2 Р Е Ш Е Н И Е № 271 гр. София, 03.10. 2014 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети септември през две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 66 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на З. „Б. В. и. г.” срещу решение от 30.09.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 9755/2013 г. на Софийския градски съд. С обжалваното решение е отменено решение № ІІ-66-80/13.04.2013 г. по гр. дело № 46125/2012 г. на Софийския районен съд и са уважени предявените от П. Л. К. срещу жалбоподателя (универсален материалноправен и процесуален правоприемник на ЗК [фирма]), искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ, като е признато за незаконно и е отменено уволнението на ищеца, извършено поради намаляване на обема на работа – на основание чл. 328, ал. 1, т. 3 от КТ, след изтичането на срока на 30-дневно писмено предизвестие № Л-158/04.07.2012 г. на изпълнителния директор на ЗК [фирма], считано от 06.08.2012 г., и ищецът е възстановен на заеманата до уволнението длъжност „мениджър продажби” в Генерална агенция „София” при дружеството-касатор; в тежест на последното са възложени разноските и държавните такси по делото. В касационната жалба се излагат оплаквания и подробни доводи за неправилност на обжалваното решение, поради необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалноправни норми – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Изложеното в касационната жалба се поддържа в откритото съдебно заседание. Ответникът по касационната жалба – ищецът П. Л. К. в отговора на жалбата и в писмена защита излага становище и подробни съображения за неоснователност на жалбата. С определение № 540/16.04.2014 г. по настоящото дело е допуснато касационното обжалване на въззивното решение, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по следните два процесуалноправни въпроса: 1) допустими ли са свидетелски показания за опровергаване съдържанието на частни документи, носещи подписа на оспорващата страна, в случая – трудов договор и длъжностна характеристика; и 2) относно тълкуването и оценката на направено от страната в съдебния процес признание на релевантен за спора факт. В мотивите към обжалваното решение въззивният съд е приел за установено, че по силата на трудов договор № 63/19.05.2005 г. и допълнителни споразумения към него №№ 155/24.02.2010 г. и 69/21.02.2011 г., и съгласно заповед № 58/28.12.2011 г. по решение на управителния съвет от 28.12.2011 г., ищецът последователно е заемал длъжностите: „управител” на Генерална агенция „София”, „мениджър продажби” в А. „М.” и „мениджър екип” в същата агенция, а считано от 28.12.2011 г. – в Генерална агенция „София”, както и че е безспорно, че последните две длъжности „мениджър продажби” и „мениджър екип” са идентични – налице е единствено промяна в наименованието, без да е налице промяна в трудовите функции. След подробно обсъждане на събраните доказателства и на становищата и доводите на страните по делото, градският съд е достигнал до изводите, че към момента на прекратяване на трудовото правоотношение е било налице намаляване на обема на работата, с чието изпълнение е била свързано основно трудовата функция на ищеца, както и че е налице решение на компетентен орган за съкращаване на щата, в частност – на заеманата от ищеца длъжност, като последица от намалелия обем на работата. Въззивният съд е приел и за безспорно по делото, че заеманата от ищеца длъжност „мениджър екип” е била единствена към момента на прекратяването на трудовото правоотношение, както и че в длъжностната характеристика за тази длъжност, за последната са предвидени ръководни функции. От друга страна е приел, че от данните по делото – подробно обсъдените в тази връзка свидетелски показания, се установява, че ищецът никога не е изпълнявал ръководни функции. С оглед това градският съд е приел за установено и че трудовите функции, които е изпълнявал ищецът, са били изцяло припокрити с трудовите функции на други служители, които са останали на работа след уволнението му, както и че дори част от неговите трудови задължения са преминали към друг конкретен служител, който е останал на работа. При така приетото за установено от него, въззивният съд е извел и решаващите си изводи по делото, че трудовите функции на ищеца не са премахнати с уволнението му и са били сходни, дори – идентични с тези на други служители, заемащи други длъжности, които са останали на работа, поради което е било налице задължение за работодателя за извършване на подбор, и като не е изпълнил това свое задължение, той е издал незаконосъобразна заповед за уволнение. Въз основа на това е изведен и крайният извод за основателност на предявените по делото искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ. Както е посочено и в определението по чл. 288 от ГПК, с приетото за установено от въззивния съд – единствено въз основа свидетелските показания по делото, че ищецът не е осъществявал предвидените в длъжностната характеристика за длъжността му ръководни функции (откъдето е изведен и решаващият извод, че трудовите му функции са били сходни и дори идентични с тези на останали на работа други служители, заемащи други длъжности), първият поставен по делото процесуалноправен въпрос е разрешен в противоречие с решение № 155/13.10.2010 г. по търг. дело № 1113/2009 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, което е постановено по реда на чл. 290 от ГПК. В него е прието, че забраната за установяване на договори, в които страната, която иска свидетелите, е участвала, както и за тяхното изменяване или отменяване, със свидетелски показания по чл. 164, ал. 1, т. 5 от ГПК, е досежно формалните договори, сключени в писмена форма; че при наличие на писмен договор не може със свидетели да се доказва, че впоследствие страните са се съгласили да изменят съдържанието на договора или да го отменят; и че преодоляването на тази забрана е уредено в разпоредбата на чл. 164, ал. 2 от ГПК - свидетелски показания са допустими, ако страните изразят съгласие свидетелите да бъдат допуснати за посочените обстоятелства. В същия смисъл е и разрешението, дадено с постановеното по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 308/30.03.2012 г. по гр. дело № 786/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. Като не е взел предвид и не е обсъдил, при извеждане на горните решаващи констатации и изводи по делото, изричните твърдения на ищеца в исковата молба, че „като служител на ръководна длъжност” той има пряко наблюдение върху дейността на ответното дружество и не е забелязал намаляване обема на работа, въззивният съд е разрешил и втория поставен по делото процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС, а именно – в противоречие с постановените по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 174/29.04.2011 г. по гр. дело № 640/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 475/08.06.2010 г. по гр. дело № 1311/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 362/03.10.2012 г. по гр. дело № 1420/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. В тях е прието, че изявлението на страната или на неин представител по делото, когато то съдържа неизгодни за нея факти, релевантни за спорното право, има характер на признание и се явява важно доказателствено средство; че когато признанието води до съвпадане на фактическите твърдения на двете спорещи страни, това е указание за тяхната истинност, както и че съдът преценява признанието, с оглед на всички обстоятелства по делото, съгласно чл. 175 от ГПК. Предвид така възприетите разрешения на поставените по делото процесуалноправни въпроси, при извършената проверка правилността на въззивното решение съгласно чл. 290, ал. 2 ГПК, съдът намира следното: Основателни са оплакванията в касационната жалба за допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила. От писмените доказателства по делото е безспорно установено, че заеманата от ищеца длъжност „мениджър продажби” (идентична с длъжността „мениджър екип” – променено е единствено наименованието й) е била единствена в Генерална агенция „София” към момента на прекратяването на трудовото правоотношение, както и че в длъжностната характеристика за тази длъжност са били предвидени ръководни функции, по което тя се различава от трудовите функции на останалите служители, заемали други длъжности в същата агенция и осъществявали застрахователна дейност. Макар и изходяща едностранно от работодателя, длъжностната характеристика, след като е подписана от ищеца (чл. 127, ал. 1, т. 4 от КТ), с това е удостоверено от страна на последния, не само, че му е връчен същият този документ, а и че работодателят му е възложил трудовите функции за съответната длъжност така, както те са описани в същата длъжностна характеристика. Поради тази своя същност длъжностната характеристика става неразделна част от трудовия договор, тъй като определя част от съдържанието на трудовото правоотношение между страните. С оглед на това, в нарушение на съдопроизводствените правила (чл. 164, ал. 1, т. 5 от ГПК) въззивният съд единствено въз основа свидетелските показания по делото е приел, че ищецът не е имал, предвидените в длъжностната характеристика за длъжността му, ръководни функции. Основателни са и доводите на касатора, че е без никакво значение установеното със свидетелските показания по делото, фактическо изпълнение от ищеца на трудовите му функции, респ. – че това изпълнение не може да е определящо за техния характер и обхват, след като те са му възложени с длъжностната характеристика, която му е връчена срещу подпис. Основателно е и оплакването, че също в нарушение на съдопроизводствените правила (чл. 175 от ГПК) въззивният съд не е обсъдил и съдържащото се в исковата молба признание на ищеца, че длъжността му е била ръководна, което е в пълно съответствие с писмените доказателства по делото. Основателни са и оплакванията на жалбоподателя, че така допуснатите от въззивния съд нарушения на съдопроизводствените правила са съществени, тъй като са довели и до нарушение на материалния закон (чл. 329 от КТ), а именно – до неправилните решаващи изводи по делото, че трудовите функции на ищеца са били сходни, дори – идентични с тези на други служители, заемащи други длъжности, които са останали на работа, поради което е било налице задължение за работодателя за извършване на подбор, какъвто не е бил извършен. Това е довело до неправилност и на крайния извод за основателност на предявените по делото искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ. По изложените съображения, обжалваното въззивно решение следва да бъде отменено и при условията на чл. 293, ал. 2 от ГПК следва да бъде постановено ново решение по съществото на спора. От съвкупната преценка на събраните по делото писмени доказателства, свидетелски показания и експертно заключение, по несъмнен начин е установено наличието на основанието за уволнението на ищеца – намаляване обема на работа, което е прието за установено и от двете съдебни инстанции в производството, като относно това страните не спорят пред настоящата касационна инстанция. По вече изложените съображения, неоснователни са доводите на ищеца за незаконосъобразност на уволнението му, поради това, че работодателят не извършил задължителен подбор по чл. 329 от КТ. Съгласно константната съдебна практика, подборът не е задължителен, когато за длъжността, заемана от уволнения работник или служител, е налице единствена щатна бройка, каквато е и процесната длъжност на ищеца. Предвид изложеното, предявеният по делото иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ – за отмяна, като незаконосъобразно, на уволнението на ищеца, е неоснователен и следва да се отхвърли. Изцяло обусловеният от него иск по чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ – за възстановяване на ищеца на заеманата от него преди уволнението му процесна длъжност, също се явява неоснователен и следва да се отхвърли. С оглед на това, на основание чл. 293, ал. 2, предл. 1 от ГПК, обжалваното въззивно решение, с което исковете са уважени, следва да се отмени като неправилно, и вместо него следва да се постанови ново решение на касационната съдебна инстанция за отхвърляне на предявените искове. Предвид крайния изход на делото, на ищеца не се следват претендираните от него разноски по делото, а на основание чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК ищецът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответното дружество, претендираните и направени от последното разноски за заплатени държавни такси, възнаграждение на вещо лице и адвокатско възнаграждение в производството пред трите съдебни инстанции по делото, а именно – общо сумата 980 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решението от 30.09.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 9755/2013 г. на Софийския градски съд; и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявените от П. Л. К. срещу З. „Б. В. и. г.” (универсален материалноправен и процесуален правоприемник на ЗК [фирма]), искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ – за отмяна, като незаконосъобразно, на уволнението на ищеца, извършено поради намаляване на обема на работа – на основание чл. 328, ал. 1, т. 3 от КТ, след изтичането на срока на 30-дневно писмено предизвестие № Л-158/04.07.2012 г. на изпълнителния директор на ЗК [фирма], считано от 06.08.2012 г., и за възстановяване на ищеца на заеманата до уволнението му длъжност „мениджър продажби” в Генерална агенция „София” при ответното дружество; ОСЪЖДА П. Л. К. да заплати на З. „Б. В. и. г.” сумата 980 лв. (деветстотин и осемдесет лева) – разноски по делото. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.