Ключови фрази


- 6 -
ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 341

гр. София 26.04.2021 година.


Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 07.04.2021 (седми април две хиляди двадесет и първа) година в състав:

Председател: Борислав Белазелков

Членове: Борис Илиев

Димитър Димитров


като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 490 по описа за 2021 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 267 102/01.10.2020 година, подадена от „Юробанк България“ АД [населено място], срещу решение № 5136/25.08.2020 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав, постановено по гр. д. № 8497/2018 година.
С обжалваното решение след частична отмяна на първоинстанционното решение № ІІІ-144-359/13.03.2018 година на Софийски районен съд, ІІІ-то гражданско отделение, 144-ти състав, постановено по гр. д. № 24057/2016 година е отхвърлен предявения от „Юробанк България“ АД [населено място] срещу П. Т. А. с правно основание чл. 422 от ГПК за признаване за установено, че А. дължи на банката сумата от 15 558.61 лева, представляваща главница по договор за потребителски кредит № .../10.11.2008 година, заедно със законната лихва за периода от 28.05.2015 година до окончателното плащане, както и възнаградителна лихва в размер на 3963.46 лева за периода от 28.02.2013 година до 10.05.2015 година; мораторна лихва в размер на 1526.03 лева за периода от 30.03.2013 година до 19.08.2015 година; мораторна лихва в размер на 1201.92 лева за периода от 30.03.2013 година до 19.08.2015 година по договор за потребителски кредит № .../10.11.2008 година, анекс № 1/04.02.2010 година и анекс № 2/30.09.2011 година, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК от 06.01.2016 година по ч. гр. д. № 50 700/2015 година по описа на Софийския районен съд.
В подадената от „Юробанк България“ АД [населено място] касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от нея срещу П. Т. А. искове с правно основание чл. 422 от ГПК, да бъдат уважени. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Юробанк България“ АД [населено място] твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба П. Т. А. е подал отговор на същата с вх. № 299 269/07.12.2020 година, с който е изложил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 5136/25.08.2020 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав, постановено по гр. д. № 8497/2018 година и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.
„Юробанк България“ АД [населено място] е била уведомена за обжалваното решение на 01.09.2020 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 267 102/01.10.2020 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
Съставът на Софийски градски съд е приел, че за да постанови решението си първоинстанционният Софийски районен съд е приел, че между „Юробанк България“ АД [населено място] и кредитополучателката Г. Г. А. е бил сключен договор за потребителски кредит по чл. 430, ал. 1 и ал. 2 от ТЗ. Страните по него имали качеството на кредитор и потребител по смисъла на чл. 5, ал. 2 и 3 от ЗПК (отм.); същият не попадал сред изключенията на чл. 3, ал. 3 от ЗПК (отм.) Затова и неговата валидност и последиците от това следвало да се съобразят с изискванията на ЗПК в редакцията релевантна за периода. Софийския районен съд се бил позовал на определение № 351/22.04.2016 година, постановено по т. д. № 3026/2015 година по описа на ВКС, ТК, І т. о. Тъй като се касаело и до търговска сделка, то процесният договор попадал и в приложното поле на ЗЗП-чл. 143-146 от ЗЗП. Във връзка с доводите на П. Т. А. за нищожност първоинстанционният съд бил приел, че следвало да разгледа същите в следната поредност: първо по ЗЗП и след това по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД според тежестта им, степенувано като се започнело от най-тежкия порок-невъзможен предмет, а след това по отношение на формата. Въз основа на отразеното в договора за потребителски кредит № .../10.11.2008 година и двата анекса към него, съответно от 04.02.2010 година и 30.09.2011 година, Софийският районен съд бил достигнал до извода, че същите отговарят на изискванията на чл. 6 от ЗПК (отм.), т. е. договорът бил сключен в писмена форма и на потребителя били предоставени екземпляр от него, както и от всички изменения и допълнения към него; същите били подписани. Въз основа на уговореното в клаузите на чл. 1.1, чл. 6, чл. 8, чл. 10, чл. 12 и чл. 13 от договора, Софийският районен съд бил приел, че същият отговаря на изискванията на чл. 7, т.4-11 от ЗПК, отм. и затова възраженията на А. в този смисъл били неоснователни. Договорът, обаче, не съдържал клауза за прекратяването му, нито препращал към ОУ за това. Това било нарушение на императивните изисквания на чл. 7, т. 12 от ЗПК (отм.). поради което на основание на специалната норма на чл. 14, ал. 1 от ЗПК (отм.) договорът не можел да породи целените с него последици поради неговата недействителност. В тази хипотеза потребителят връщал само чистата стойност на кредита, но не дължал лихви и други разходи по кредита. Прието било още, че П. Т. А.. има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 2 от ДРЗЗП, но с оглед приетото нарушение на разпоредбите на ЗПК (отм.), то съдът не бил длъжен да разгледа довода на му по чл. 143,т. 9 от ЗПК. Относно наличието на валидно задължение за поръчителство първоинстанционният съд бил приел, че е необходимо наличие на действителен главен дълг. Предметът и обемът на отговорността се определяли от обема на главното задължение. По принцип обявяването на договора за недействителен водело до погасяване на поръчителството, но в случая макар и договорът да бил приет за недействителен, с оглед изричната и специална разпоредба на чл. 14, ал. 2 от ЗПК (отм.) потребителят оставал задължен за чистата стойност на кредита. Затова и договорът за поръчителство не бил недействителен поради невъзможен предмет. Неоснователен бил и довода за липса на форма, тъй като договорът за поръчителство бил сключен в писмена форма. При това положение А. бил задължен само за главницата в размер на 15 808.98 лева, което било установено от заключението на изслушаната по делото съдебно-икономическа експертиза. След като липсвали доказателства за плащане от страна на П. Т. А. по отношение на главния дълг, то искът по чл. 422 от ГПК за главния дълг бил основателен. Акцесорните вземания били приети за неоснователни и затова са били отхвърлени от първоинстанционния съд.
Съставът на Софийски градски съд констатирал, че в договора за потребителски кредит № .../10.11.2008 година, на чиято предсрочна изискуемост „Юробанк България“ АД [населено място] предявявала иск за установяване на вземанията си по реда на чл. 422 от ГПК, като страни изрично били посочени банката и кредитополучателката Г. Г. А.. Частта оформяща поръчителството не била попълнена, нито пък договора бил подписан от П. Т. А.. Анекс № 1/04.02.2010 година също бил сключен само между посочените страни. От данните по делото се установявало, че А. бил подписал анекс № 2/30.09.2011 година, като съгласно чл. 6 от анекса А. се бил задължил да отговаря солидарно с кредитополучателя при условията на чл. 138 и следващите от ЗЗД за заплащане на целия размер на кредита и лихвите, съгласно този анекс. В решение № 152/05.01.2018 година,постановено по т. д. № 2512/2016 година по описа на ВКС, ТК, І т. о., постановено по аналогично оформени правоотношения, било прието, че последващото подписване на анекси към договора за поръчителство и анекси към договора за банков кредит, които променят клаузи от основен (неподписан от лице като поръчител) договор за поръчителство, съответно от основен договор за банков кредит (между други лица като страни) не обосновава извод за наличие на валидно поето от третото лице задължение спрямо банката да отговаря като поръчител за изпълнение на задължението на кредитополучателя по договор за банков кредит. В същото решение било прието с оглед липсата на валидно сключен договор за поръчителство, че не можело да се ангажира отговорността на ответника, посочен като поръчител и такъв иск бил неоснователен. Съставът на Софийски градски съд възприемал изразеното в посоченото решение становище, тъй като се касаело до аналогичен казус. Според въззивният състав с подписването на анекс № 2/30.09.2011 година П. Т. А. бил встъпил в дълг-в задължението на кредитополучателката Г. Г. А.. Съгласно чл. 101 от ЗЗД трето лице можело да встъпи като съдлъжник в определено задължение по съглашение с кредитора или с длъжника. Независимо от това с кого е сключено съглашението, встъпилият отговарял пред кредитора солидарно с длъжника за изпълнението на задължението. При встъпването в дълг, без да се променя самото облигационно отношение, т. е. при запазване на правния характер на съществуващия дълг и неговите модалитети; на възраженията по съществуващото задължение и при запазване на неговите обезпечения и без кредиторът да загубва своя стар длъжник, към него се присъединявал още един длъжник. Встъпването в дълг, когато било резултат от договор между кредитора и новия длъжник, разкривало характеристики, подобни на поръчителството, но встъпилият в чужд дълг бил винаги отговорен на същото правно основание, на което дължал първоначалния длъжник и солидарно с него. Поръчителят отговарял на собствено правно основание, докато встъпилият в дълг дължал на същото правно основание, по силата на което дължал и първоначалният длъжник и солидарно с него. В конкретния случай уговорките в анекс № 2 били неясни доколкото в чл. 6 от него било налице препращане към договора за поръчителство, какъвто не бил сключен, а в чл. 6.1 се уреждала отговорността на солидарен длъжник (хипотеза на чл.101 от ЗЗД). С оглед константната съдебна практика, съдът, който следва да се произнесе за съществуването, съответно правата и задълженията на страни по договор, трябвало да установи вида на същия. Той се определял от действителното му съдържание-действителната обща воля на страните. Във всички случаи на спор относно точния смисъл и действителното съдържание на постигнатото общо съгласие и целените с договора правни последици, съдът бил длъжен да отговори аргументирано каква е действителната воля на страните. Когато уговорките били неясни, непълни и неточни и щом пораждали съмнение, тълкуването се извършвало по критериите на чл. 20 от ЗЗД. Първоинстанционният съд не бил изследвал действителното съдържание на съглашенията между страните по спора, както и не бил установил вида на анекс № 2/30.09.2011 година, сключен между „Юробанк България“ АД [населено място] и П. Т. А.. В т. 1 от анекса е посочено, че вземането на банката, включвало редовна главница, просрочена главница, наказателна лихва върху просрочена главница, която по силата на този анекс се трансформирала в редовна главница. В т. 5 било посочено, че всички останали условия на договора за кредит и всички останали анекси и допълнителни споразумения договорени между страните към него запазвали своето действие. Видно от съдържанието на т. 2.1 от анекса погасяването на кредита се извършвало съгласно изготвен от банката погасителен план, който се предоставял на кредитополучателя след подписване на анекса и представлявал неразделна част от него. Погасителен план с дата на съставяне-10.11.2008 година, т. е. датата на подписване на договора за кредит бил представен с исковата молба, като бил скрепен с подписа на Г. Г. А.. Представен бил и погасителен план с дата 03.10.2011 година, т. е. съставен след сключване на анекс № 2, който също бил скрепен с подписа на кредитополучателката. Основателен бил довода на П. Т. А., че неправилно и несъответно на фактите по делото било прието от първоинстанционния съд, че на А. е бил предоставен екземпляр от договора за потребителски кредит, както и от двата анекса към договора, по единият от които той не бил страна, както и от анекс № 2, който бил подписан от него. Въззивната инстанция констатирала, че изводите на първоинстанционният съд биха съответствали на установеното по делото, ако ответник била кредитополучателката Г. Г. А.. Нито погасителния план от 10.11.2008 година, нито този от 03.10.2011 година били скрепени с подписа на П. Т. А.. Основателен бил довода на ответника А., че не му бил връчен и препис от подписания от него анекс № 2-виднобило от отразеното на последна страница на анекса, същият бил изготвен в два екземпляра, а страните по него били три-банката, кредитополучателят и подписалият го П. Т. А.. Противно на твърдяното от „Юробанк България“ АД [населено място], това обстоятелство не било доказано по никакъв начин. Основателен бил довода на П. Т. А., че при сключването на анекс № 2 не бил знаел за съществените условия на сделката-размер на кредита, погасителен план с данни за издължаване на кредита, данни за лихвен процент и т. н. съществени белези на договора за кредит. Следвало да се добави и, че дори вещото лице по допуснатата, изслушана и приета по делото съдебно-икономическа експертиза не можало да даде категоричен отговор по какъв начин било формирано задължението. Видно от изложеното в съдебния протокол, обективиращ процесуалните действия на съда и страните, извършени в откритото съдебно заседание на 13.02.2018 година, вещото лице било посочило, че се касае до два вида наказателна лихва-наказателна лихва върху просрочена главница и наказателна лихва върху просрочена лихва. От „Юробанк България“ АД [населено място] не били предоставени данни по какъв начин била определяна тази наказателна лихва-върху какви главници, какъв е бил лихвения процент, върху какви суми е изчислена. Основателен бил и довода на Г. Г. А., че сумата посочена в заключението на вещото лице, изготвило съдебно-икономическата експертиза, не представлявала т .нар. „чист актив“. Видно от заключението, тази сума включвала усвоена главница-17 100.00 лева, капитализирани лихви с анекс № 1/04.02.2010 година-313.11 лева, капитализирани лихви с анекс № 2/30.09.2011 година–922,27 лева и заплатена главница по кредита-2 526.40 лева. При липсата на данни относно индивидуализиращите поне в степен на достатъчна определяемост главния дълг, параметри, погасителен план и т. н., то обективираният в анекс № 2 договор, с който П. Т. А. бил поел задължения да отговаря солидарно с длъжницата Г. Г. А., бил такъв с невъзможен предмет. Дори и да се приемело, че се касае до поръчителство то анекс № 2 пак не можел да породи правни последици. Безспорно П. Т. А. имал качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДРЗЗПН и се ползвал с защитата по глава шеста от закона.
Съгласно чл.143, т- 9 от ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, била всяка уговорка в негова вреда, която не отговаряла на изискването за добросъвестност и водела до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като налагала на потребителя приемането на клаузи, с които той не бил имал възможност да се запознае преди сключването на договора; Съгласно чл. 146, ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите били нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Последното не се твърдяло от „Юробанк България“ АД [населено място]. Това налагало извод, че обжалваното първоинстанционно решение в частта, в която е бил уважен иска по чл. 422 от ГПК се явявало неправилно и като такова трябвало да бъде отменено. Вместо това искът трябвало бъде отхвърлен. Това от своя страна водело до отхвърляне на претенциите на „Юробанк България“ АД [населено място] за заплащане на акцесорните вземания.
С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Юробанк България“ АД [населено място] е поискала въззивното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, като съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС, касационният съд не е обвързан от дадената от страната правна квалификация на посоченото основание за допускане на касационно обжалване, като може да определи различна такава с оглед на посоченото в изложението. Освен това съгласно същата т. 1 от цитираното ТР касационният съд може да уточни и конкретизира поставения от касатора правен въпрос с оглед на посоченото в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. В случая в изложението е поставен въпрос за това дали поръчителството може да бъде поемано само с основния договор за кредит или и впоследствие, който въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата, поради което касационното обжалване може да бъде допуснато по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Същевременно обаче съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС въпросът следва да бъде конкретизиран за това кои са страни по договора за поръчителство, как, кога и в каква форма се сключва същия, а също така и има ли задължително съдържание и ако да какво е то.
Предвид на изложеното са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 5136/25.08.2020 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав, постановено по гр. д. № 8497/2018 година по подадената против него от „Юробанк България“ АД [населено място], касационна жалба с вх. № 267 102/01.10.2020 година и такова трябва да се допусне.
На „Юробанк България“ АД [населено място] трябва да бъде даден едноседмичен срок от съобщението, в който да внесе държавна такса в размер на по 445.00 лева по сметка на ВКС и да представи доказателства за това като й се укаже, че ако не направи това в определения срок подадената от нея касационна жалба ще бъде върната, а образуваното въз основа на нея производство ще бъде прекратено.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение


ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 5136/25.08.2020 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав, постановено по гр. д. № 8497/2018 година.
ДАВА на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД [населено място], [улица] едноседмичен срок от съобщението, в който да внесе държавна такса в размер на по 445.00 лева по сметка на ВКС и да представи доказателства за това като й УКАЗВА, че ако не направи това в определения срок подадената от нея касационна жалба ще бъде върната, а образуваното въз основа на нея производство ще бъде прекратено.
Делото да се докладва след внасянето на определената държавна такса или след изтичането на определения за това срок.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.

2.