Р Е Ш Е Н И Е
№ 213
гр. София,13.12.2024 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в открито заседание на двадесет и шести ноември, две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
КРАСИМИР МАШЕВ
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№1175 по описа за 2024 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Предявен е иск по чл.47, ал.2 ЗМТА за прогласяване на нищожността на арбитражно решение №12 от 26.03.2024 г. по арбитражно дело №9/2023 г. на Арбитражен съд при Асоциация за развитие на правото, съединен евентуално с искове по чл.47, ал.1, т.2, т.5 и т.6 ЗМТА за отмяна на решението.
Ищецът В. Х. К. поддържа, че арбитражното решение разрешава потребителски спор, който съгласно чл.19, ал.1 от ГПК е неарбитрируем, а и спорът касае вещни права върху недвижим имот. Моли решението да бъде прогласено за нищожно, евентуално – да бъде отменено, като претендира присъждане на разноски.
Ответникът „ПИМК Билд“ ЕООД излага подробни съображения за неоснователност на исковете. Посочва, че ищецът не е потребител по смисъла на §13, т.1 от ДР на ЗЗП, а разрешеният спор не е с предмет вещни права или владение върху недвижим имот. По отношение евентуално съединените искове счита, че не са наведени каквито и да е факти, водещи до извод за наличие на поддържаните основания за отмяна на арбитражното решение.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени наведените от страните доводи и събраните по делото доказателства, намира следното:
С арбитражно решение №12 от 26.03.2024 г. по арбитражно дело №9/2023 г. на Арбитражен съд при Асоциация за развитие на правото е прието за установено в отношенията между страните, че „ПИМК Билд“ ЕООД не дължи на В. Х. К. сумата от 3730.94 лв., претендирана неустойка по сключен предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот №6-20 от 10.09.2020 г., за забава на продавача-изпълнител за строителни и довършителни работи в срок до 31.12.2022 г., както и сумата 1000 лв., обезщетение за нанесени вреди под формата на пропуснати ползи, произтичащи от забавено изпълнение да изграждане и въвеждане в експлоатация на сграда, ведно със законната лихва.
Със ЗИД на ГПК (ДВ, бр. 8/2017 г.) е извършена законодателна промяна на разпоредбата на чл.19, ал.1 ГПК, като съществуващата забрана за уговаряне на арбитражни клаузи (по имуществените спорове за вещни права или владение на недвижим имот, по спорове за издръжка или за права по трудово правоотношение) е разширена и спрямо спорове, по които едната от страните е потребител по смисъла на §13, т.1 от ДР на ЗЗП, като със същия закон е въведена и нова ал.4 на чл.3 ЗЗР, съгласно която всяка клауза в договор, сключен между търговец и потребител, с която страните възлагат на арбитражен съд решаване на спор между тях, е недействителна. От друга страна действащата разпоредба на чл.47, ал.2 ЗМТА предвижда, че арбитражните решения, постановени по спорове, предметът на които не подлежи на решаване от арбитраж, са нищожни.
В процесния случай доводите на ищеца, че предявените пред арбитража искове са с предмет вещни права и владение на недвижим имот, са неоснователни, тъй като е видно, че исковете се основават на изпълнението/неизпълнението на задължения по сключен предварителен договор, който е с облигационен характер.
Основателен е обаче доводът, че ищецът има качеството на „потребител“ по процесния предварителен договор.
Съгласно разпоредбата на §13, т.1 от ДР на ЗЗП, „потребител“ е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска и професионална дейност. Т.е. понятието „потребител“ е обективно, като с оглед установяване на това качество на страната по договор, следва да се извърши преценка на всички обстоятелства по делото, вкл. на клаузите на договора и естеството на представляващата предмет на договора стока или услуга, за да се установи целта на придобиването или съответно на получаването й. Настоящият състав споделя изцяло практиката на ВКС, обективирана в решение №16 от 08.02.2024 г. по т.д.№434/2023 г. на ВКС, ТК, Първо отделение, според която няма основание да се счита, че българският законодател е въвел ограничение в приложното поле на защитата на потребителя при сключване на сделки с недвижимо имущество (покупката на недвижим имот обикновено представлява най-голямата и най-важната инвестиция на човек в живота му), като такова ограничение не може да се изведе въз основа на съдържанието на няколко допълнителни разпоредби от ЗЗП (§13, т.1, т.13 и т.14 ДР на ЗЗП за понятията „потребител“, „стока“ и „услуга“ – норми, предназначени единствено да подпомагат възприемането и тълкуването на разпоредбите на закона), при наличие на множество разпоредби в закона, от които по несъмнен начин се извежда разпростиране на потребителската защита и при сделки с недвижими имоти. В ЗЗП с оглед спецификата на някои стоки (движими вещи), съществуват разпоредби, които са обективно неприложими по отношение на разпорежданията с недвижими имот (раздел І, Глава V, „Обща безопасност“, раздел ІІ, глава V – чл.103а, раздел IV и др), други, в които изрично е посочено, че не се прилагат спрямо „придобиване или прехвърляне на недвижимо имущество или за учредяване, придобиване или прехвърляне на ограничени вещни права върху недвижимо имущество“ (чл.46, т.5, раздел І, Глава ІV, изключващ приложението на чл.4 и раздел І „Договори извън търговския обект и договори от разстояние“), но и такива, в които изрично е посочено (за да не остане съмнение в приложението на уредбата), че разпоредбите на закона „се прилагат по отношение на всички стоки и услуги, включително ....недвижимо имущество, права и задължения“ (чл.68б, ал.2, раздел ІІІ, Глава ІV). С оглед изложеното настоящият състав намира за неоснователни наведените от ответника доводи (подробно развити и от постановилият обжалваното решение арбитър), че сделки с недвижимо имущество (каквато безспорно би била тази по окончателното сключване на договора за покупко-продажба в конкретния случай) са apriori изключени от приложеното поле на ЗЗП, респ. че ищецът – физическо лице, приобретател по такава сделка, няма качество на „потребител“. Неоснователни са и доводите, че потребителското качество на ищеца следва да бъде отречено и с оглед предмета на конкретно сключения предварителен договор (съвместяващ и договор за изработка) по съображения за „комплексния характер“ на предварителния договор и поетото от възложителя общо облигационно задължение за заплащане цена на придобиваното. Несъмнено е, че посоченият предмет кореспондира изцяло с понятието „услуга“ по смисъла на §13, т.14 от ДР на ЗЗП, тъй като предварителният договор поражда самостоятелни права и задължения на страните във връзка с възложената изработка, вкл. урежда самостоятелни правни последици при тяхното неизпълнение, като не се установява сключването на договора да е във връзка с осъществявана по занятие от ищеца търговска или професионална дейност, за разлика от дружеството – изпълнител. С оглед изложеното настоящият състав намира, че ищецът има качеството на „потребител“ по сключения предварителен договор с „ПИМК Билд“ ЕООД, като съгласно чл.19, ал.1 ГПК, спорът по предявените от дружеството пред арбитражния съд искове е неарбитрируем, поради което арбитражното решение се явява нищожно на основание чл.47, ал.2 ЗМТА.
Предвид изхода на делото по главния иск, евентуално съединените искове не следва да бъдат разглеждани, а ответното дружество дължи на ищеца направени разноски пред ВКС в размер на 2190 лв. - за адвокатско възнаграждение в размер на 2000 лв. и за платена държавна такса в размер на 190 лв., като разноски за заплатено гориво за транспорт не се следват.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожно арбитражно решение №12 от 26.03.2024 г. по арбитражно дело №9/2023 г. на Арбитражен съд при Асоциация за развитие на правото, [населено място].
ОСЪЖДА „ПИМК Билд“ ЕООД, ЕИК[ЕИК] да заплати на В. Х. К., [ЕГН] сумата от 2190 лв., разноски за производството пред ВКС.
Решението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2. |