2 Р Е Ш Е Н И Е № 278 гр. София, 25.06. 2012 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на тридесет и първи май през две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 414 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 73 от ЗЧСИ. Образувано е по жалба на М. на правосъдието срещу решение от 24.01.2012 г. по дисциплинарно дело № 14/2011 г. на Д. комисия на К. на частните съдебни изпълнители (ДК на КЧСИ), с което е отхвърлено искането с изх. № 94-В-139/18.11.2011 г. на жалбоподателя, като не е наложено дисциплинарно наказание на частен съдебен изпълнител (ЧСИ) Н. В. с рег. № 759 и с район на действие – съдебният район на Пловдивския окръжен съд. Жалбата е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице и е процесуално допустима. В нея се излагат оплаквания, че обжалваното решение е незаконосъобразно и постановено при съществени нарушения на процесуалните правила. По същество от страна на жалбоподателя се навеждат само съображения за нарушения на закона – по отношение на шест от посочените в искането (общо десет) нарушения на съдебния изпълнител по изп. дело № 00986/2010 г., като се поддържа, че ДК на КЧСИ неправилно e приела, че ЧСИ Н. В. не е извършил пет от тези нарушения, а шестото от тях не е съществено. Ответникът по жалбата – ЧСИ Н. В. излага становище и доводи за неоснователност на жалбата. Ответната ДК на КЧСИ в отговора си също излага съображения за неоснователност на жалбата. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. По отношение твърдяното в искането на жалбоподателя, нарушение на чл. 426, ал. 3 от ГПК, изразяващо се в образуване на изпълнително дело по нередовна молба с вх. № 6323/20.10.2010 г. за дължими 222 лв., ведно със законната лихва от 17.03.2009 г., при посочени в молбата четири изпълнителни листа, без да е конкретизирано точно по кой от тях се търси изпълнението, като е упоменато доброволно частично плащане от страна на длъжника, съставът на ДК на КЧСИ е приел в решението си, че с допълнителна молба взискателят е конкретизирала размера на изплатената част от дълга и е посочила коя от дължимите суми счита изплатени, което е внесло достатъчна яснота относно сумите, които се претендират по изпълнителното дело. В жалбата се сочи, че това разбиране на ДК не може да бъде споделено, тъй като ЧСИ В. е образувал изп. дело № 00986/2010 г. с разпореждане от 20.10.2010 г. – в момента на подаването на молбата с вх. № 6323/20.10.2010 г., а с молбата на взискателя от 04.11.2010 г. не била внесена яснота за размера на вземането – от една страна е претендирана сумата 222 лв., а от друга - неплатените разноски по два изпълнителни листа, като общото задължение по тях е в размер 323.42 лв., която ЧСИ приел за дължима, съгласно връчените на длъжника покани за доброволно изпълнение (П.) с №№ 10521/16.11.2010 г. и 10522/16.11.2010 г., към момента на изпращането на които също не съществувала яснота относно това по кои изпълнителни листа се търси изпълнение и вида и размера на вземането. Оплакването е неоснователно. Молбата с вх. № 6323/20.10.2010 г. е била редовна още към момента на подаването й. В нея ясно са посочени присъдените суми (поотделно - главници, разноски и лихви от 17.03.2009 г.) по делата, по които са издадени четирите изпълнителни листа, общата сума на дълга, доброволно платената част от него, както и оставащите дължими 222 лв., ведно със законната лихва от 17.03.2009 г., чието принудително събиране се иска. Не е било необходимо взискателят да сочи по кой от четирите изпълнителни листа иска принудителното изпълнение, тъй като редът за погасяване на еднородните задължения (в случая парични) е посочен в чл. 76 от ЗЗД. Наред с това, с молба с вх. № 6819/04.11.2010 г. взискателят допълнително е уточнила по кои два изпълнителни листа претендира посочената сума 222 лв., макар това да не е било необходимо, тъй като още първоначалната молба е била редовна, както беше посочено. В двете посочени в жалбата П., издадени досежно всеки един от тези два изпълнителни лиса, сумата 222 лв. е разпределена съразмерно (поравно) – по 111 лв. Това обаче е без значение за ангажирането на дисциплинарната отговорност на ЧСИ В., тъй като в искането до ДК не е сочено нарушение във връзка с това съдържание на П. (а такова не е и налице), като е недопустимо нови нарушения да се сочат за първи път едва в жалбата до съда срещу решението на ДК. По отношение твърдяното в искането на жалбоподателя, нарушение на чл. 191, ал. 3 от ДОПК, изразяващо се в неизискване на удостоверение за публични задължения на длъжника, с оглед правата на държавата на присъединен взискател с право на предпочтително удовлетворение, съставът на ДК на КЧСИ е приел в решението си, че видно от доказателствата, ЧСИ В. е изпратил искане (съобщение) по чл. 191, ал. 3 от ДОПК до НАП, в отговор на което по изпълнителното дело е приложено удостоверение с вх. № 01040/19.03.2011 г., от което е видно, че длъжникът няма публични задължения. В жалбата се поддържа, че ДК не съобразила, че съгласно чл. 191, ал. 3 от ДОПК съдебният изпълнител изпраща съобщение на НАП за всяко започнато от него изпълнение, а видно от разпореждането от 20.10.2010 г. на ЧСИ В., при започването на изп. дело № 00986/2010 г. такова съобщение не е било изпратено, което с оглед разпоредбата на чл. 191, ал. 5 от ДОПК поставяло под въпрос законосъобразността на извършените действия по това изпълнително дело. Оплакването е неоснователно. От доказателствата по делото се установява, че ЧСИ В. е изпратил до НАП съобщение с изх. № 10495/16.11.2010 г. по чл. 191, ал. 3, изреч. 2 от ДОПК, в отговор на което от НАП е получено и приложено по изпълнителното дело, посоченото в обжалваното решението на ДК, удостоверение вх. № 01040/19.03.2011 г., от което е видно, че длъжникът няма публични задължения. Разпоредбата на чл. 191, ал. 3 от ДОПК не изисква съобщението до НАП да бъде изпратено от съдебния изпълнител именно на датата на образуването на изпълнителното производство, както се поддържа в жалбата, като изпращането на съобщението не е обвързано и с определен срок. В искането на жалбоподателя до ДК не е сочено и нарушение на чл. 191, ал. 5 от ДОПК, каквото също се навежда едва с жалбата пред съда, и то без да се сочат конкретни изпълнителни действия, които да са извършени в нарушение на тази правна норма. В тази връзка следва да се отбележи и че съгласно изреч. 2 от същата разпоредба на чл. 191, ал. 5 от ДОПК, след изтичането на 30-дневен срок от изпращането на съобщението до НАП (т.е. в случая от 17.12.2010 г.) съдебният изпълнител може да продължи производството и да извършва изпълнителни действия по него, независимо от това дали е получил от НАП удостоверението по изреч. 1 на тази разпоредба. Освен това, дори и да се приеме, че забавянето от съдебния изпълнител на изпращането на съобщението до НАП (в случая то е изпратено около един месец след образуването на изпълнителното производство) поначало представлява нарушение на чл. 191 от ДОПК, то в конкретния случай – при липсата на публични задължения на длъжника, посочените в искането права на държавата на присъединен взискател с право на предпочтително удовлетворение, не са били увредени по никакъв начин, поради което такова нарушение не би било съществено, респ. не представлява основание за ангажиране дисциплинарната отговорност на ЧСИ. В искането на жалбоподателя е поддържано, че в нарушение на чл. 44, ал. 2 от ЗАдв, ЧСИ В. е приел за изпълнение, като е начислил и събрал адвокатско възнаграждение съгласно представения договор за правна защита и съдействие № 13546/19.10.2010 г. между взискателя и адв. Г., който договор е „с предмет на действие образуване на изпълнително дело и запор”, като нито в договора, нито в пълномощното „към него” (на гърба му) е упоменат номера на изпълнителното дело, за което е упълномощен адвоката. Относно това твърдяно нарушение, в обжалваното решение ДК е приела, че след като представеното пълномощно е с предмет „образуване на изпълнително дело”, то е невъзможно да се изисква в същото пълномощно да се впише номера на изпълнителното дело, по което съответният адвокат да представлява и защитава взискателя. В жалбата липсва конкретно оплакване във връзка с така приетото от ДК досежно това твърдяно нарушение, като вместо това в жалбата само са преповторени твърденията в искането, че в договора за правна помощ и в адвокатското пълномощно не е посочен номера на изпълнителното дело. Приетото в мотивите към обжалваното решение на ДК относно това твърдяно „нарушение на чл. 44, ал. 2 от ЗАдв”, е правилно. Бланковият договор за правна защита и съдействие № 13546/19.10.2010 г. с адвокатско пълномощно на гърба му са посочени и представени с молбата с вх. № 6819/04.11.2010 г., по която е образувано изп. дело № 00986/2010 г., и се намират приложени по него. В тях са посочени имената на взискателя и на упълномощения от него адвокат, както и адреса на последния, в пълномощното е посочено името на ЧСИ В., а в договора – че негов предмет е оказването на правна защита и съдействие, изразяващи се в „образуване на изпълнително дело и запор”, както и договореното и платено адвокатско възнаграждение в размер 450 лв. При тези обстоятелства е очевидно, че договорът и адвокатското пълномощно се отнасят за изп. дело № 00986/2010 г., по което са представени – с молбата за образуването му, респ. очевидно е че уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение е за защитата именно по това изпълнително дело. Наред с това, посочената като нарушена разпоредба на чл. 44, ал. 2 от ЗАдв няма никакво отношение към съдържанието на договора между адвоката и клиента (тя е посветена на дължимата грижа на адвоката при воденето на дело, по което той осъществява правна помощ по реда на ЗПП). От друга страна, нито в разпоредбите на чл. 36 от ЗАдв, нито в разпоредбата на чл. 33 от ГПК, нито в друга правна норма се съдържа изискване, като задължителен реквизит, в договора между адвоката и клиента му, респ. в пълномощното за процесуално представителство, да е вписан номерът на съответното дело (съдебно или изпълнително), за което те се отнасят. В искането на жалбоподателя е поддържано и, че в нарушение на чл. 436 от ГПК, ЧСИ В. не е администрирал молба на длъжника с вх. № 02577/05.08.2011 г. за намаляване на разноските „по съразмерност”. Във връзка с това нарушение, в искането е посочено и че начислените такси по ТТРЗЧСИ по изп. дело № 00986/2010 г. „представляват неколкократно завишаване на задължението по изпълнителния лист” – от 222 лв. на 908.53 лв., както и че „предвид масовостта на повтаряемост” при частните съдебни изпълнители, това представлявало „предпоставка за негативен обществен резонанс”. Относно това твърдяно нарушение на чл. 436 от ГПК, в обжалваното решение ДК е приела, че видно от съобщение с изх. № 01084/21.02.2011 г., ЧСИ В. се е произнесъл по искането на длъжника за намаляване размера на адвокатското възнаграждение, като е намалил същото от 450 лв. на 100 лв. и в тази връзка е преизчислил и дължимите по ТТРЗЧСИ такси. По повод останалото изложение в искането във връзка с това нарушение, в обжалваното решение на ДК е посочено, че обстоятелството, че в определени случаи дължимите такси и разноски по размер надвишават дължимата сума по изпълнителен лист, не обуславя извод за извършено нарушение от ЧСИ, изразяващо се в начисляване и събиране на такси и разноски в неоснователно завишен размер. В тази връзка е изтъкнато, че таксите за образуване на изпълнително дело, за налагане на запор и останалите авансово дължими такси са с определен фиксиран размер, независимо от размера на дълга, както и че съгласно разпоредбата на § 2 от ДР на Нар. № 1/09.07.2004 г.на ВАдвС за МРАВ, намаленото адвокатско възнаграждение не може да бъде по-ниско от трикратния размер на възнагражденията по наредбата. В жалбата се поддържа, че констатацията на ДК, че ЧСИ В. се е произнесъл по искането на длъжника за намаляване размера на адвокатското възнаграждение, не се подкрепяла от доказателствата, тъй като в справка с изх. № 06424/13.10.2011 г. разноските за адвокатско възнаграждение към 05.08.2011 г. били посочени в размер 450 лв. Изложени са и съображения, че е неправилно разбирането на ДК, че в случая е приложима разпоредбата на § 2 от ДР на Нар. № 1/09.07.2004 г.на ВАдвС за МРАВ. Тези оплаквания и доводи на жалбоподателя са също неоснователни. Соченият като нарушен, чл. 436 от ГПК регламентира реда и сроковете за подаване и администриране на жалби до съда срещу незаконосъобразни действия на съдебния изпълнител. Видно от съдържанието й, посочената в искането молба на длъжника с вх. № 02577/05.08.2011 г. за намаляване размера на разноските за адвокатско възнаграждение и на начислените такси по изпълнителното дело, не представлява такава жалба до съда, нито е адресирана до съда, а – до ЧСИ В.. Поради това, тази молба не е подлежала на администриране по реда на чл. 436 от ГПК, респ. не е налице и соченото в искането нарушение на тази разпоредба. Макар за наличието или липсата на така твърдяното от жалбоподателя нарушение това да е без значение, следва да се отбележи, че е вярна и констатацията в решението на ДК, че ЧСИ В. се е произнесъл много по-рано по същото искане на длъжника, като е намалил дължимите от последния разноски за адвокатското възнаграждение, платено от взискателя – от 450 лв. на 100 лв., като в тази връзка ЧСИ е преизчислил и дължимите от длъжника такси по ТТРЗЧСИ, което е видно от съобщение с изх. № 01084/21.02.2011 г., връчено на длъжника на 25.02.2011 г. Изложените в жалбата съображения за неприложимост в случая на разпоредбата на § 2 от ДР на Нар. № 1/09.07.2004 г.на ВАдвС за МРАВ, не следва да бъдат обсъждани от съда, тъй като макар ДК да се е позовала на тази разпоредба в обжалваното решение, тя няма никакво отношение към обсъжданото нарушение, тъй като в искането по повод на него се сочи, че е налице завишаване, не на разноските за адвокатско възнаграждение, а на начислените такси по ТТРЗЧСИ. В искането на жалбоподателя се сочи и нарушение на т. 26 от ТТРЗЧСИ, като се поддържа, че визираната там пропорционална такса е начислена неправомерно от ЧСИ В., тъй като в базата за изчисляването й е включено и адвокатското възнаграждение за изпълнителното производство, което не е част от паричното вземане, което се изпълнява, и не следвало да се включва в материалния интерес при изчисляването на тази пропорционална такса. Относно това твърдяно нарушение, в обжалваното решение ДК е приела, че при определянето на материалния интерес, върху който се изчислява дължимата такса по т. 26 от ТТРЗЧСИ, в него се включва и адвокатското възнаграждение за изпълнителното производство. В тази връзка са изложени съображения, че адвокатското възнаграждение е дължима сума, която се събира едновременно с останалите дължими суми и се погасява при спазване правилата за погасяване на парични суми, в които са включени различни елементи – разноски, лихви, главница, като няма законово основание, на което точно този елемент от дълга да бъде изключен от материалния интерес, върху който се определя размера на таксата по т. 26 от ТТРЗЧСИ. В жалбата се прави оплакване, че ДК не съобразила, че по т. 26 от ТТРЗЧСИ се събира пропорционална такса за изпълнение на парично вземане, а съгласно чл. 426, ал. 1 от ГПК съдебният изпълнител пристъпва към изпълнение по молба на заинтересованата страна на основание представен изпълнителен лист или друг акт, подлежащ на изпълнение. Предвид така цитираната разпоредба, жалбоподателят поддържа, че единствено размерът на паричното вземане по изпълнителния титул може да служи като основа за начисляване на пропорционалната такса по т. 26 от ТТРЗЧСИ. Като аргумент в тази насока се сочи и това, че останалите такси и разноски се заплащат авансово на ЧСИ, както и че за неплатените такси и разноски същият може да поиска издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, съгласно чл. 79, ал. 3 от ЗЧСИ. Оплакването и наведените във връзка с него доводи са неоснователни. Разпоредбата на т. 26 от ТТРЗЧСИ ясно сочи, че визираната в нея пропорционална такса се събира върху събраната сума, а съгласно разпоредбите на чл. 78, ал. 1, т. 1 и чл. 83, ал. 1 от ЗЧСИ, таксите по изпълнението се събират за извършването на изпълнителни действия, като пропорционалните такси се събират в процент според материалния интерес. Заплатеното от взискателя адвокатско възнаграждение за защитата в изпълнителното производство, представлява направени от него разноски по изпълнението, които са за сметка на длъжника съгласно чл. 79, ал. 1 от ГПК, поради което те се събират наред и заедно със сумите по изпълнителния лист чрез съответното изпълнително действие. Поради това, направените от взискателя разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в изпълнителното производство, се включват, както в понятието „материален интерес” по смисъла на чл. 83, ал. 1 от ЗЧСИ, така и в понятието „събрана сума” по смисъла на т. 26 от ТТРЗЧСИ (която е събрана чрез извършването на съответното изпълнително действие – чл. 78, ал. 1, т. 1 от ЗЧСИ). С оглед това, правилно в обжалваното решение ДК е приела, че тези разноски за адвокатско възнаграждение следва да се включват в базата при изчисляването на пропорционалната такса по т. 26 от ТТРЗЧСИ (за разлика от авансово заплатените от взискателя такси по изпълнението, които не се включват в тази база, тъй като обратното на практика би означавало начисляването на такси върху такси, което е недопустимо), респ. ДК правилно е приела и че ЧСИ В. не е допуснал и това твърдяно в искането, нарушение на т. 26 от ТТРЗЧСИ. Следва да се отбележи и че изтъкваната в жалбата, правна възможност за ЧСИ да се снабди, съгласно чл. 79, ал. 3 от ЗЧСИ, със заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК за дължимите към него такси и разноски, няма никакво отношение към определянето на размера на пропорционалната такса по т. 26 от ТТРЗЧСИ. В обжалваното решение ДК е приела, че ЧСИ В. е извършил, твърдяното в искането на жалбоподателя, нарушение на чл. 80 от ЗЧСИ, изразяващо се в закъсняло събиране от взискателя на таксите, посочени в сметка № 2104/25.02.2011 г. и сметка № 2279/31.03.2011 г. – не авансово, както постановява чл. 80 от ЗЧСИ, а в един по-късен момент (три, респ. четири месеца след изпращането на поканите за доброволно изпълнение, както е посочено в искането). ДК обаче е приела, че „при съпоставка с всички останали елементи от изпълнителния процес”, това нарушение не е съществено. В жалбата се излагат оплакване и съображения в насока, че ДК не съобразила, че с това допуснато нарушение ЧСИ В. е нарушил и принципа за равенство на страните в изпълнителния процес, съгласно който, от една страна на взискателя се осигурява възможност за удовлетворяване на вземането му, но след внасяне на разноските за извършването на съответното изпълнително действие, а от друга страна е налице необходимост за длъжника да търпи принудителното изпълнение, но при спазване на всички законови изисквания за провеждането му. В тази връзка се изтъква, че съгласно чл. 79, ал. 1 от ЗЧСИ, преди извършване на съответното изпълнително действие ЧСИ е длъжен да изготви сметка за съответната начислена такса и да я връчи на взискателя, като му съобщи и задължението да внесе авансово таксата, като в случай на невнасяне на същата, се стига до прекратяване на изпълнението на основание чл. 433, ал. 1, т. 6 от ГПК. Това оплакване също е неоснователно. Съгласно константната практика на ВКС, извършеното от ЧСИ нарушение на чл. 80 от ЗЧСИ е съществено и тежко, респ. представлява основание за ангажиране дисциплинарната отговорност на ЧСИ тогава, когато поради несъбирането на дължимите такси авансово от взискателя, се е стигнало до тяхната прекомерност и до неоснователното им начисляване в този прекомерен размер в тежест на взискателя, а в крайна сметка – и в тежест на длъжника (предвид чл. 79, ал. 1 от ГПК), тъй като при спазване от ЧСИ на изискванията на чл. 80, във вр. с чл. 79, ал. 1 и ал. 2 от ЗЧСИ за тяхното авансово начисляване и събиране от взискателя, тази прекомерност би могла да се избегне (в този смисъл са и решение № 196/03.05.2012 г. по гр. дело № 270/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 73/01.03.2012 г. по гр. дело № 1228/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС). В случая, видно от посочените в искането на жалбоподателя, сметка № 2104/25.02.2011 г. и сметка № 2279/31.03.2011 г., несъбраните авансово от взискателя такси са: по т. 1 (за образуване на изп. дело – 20 лв.), по т. 2 (за проучване имущественото състояние на длъжника и събиране на данни и документи в тази връзка и за определяне начин на изпълнение – 50 лв.), по т. 5 (за връчване на призовки и други книжа – 20 лв.) и по т. 9 (за налагане на запор, без извършване на опис – 15 лв.) от ТТРЗЧСИ. Всички тези такси са обикновени такива по смисъла на чл. 82 от ЗЧСИ, неголеми по размер и предвидими – те се дължат и събират почти във всяко изпълнително производство. Поради това, тяхното събиране в нарушение на чл. 80 от ЗЧСИ – не авансово от взискателя, а в един по-късен момент от развитието на изпълнителното производство – също от взискателя, в случая не е довело, нито до тяхната прекомерност, нито до тяхното неоснователно заплащане в такъв прекомерен размер – първоначално от взискателя, а впоследствие – и от длъжника. С оглед на това, оплакването и доводите в жалбата, че с извършването на това нарушение от ЧСИ В., бил нарушен и принципа за равенство на страните в изпълнителното производство, са неоснователни. По повод позоваването от страна на жалбоподателя на разпоредбата на чл. 433, ал. 1, т. 6 от ГПК следва да се отбележи, че при евентуално прекратяване на изпълнителното производство, взискателят веднага би могъл да инициира образуването на ново такова срещу длъжника, поради което и този довод е несъстоятелен. По изложените съображения съдът намира, че макар и ненадлежно мотивиран в обжалваното решение, изводът на ДК, че допуснатото от ЧСИ В. нарушение на чл. 80 от ЗЧСИ не е съществено, поради което и не представлява основание за ангажиране на дисциплинарната му отговорност, е правилен. По отношение на останалите нарушения, твърдяни в искането на жалбоподателя, ДК е приела, че те не са извършени от ЧСИ В., но доколкото във връзка с тях няма оплаквания в жалбата за допуснати нарушения на закона или на процесуалните правила, съгласно разпоредбата на чл. 73, ал. 1 от ЗЧСИ, те не следва да се обсъждат. При извършената служебна проверка, съдът намира обжалваното решение на ДК на КЧСИ за валидно и процесуално допустимо, а по гореизложените съображения – и за правилно, поради което и на основание чл. 73, ал. 4, изреч. 2, предл. 3 от ЗЧСИ, то следва да бъде оставено в сила. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решението от 24.01.2012 г. по дисциплинарно дело № 14/2011 г. на Д. к. на К. на ч. с. изп. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.