Р.България , като на основание чл.57 ал.1 т.2 б.“б“ от ЗИНЗС е определил първоначален „строг“ режим на изтърпяване на наказанието и на основание чл.457 ал.5 от НПК е приспаднал времето на изтърпяването му, считано от 07.03.2016 г. до влизане на определението в сила; 2.Решение №000436/2011 г. на Провинциален съд, Първо отделение, Сантандер, Кралство Испания /по съкратено производство №114/2010 г./, влязло в сила на 13.01.2012 г., с което българският гражданин Д. Х. Л. е осъден на наказание лишаване от свобода за срок от четири години и шест месеца, за престъпление по чл.368 от НК на Кралство Испания, съответстващо на чл.354а ал.2 т.4 във вр.с ал.1 във вр.с чл.20 ал.2 от НК на Р.България, като на основание чл.57 ал.1 т.2 б. „б“ от ЗИНЗС е определил първоначален „строг“ режим на изтърпяване на наказанието и на основание чл.457 ал.5 от НПК е приспаднал времето на предварителното задържане в размер на 121 дни. С определението е оставено без уважение предложението на Главния прокурор на Р.България за приемане за изпълнение на : 1. Решение №59/2009 г. на Провинциален съд, Първо отделение, Сантандер, Кралство Испания /по съкратено производство №20/2009г./, влязло в сила на 09.03.2010 г. ,с което българският гражданин Д. Х. Л. е осъден на наказание лишаване от свобода за срок от три години, за престъпление по чл.368 и чл.374 от НК на Кралство Испания; 2. Решение №13/2008 г. на Провинциален съд, Трето отделение, Кантабрия, Кралство Испания /по дело №16/2008 г./, влязло в сила на 03.10.2008 г., с което българският гражданин Д. Х. Л. е осъден на наказание лишаване от свобода за срок от три години, за престъпление по чл.368 и чл.374 от НК на Кралство Испания. По протест на Софийска градска прокуратура и жалба от защитника на осъдения, пред Софийски апелативен съд е било образувано внчд №222/2018 г.,приключило с решение №110 от 19.03.2018 г., с което е било потвърдено изцяло първоинстанционното съдебно определение. Искането за възобновяване на наказателното дело е процесуално допустимо, тъй като е направено от процесуално легитимиран субект по отношение на влязъл в сила съдебен акт от категорията на тези по чл.419 ал.1 от НПК, непроверен по касационен ред, и в законоустановения шестмесечен срок по чл.421 ал.3 изр.1 от НПК. Разгледано по същество искането е НЕОСНОВАТЕЛНО. Съгласно преамбюла на Конвенцията за трансфер на осъдени лица /Конвенцията/, целта на трансфера е „осъществяване на целите на правосъдието и социалното приобщаване на осъдените лица, чрез предоставяне на възможност чужденците, които са осъдени на лишаване от свобода поради извършване на престъпление да изтърпят наказанието в тяхната собствена социална среда- чрез предаване на собствената им страна“. С други думи, производството по трансфер на осъдени лица, регламентирано в глава Тридесет и шеста, раздел Първи от НПК цели не нещо друго, а решаване на въпросите, свързани с изпълнение на наказанието в Р.България, наложено по присъди, постановени от чуждестранен съд спрямо български гражданин. Именно поради тази причина и съгласно разпоредбата на чл.3 от Конвенцията, наред с останалите изрично предвидени условия за трансфер, се изисква в момента на получаване на молбата за трансфер, срокът от присъдата, останал за изтърпяване от осъдения, да бъде най-малко шест месеца или неопределен. Конвенцията допуска възможност за постигане между страните на споразумение за трансфер, ако срокът от присъдата, останал за изтърпяване от осъденото лице, не надвишава посочения по –горе, но това е възможно само в изключителни случаи, като отново става въпрос за остатък, който да подлежи на изтърпяване. За да откаже да приеме за изпълнение решение №59/2009 г. на Провинциален съд, Първо отделение, Сантандер, Кралство Испания и Решение №13/2008 г. на Провинциален съд, Трето отделение, Кантабрия, Кралство Испания, съдът се е позовал на обстоятелството, изводимо от изпратените от испанските власти документи, че българският гражданин Л. е изтърпял изцяло наказанието лишаване от свобода по тези две решения. ВКС намира за законосъобразен извода на съда, че при това положение, не са били налице условията за трансфер, предвидени в Конвенцията. В допълнение, извод, че наказанието не следва да бъде изцяло изтърпяно, като условие за трансфер на осъдено лице /независимо, че изрично не е посочено в НПК/, може да се направи и от съдържанието на разпоредбата на чл.453 ал.2 от НПК. Но така или иначе, Конвенцията за трансфер на осъдени лица е ратифицирана, обнародвана и влязла в сила за Р.България и по силата на чл.5 ал.4 от Конституцията е част от вътрешното право на страната и нейните разпоредби следва да намерят приложение. В този смисъл доводът на защитата на осъдения, че в НПК няма изрична норма, предвиждаща отказ от приемане за изпълнение на решение на чужд съд, е лишен от основание. На следващо място, упрекът към апелативния съд, че не е разгледал решението на испанския съд за корективен надзор на Галиция, А Корутя, по силата на което четирите присъди, постановени в Кралство Испания по отношение на Л., са били обединени с механично сборуване на наложените по тях еднородни наказания, също е неоснователен. На л.33 от внчд, съдът е изложил съображенията си, като законосъобразно е приел, че въпросите, които следва да бъдат разрешени в производството по чл.457 от НПК са ясно и лимитативно посочени в закона и сред тях не е този, свързан с определяне на общо наказание по смисъла на чл.25 във вр.с чл.23 от НК. В допълнение следва да се посочи, че в производството по трансфер на осъдени лица, съдът не може да излезе извън рамките на Предложението на Главния прокурор, поради което неговото произнасяне следва да бъде единствено по тези присъди, които фигурират в прокурорския документ, като съдът разполага с изключителна дискреция за преценка дали да приеме посочените присъди за изпълнение или не. А това означава, че съдът следва да разгледа всяка една от предложените присъди/решения и да отговори на въпросите по чл.457 от НПК. Въпросът, свързан с кумулиране на наказанията не може да бъде разглеждан в производството по чл.457 от НПК, а следва да бъде поставен в отделно производство по реда на чл.306 от НПК. Настоящият състав споделя доводът на Софийски апелативен съд, че отказът да се приемат за изпълнение две от четирите решения на испанския съд не накърнява правата на осъденото лице, предвид разпоредбата на чл.8 ал.2 от НК, според която влязла в сила присъда, постановена в друга държава- членка на ЕС, за деяние, което съставлява престъпление по българския НК, се взема предвид във всяко наказателно производство, което се провежда срещу същото лице в Р.България. По-нататък, ВКС не намира да е налице нарушение на материалния закон при приспособяването на деянията, по двете допуснати за изпълнение решения /Решение №000623/2010 г. на Провинциален съд, Първо отделение, Сантандер, Кралство Испания и Решение №000436/2011 г. на Провинциален съд, Първо отделение, Сантандер, Кралство Испания/, съобразно текстът от Наказателния кодекс на Р.България. Няма спор, че при определяне на правната квалификация по българския наказателен закон, съдът следва да се ръководи единствено от обстоятелствата, приети за установени от чуждестранния съд. В този смисъл е и разпоредбата на чл.4 т.3 б. „с“ от Конвенцията. Верния прочит на фактите, обосноваващи наказанието, е позволил на решаващите съдилища да направят законосъобразни изводи за съответстващото по НК на Р.България престъпление. Всъщност защитата оспорва квалификацията на деянието „опасен рецидив“, излагайки съображения, че към момента на извършване на деянията по двете, приети за изпълнение решения, Л. не е бил осъждан, поради което не са били налице предпоставките на чл.29 ал.1 б. „а“ и „б“ от НК. Видно от отразените в решение №000623/2010 г.,влязло в сила на 29.02.2011 г. факти , испанският съд е приел, че Д. Л. е бил осъждан с влязла в сила присъда от 03.10.2008 г. за престъпление против общественото здраве, „като най-малко през м.октомври 2009 г. е продавал наркотици на различни лица, употребяващи наркотици, в близост до неговото жилище“. Посочено е още, че на 22.10.2009 г. е било извършено претърсване в неговото жилище, където са били намерени опаковка с хероин, пет шишенца метадон, цифрова везна и други предмети, а при личния му обиск са били иззети четири опаковки хероин. В решението е посочено и че Л. е притежавал хероина и метадона с цел продажба на трети лица. При така описаните от испанския съд факти, законосъобразно българският съд е приел, че деянието, за което е осъден българския гражданин съответства на това по чл.354а ал.2 т.4 във вр.с ал.1 във вр.с чл.29 ал.1 б.“а“ от НК. Квалификацията „опасен рецидив“ се обосновава от предходното му осъждане, изрично посочено сред фактите. И това е така, тъй като към месец ноември 2009 г., когато е извършено престъплението по коментираното дело, Л. е бил осъден с влязло в сила на 03.10.2008 г. решение №13/2008 г. на Провинциален съд, Трето отделение, Кантабрия, Кралство Испания, на наказание три години лишаване от свобода за престъпление против общественото здраве, което обуславя наличието на опасен рецидив по чл.29 ал.1 б.“а“ от НК. От съдържанието на решение №13/2008 г. не се установява наложеното наказание три години лишаване от свобода да е условно, така както предполага защитата, още повече, че данните сочат, че то е било изцяло изтърпяно за периода от 26.08.2010 г. до 02.03.2013 г. В подкрепа на горното са и приетите от първостепенния съд два броя писмени известия от 12.12.2017 г. и от 09.01.2018 г., издадени от съдебната администрация на Съда в провинция Кантабрия, Кралство Испания, в които е посочено, че по решение №13/2008 г. Д. Л. е осъден на три години лишаване от свобода. Предположението си за наличие на условно осъждане, защитникът на осъдения извлича от фактическите данни по решение №000623/2010 г., където е записано, че по влязлата в сила на 03.10.2008 г. присъда, изпълнението е било спряно на 10.12.2008 г. за срок от пет години. Съпоставянето на датата на спиране на изпълнението- 10.12.2008 г., с датата на влизане на решение №13/2008 г. в сила, а именно 03.10.2008 г., показва, че изпълнението на наказанието по това решение е продължило и след влизането му в сила, което пък от своя страна налага извод, че спирането се дължи на обстоятелства, стоящи извън условното осъждане. Що се отнася до приетото за изпълнение решение №000436/2011 г., в описаните в него факти е посочено, че Л. е бил осъждан с две влезли в сила присъди от 03.10.2008 г. и 09.03.2010 г., като през м.август 2010 г. в съучастие с други лица е притежавал наркотични вещества, с цел разпространение, а на 24.08.2010 г. в жилището му били открити една торбичка, съдържаща опаковка хероин, петнадесет дози от същото вещество, едно шишенце метадон, 190 евро от търговия с токсични вещества и различни документи, отнасящи се до търговията с токсични вещества. Приетата от българския съд правна квалификация на деянието, а именно по чл.354а ал.2 т.4 във вр.с ал.1 във вр.с чл.29 ал.1 б. „а“ във вр.с чл.20 ал.2 от НК на Р.България, е законосъобразна. Предходните осъждания на Л. за престъпления против общественото здраве, за които са му наложени по три години лишаване от свобода, обосновават квалифициращия признак „опасен рецидив“. Вярно е, че в диспозитива на определението си, СГС не е посочил връзката на разпоредбата на чл.354а ал.2 т.4 във вр.с ал.1 от НК с чл.29 ал.1 б. „а“от НК . Касае се за известна непрецизност при изписване на правната квалификация, но същата не е от такова естество, че да бъде определена като съществено процесуално нарушение, накърнило правата на осъдения. Това е така, тъй като в мотивите към определението тази връзка изрично е посочена, от една страна, а от друга - т.4 на чл.354а ал.2 от НК, определя, че деянието е извършено при условията на опасен рецидив, което е достатъчно, както за правното му индивидуализиране, така и за преценката на останалите обстоятелства по чл.457 ал.3 и 4 от НК, свързани с наказанието. В заключение, настоящият състав на ВКС не намира да са налице основанията по чл.422 ал.1 т.5 от НПК за възобновяване на наказателното дело, поради което счита, че искането следва да бъде оставено без уважение. Водим от горното, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на защитника на осъдения Д. Х. Л. за възобновяване на наказателното дело- нчд №5514/2017 г. по описа на Софийски градски съд, внчд №222/2018 г. на Софийски апелативен съд. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1/ 2/